Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (18)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Король казино, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Минка Златанова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Кралят на казиното
Преводач: Минка Златанова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: „Атика“
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3791
История
- —Добавяне
Част втора
Москва
1.
Един месец след като бе назначена за вицепремиер, Лариса Ивановна седеше в кабинета си и преглеждаше списъка на посетителите — имаше приемен ден. Погледът й попадна на познато име — „Саргачов Валерий Степанович, полковник от вътрешната служба“.
— Нека влезе Саргачов — нареди на секретарката си тя по интеркома.
В кабинета влезе строен широкоплещест мъж в униформа на полковник, с ордени и медали на гърдите, с бледо лице, каквото обикновено имат хората, водещи затворен живот.
— Здравей, Валера — стана Лариса и отиде да го посрещне.
— Здравей.
Неочаквано тя изпита желание да прегърне своя стар приятел, но когато срещна сериозния му, почти мрачен поглед, отново се върна зад бюрото и седна. Понечи да го попита защо е дошъл, но Валерий я изпревари.
— Искам работа — каза той.
— Да не са те уволнили? — попита Лариса и го покани да седне в креслото срещу нея.
— Не.
— Знам, че работеше в системата на МВР, виждам и че си воювал — посочи ордените и медалите. — Какво по-конкретно те интересува?
— Изтокът. Владея китайски, ако си спомняш.
— Аз нищо не съм забравила, Валерий. Добре, ще се обадя тук-там…
— Тук-там мога и сам да се обадя. Трябва да се говори с министъра на вътрешните работи — прекъсна я Саргачов, гледайки я право в очите.
Сега вече Лариса усети не смущение, а някаква обърканост и вцепенение, толкова дълбок и пронизващ беше погледът му.
— Имаш ли нещо предвид? — попита тя, мъчейки се да си възвърне самообладанието.
— На „Огарьов“ шест, в управлението за международни връзки се оваканти място за специалист по Китай и Хонконг. Длъжността е „началник-отдел по азиатските страни“.
— Къде е досието ти? — след кратко мълчание попита Лариса.
— В управление „Кадри“ на МВР.
— Добре, ще поговоря с министъра — обеща тя.
Саргачов стана, изкозирува, обърна се и тръгна към вратата.
— Валерий Степанович — повика го Лариса. — Не ви ли интересува какъв ще бъде резултатът от този разговор?
— Адресът и телефонът ми са същите — отговори той и излезе.
„Дяволите да те вземат, как отговаряш!“ — ядно си помисли вицепремиерката. Запали цигара и нервно закрачи из кабинета. Не бе очаквала, че срещата със стария й приятел ще мине така. Какво е това? Високо самочувствие, гордост, своеобразна защита от унижение — все пак дойде като просител, а не да заповядва. Пък и тя се изложи: „Нищо не съм забравила, Валерий…“ И разбира се, това му напомни Крим, хижата в Коктебел, където отидоха двамата след една студентска вечер и, естествено, помежду им се случи всичко онова, което може да се случи между млади хора, пълни с енергия. Не, Саргачов не е от мъжете, които биха се възползвали от отдавнашната женска слабост, а че това беше само една моментна слабост, той можа да се увери почти веднага след завръщането им в Москва: тя се държеше така, сякаш нищо не се е случило, като подхвана нов роман с внука на маршал Подгорбунски. Една вечер Валерий ги завари да се целуват на двора и удари звънка плесница на Лариса, поизчака да види как ще реагира маршалският потомък, но реакция не последва и си отиде. Оттогава нататък повече не й обърна внимание. А когато се дипломира, замина с баща си в Китай. И сега, когато си припомни дълбокия му мрачен поглед, кратките отривисти фрази, които приличаха по-скоро на команди, Лариса си даде сметка, че е разговаряла с мъж, какъвто отдавна не е срещала — решителен и корав, минал през много изпитания — и на когото по принцип му е все едно дали тя ще се обади на министъра, защото може да мине и без нейното ходатайство. С женската си интуиция тя смътно усещаше, че в живота й е влязъл човек, на когото може да се опре, който ще я разбере и ако се наложи, ще я защити дори с цената на живота си…
— Лариса Ивановна — подаде се на вратата секретарката.
— Да, нека влезе следващият — бързо каза Лариса.
След няколко дни към единайсет вечерта й позвъни Саргачов, лаконично каза „благодаря“ и затвори. Лариса направо побесня, тутакси набра номера му и почти изкрещя в слушалката:
— И само толкова?
— А ти какво искаш?
— Нищо не искам! Но порядъчните хора не постъпват така!
— Колко? — попита той.
За секунди Лариса онемя, после го засипа с толкова цветисти ругатни, за които би й завидял дори Ваня Монголеца. След като й поолекна, замълча. Но и в слушалката цареше гробна тишина.
— Стига мълча! — не издържа Лариса.
— Добре, ясно — проговори Саргачов.
— Нищо не ти е ясно — възрази тя, вече поуспокоена. — Ела.
— Кога?
— Сега.
— Къде?
Лариса му каза адреса на вилата си.
— Няма да ме пуснат.
— Ти ела, пък лесна работа.
— Тръгвам.
Седнаха на масата и говориха до изгрев-слънце. Завладяна от необяснимото доверие, което й вдъхваше Саргачов, Лариса му разказа всичко, освен за нощта, която прекара с Андрей във вилата на баща си. Каза му как Павлов недвусмислено й намекна да преспи с лидерите на демократическите партии, уж да получи някаква информация. За връзките с Попов-Городецки и Фима Фишкин, за пътуването до Хонконг заедно с Павлов, когато я запозна с Ваня Монголеца, чиято криминална компания се простира из цяла Русия, в страните на ОНД, проникнала е на Запад и чак в Съединените щати. Не скри, че взаимоотношенията им не са се ограничили с обикновено познанство. По настояване на Павлов е подписала някои книжа, облекчаващи вноса на стоки от Изтока за Воронеж. При това признание мълчалият досега Саргачов я попита:
Наркотици?
— Да.
И отново замълча Валера, свел глава над чинията, в която побутваше с вилица маринованата хлъзгава масловка. А след като станала вицепремиер, продължи разказа си Лариса, тези криминални връзки чувствително са отслабнали, очевидно пак с намесата на Павлов, но пък за сметка на това той настоятелно й предложил да възстанови приятелството си с Андрюшка Василиев, гениален картоиграч, известен като „краля на казината“. Мотивирал се, че трябва да се намерят огромни суми налични пари.
— Представяш ли си, нашият Андрюшка! Кой би помислил?! — по женски плесна с ръце Лариса. Саргачов дори не вдигна глава. — А според Павлов — продължи тя, — всяка математическа система, създадена от човешки мозък, може просто да се вкара в компютър. Той е убеден, че „кралят“, който съвсем не е наивник, със сигурност е постъпил така. И задачата е съвсем проста: да се намери този компютър или, ако той не съществува, да се направи така, че Андрей да опише всичките си комбинации, които прилага в играта, а ФСБ да сложи ръка на тях.
— Вече знаеш всичко — жално се усмихна Лариса. — И можеш още сега да се обадиш на президента. — Тя подхвърли на масата красиво оформения указател със секретните телефонни номера.
— Аз влизам в играта — вдигна очи Саргачов. — Ролята на „пионка“ не ме задоволява.
— Знаех си, че ще ме разбереш — въздъхна с облекчение Лариса. — Нещо ми подсказваше, че не бива, че просто нямам правото да мълча.
— Ти обичаше ли Павлов?
— Обичах го.
— А сега го ненавиждаш?
— Пречи ми.
Саргачов запали цигара, обвивайки се с облачета дим.
— За Городецки, Монголеца и разните му Фишкиновци нямам въпроси. Интересува ме полковник Павлов и силите, които стоят зад гърба му. Техните амбиции и крайната им цел.
— Анатолий Павлов е сътрудник на отдел „К“ във ФСБ. За работата му в този отдел нямам никаква представа, но ми е позната другата страна на живота му. В органите е създаден център за наблюдение на новата номенклатура, която се стреми да завладее цялата собственост както на територията на Русия, така и в страните от ОНД, клонящи към сближение с нас. Не зная дали отдел „К“ има нещо общо с това, но не е трудно да се досетя. Към центъра е създадена структура, занимаваща се със свободното време на населението, а също и специален отдел, който следи развлеченията на новобогаташите. Казината, игралните и публичните домове, ресторантите, барчетата. Подозирам, че в отдела се е появило лице или група лица от висок ранг, които са хвърлили око на огромните, неконтролируеми пари в наркобизнеса, търговията и спекулантските операции. По-нататък става още по-лошо. Създадоха се връзки между империята на Монголеца и клана на безопасността, нека така да го наречем. А що за връзки са това? Засега и двете страни са доволни — докато Монголеца заделя полагаемия се процент, всичко е наред. А наруши ли се уговорката — започва война. Имаше престрелки, арестуваха хора на Монголеца или на Алик Попа, но парите оправяха нещата и те излизаха на свобода. Обаче две мечки в една бърлога не живеят. Наближава развръзката. Питаш за амбициите и крайната им цел, така ли? Тя е проста: живеят си прекрасно и биха искали да продължи така и занапред. И ще бъдат напълно удовлетворени, ако сложат свои хора по върховете на властта. Така при всички случаи ще останат в сянка. Ще се търси сметка само на онези, чийто подпис е по документите, под чието крилце са се въртели далаверите.
— Доста неща са постигнали — каза Саргачов. — Май не ти е розово положението?
— Искаш да кажеш, че съм затънала до гуша и че ми е спукана работата? — криво се усмихна Лариса.
— А ти лично какво искаш от живота? — отговори той на въпроса с въпрос.
— Доскоро, допреди година-две, бих отговорила така: богатство, власт, свобода на духа. Сега ще го кажа малко по-иначе: искам да живея. Просто да живея, без да съм зависима от когото и да било.
— Имаме еднакви идеали — леко се усмихна Саргачов, погледна през прозореца и добави: — Съмва се. Време е да си тръгвам.
— Вилата е голяма, с две спални — прозрачно намекна Лариса, но Валерий, сякаш не чул думите й, се изправи и заключи:
— Андрей трябва да бъде изпратен в чужбина. Обиколката му трябва да донесе много пари. И непременно трябва да замине с Павлов.
— Смятахме да тръгнем тримата.
— Ти по-добре се заеми с преките си задължения.
— И кога ще заповядаш да ги изпратя? — иронично попита Лариса.
— Не и преди да съм уредил твоите и моите проблеми — сякаш без да долови иронията в гласа й, отговори той.
— Ами ако полковник Павлов вземе, че се разбърза?
— Ще изчака. Довиждане.
Саргачов си отиде, а Лариса, легнала в стаята си, гледаше тавана, озарен от слънчевите отражения в огледалото, и за първи път от дълго време насам се чувстваше спокойна, сякаш ощастливена от манна небесна, и отново си помисли, че най-после е срещнала мъжа, когото подсъзнателно е чакала: той няма да я изостави, ще я брани и закриля с цената на живота си.