Фридрих Незнански
Кралят на казиното (11)

2

Генерал-лейтенант Самсонов разглеждаше папка с книжа. На отсрещния край на дългата маса, гледайки го очаквателно, стоеше генерал-майор Юрий Гаврилович Пестов, ръководителят на стратегическата група за наблюдение на индустрията за развлечения, тоест спецотдел 15 — едър, около петдесетгодишен мъж с очертаващо се шкембенце. В креслото до прозореца седеше Турецки.

— Странно — проговори Самсонов и вдигна очи към Пестов.

— Не разбрах, Николай Василиевич…

— Странно, че стоите прав. Мисля, че с вас се бяхме разбрали и до днес вие се ползвахте от тази наша уговорка.

Пестов се изчерви и предпазливо седна на крайчеца на стола.

— Така е по-добре… Не виждам, Юрий Гаврилович, протокола от съдебномедицинското изследване на трупа.

— Всички документи без изключение са в папката пред вас — твърдо заяви Пестов.

Самсонов погледна към Турецки и той отвори своята папка, извади няколко документа и ги сложи пред генерала.

— Това е Александър Борисович Турецки. Ръководител на следствено-оперативната група, в която влизат и наши служители. Старши следовател по особено важни дела при Главната прокуратура на Русия.

Пестов се понадигна и отсечено кимна.

— Запознайте се с това — подаде му документа генерал Самсонов.

— Но това коренно променя нещата! — възкликна Пестов, след като прочете написаното.

— И аз така мисля… Сега имате ли желание да ни съобщите нещо? Съветвам ви обаче, преди да ми отговорите, добре да си помислите.

— За първи път виждам тези документи. И, разбира се, незабавно ще взема мерки. — Пестов помълча и хващайки се за спасителната мисъл, припряно заговори: — А не предполагате ли, че те може да са се скарали? Млади мъже, темпераментни…

— Всичко може да се предположи. Но вече няма как да ги попитаме. Мъртвите не говорят…

— Да си призная, все още не съм вникнал във всички подробности на това дело…

— Престанете да хитрувате, Юрий Гаврилович! — прекъсна го Самсонов. — Бъдете така добър да говорите истината!

— Нямам какво да добавя към онова, което вече казах.

Самсонов включи телевизора и пусна видеото.

— Седнете по-близо — заповяда той на Пестов. — Познахте ли входа на сградата, в която живеете? Записът е малко мътничък, през нощта е правен все пак…

На екрана се появи кола, от която слезе някакъв мъж.

— Този човек е добре познат за Юрий Гаврилович — обади се Самсонов, — но за тебе, Саша, ще поясня, че това е подполковник Рябков.

От входа на сградата излезе Пестов, приближи се до Рябков, двамата запалиха по цигара, генерал-майорът започна нещо да говори, при което подполковникът само кимаше, вмъквайки сегиз-тогиз по някоя фраза. Разговорът продължи не повече от минута. Записът свърши.

— Е, и какво толкова необичайно има? — сви рамене Пестов. — Появиха се неотложни задачи и се наложи да дойде. В това няма нищо удивително, а удивителното е по-скоро друго — че аз съм поставен под оперативно наблюдение. И е възмутително!

— Намерихте ли Рябков?

— Търсим го. Обадихме се по всички болници, клиники, в „Бърза помощ“…

— Подозирате автомобилна катастрофа?

— Какво ли не може да му се случи на човек!

— Прав сте, добре го казахте… — замислено отбеляза Самсонов. — И какви толкова неотложни задачи накараха Рябков да дойде при вас по никое време?

— Те са свързани с оперативната дейност на нашия отдел.

Самсонов въздъхна, отключи сейфа и сложи пред Пестов червена папка. В нея имаше заповед от директора на ФСБ, с която той нареждаше цялата работа на Стратегическата група на Пестов да премине към отдел „К“.

— И обърнете внимание, Юрий Гаврилович, на коя дата е подписана. Както виждате, заповедта е с едномесечна давност.

— Защо не се възползвахте от правото си по-рано?

— Виждам, че сте доста некомпетентен в нашата специфична работа, така че нямам намерение да ви обяснявам каквото и да било — отговори Самсонов, но забелязал недоволството на генерала, добави: — Затова пък особено добре се ориентирате за неща, които нямат нищо общо с характера на нашата дейност.

Пестов помълча и очевидно взел някакво решение, рязко се изправи:

— Разрешете да напусна, другарю генерал-лейтенант?

— Ще ви изпратят. Не бързайте. Не отговорихте на въпроса ми.

— Забравих го, другарю генерал-лейтенант — криво се усмихна Пестов.

— Припомням. Защо подполковник Рябков ви обезпокои по тия нощни доби и за какво разговаряхте?

— Смятам, че при вашия опит и компетентност този въпрос е излишен.

— Освен че сте крадец и рушветчия, на всичкото отгоре сте и простак — бавно и спокойно каза Самсонов.

Пестов стана моравочервен, сви юмруци, готов сякаш да отвърне с някаква обида, но съумя да се овладее.

— Ще ми платите за това оскърбление — с усилие процеди той и тръгна към вратата.

Но в следващия миг тя се отвори и на прага се появиха двама служители.

— Отведете го — заповяда Самсонов.

Единият от служителите чевръсто опипа униформата на генерала, след което отстъпи крачка настрани, давайки му път.

— Това арест ли е? — обърна се Пестов. — Къде е заповедта на прокурора?

— Вие сте задържан и това е в моята компетенция. Още веднъж ви съветвам добре да си помислите. И да разкажете на мен и на господин следователя цялата истина.

— Не се уплаши — каза Турецки, след като вратата се затвори зад Пестов. — Чувства се в безопасност…

— Искаш ли кафе, Саша?

— С удоволствие бих пил.

— Обичам да си го правя сам. И то само турско. Впрочем откъде ти е това фамилно име, Турецки?

— И аз не знам, Николай Василиевич! Специално съм се интересувал. Разучавах родословието си чак до осемдесетте години на по-миналия век!

— И всички са Турецки?

— До един.

— С какво са се занимавали? — полюбопитства генералът, слагайки на котлона кафеничето с вода и захар.

— Воювали са. В рода ни е имало и поручици, и кавалерийски капитани, и полковници. Дори един генерал!

— На Турецки по турски! — обяви Самсонов, наливайки кафето в чашите. — Заповядай!

— Кафе — един път! — похвали Александър.

— Пестов е задържан, но за другите е в краткосрочна служебна командировка. Два-три дни ще можем да работим спокойно. После ще започне силен натиск отгоре. И ще се наложи да вземам решение. Ако съберем доказателства, ще го изпратим в Лефортово, в противен случай ще се наложи да го освободя.

— Само да не ни пречат да работим тези два-три дни… Няма ли звук този видеозапис?

— Нищо не се чува, но нашите хора работят върху него. Знае се, че Пестов е заповядал на Рябков незабавно да бъде ликвидиран Уест.

— И съответно Пестов е получил такава заповед от друг?

— Да, беше прехванато, веднага ще добавя, едно странно обаждане.

— Указанието може да идва от вицепремиерката и полковник Саргачов — продължи да поддържа линията си Турецки.

— Най-вероятно — съгласи се генералът.

— И чий е бил гласът — на мъж или на жена?

— Прозвуча само траурна музика — отговори генералът.

 

 

Владимир Демидов седеше в колата и чакаше кога ще се отвори вратата на входа, откъдето ще изтича усмихнатата Лиля, лека като пеперуда, тя ще кацне до него на седалката, ще го докосне по ръката и както винаги, мило ще поздрави: „Привет, Демидич!“ През тези няколко дни, които прекара със следователката Федотова, той забележимо се промени. Докато по-рано не признаваше нищо друго, освен поло, яке и дънки, сега се наложи да облича костюм с бяла риза и дори да си сложи вратовръзка. Така този едър мъжага с широки мускулести рамене, гладко избръснат и лъхащ на вносен дезодорант, имаше доста представителен вид. Помнейки заповедта на Грязнов да не се отделя от охраняемия си обект нито за секунда, той влизаше след Лиля в кабинетите като същински танк, без да обръща внимание на протестиращите секретарки. Можеше да го спре само Лиля — с поглед или с дума, но и тогава той оставаше в приемната, сядаше някъде до прозореца и се превръщаше в невъзмутим монумент. Доста неща беше чул от Лиля за разните му там чиновници от телевизията, по редакциите, министерствата и си беше направил еднозначния извод, че в тези учреждения работят само безделници, надути и високомерни, но иначе жалки и страхливи, мошеници, каквито рядко е виждал светът, хора, които говорят изискано и гладко, целуват ръка на Лиля при сбогуване, уж нещо обещават, възмущават се, ядосват се, а като се замисли човек, излиза, че всичко е само празни приказки.

— Привет, Демидич!

— Здравейте! — разтопи се в усмивка младият мъж. — Къде ще ходим днеска?

— Днес отиваме на такова място, където няма да те пуснат не само в приемната, но дори да влезеш през вратата!

— Що?

— Пак ли защока? Колко пъти да ти казвам, Демидич?

— Питах къде толкоз ще ходим.

— В Белия дом.

Демидич неопределено изхъмка и подкара колата.

Лилия Федотова имаше уговорен час в приемното време на вицепремиера Стрелникова, Предишната вечер Лариса Ивановна й се обади и няколко минути разговаряха за съвсем общи и незначителни неща, но накрая вицепремиерката каза с почти заповеднически тон, че би искала да се срещнат на другия ден в кабинета й точно в десет часа.

За тази покана можеше да има две причини: можеше да я вика по молба на Ефим Аронович Фишкин, което е съвсем вероятно след разговора й с него, или по друг, много по-сериозен повод, ако по някакъв начин вицепремиерката е узнала за подготвяната публикация в един от централните вестници.

— И какво ще правим сега? — попита Лиля, когато Фишкин прочете констатацията в протокола от графологичната експертиза, че подписите са фалшифицирани.

— Това е минала работа. Защо да си я спомняме?

— В дадения случай срокът на давност не е изтекъл, още повече че констатациите са още пресни-пресни.

— Какво смятате да предприемете?

— Не е ли ясно? Да ви предявя обвинение, да приключа разследването и да изпратя делото в съда. Но най-вероятно то ще бъде водено от друг следовател.

— Съдилищата са затрупани с къде-къде по-сериозни дела…

— Вашето е не по-малко сериозно и аз ще намеря начин да го ускоря. И ви уверявам, че ще бъдете осъден.

— И на колко?

— По акциите за диамантените находища и пионерските лагери ще предявя обвинение за злоупотреба и подправяне на документи, включително и на моя подпис, което ще ви донесе три годинки. Но виж, обвинението по кораборемонтния завод е много по-сериозно. Вие, Ефим Аронович, изцяло сте разграбили този завод, недостроените кораби. Всичко сте изнесли в прибалтийските страни. Сумите от получените печалби са ви много по-добре известни, отколкото на мен. Така че за всичко това ще ви бъде предявено обвинение за разхищения с особено големи размери.

— Тези твърдения имат нужда от доказателства — изпъчи гърди Фишкин.

— Нима предполагате, че съм дошла при вас без доказателства?

Лиля сложи на бюрото една папка.

— Тук, Ефим Аронович, са свидетелските показания на бившите ръководители и на работниците от завода, шофьори на камиони, копията от вашите заповеди и писма, режийните разходи, а също така и складовите разписки за получените материали. А тъй като аз съм заинтересовано лице — подправяйки подписа ми, вие сте искали да ме сложите на топа на устата, — естествено ще доведа делото до логичния му край. Дори без самата аз да си помръдна пръста, а чрез моите колеги, другите следователи.

— Може би има някакъв начин да се споразумеем? — уплашено предложи Ефим Аронович.

— Да — с готовност се съгласи Лиля.

— Назовете сумата и аз съм изцяло на вашите услуги — въздъхна той с облекчение.

— Не ме разбрахте, Ефим Аронович. Аз рушвети не вземам — спокойно отбеляза Лиля. — Но все пак можем да се споразумеем. На документите фигурират три подписа — вашият, моят и на госпожа Стрелникова. Аз искам да знам как акциите на диамантените находища са попаднали точно при вас, като се има предвид огромната конкуренция при тия сделки. И защо госпожа Стрелникова се е преизпълнила с такова невероятно уважение към вашата фирма, заделяйки ви особено привлекателни обекти както в столицата, така и по цялата страна.

— Струва ми се, че докато бяхте юрисконсулт на движението, вие почти не се интересувахте от подобни въпроси, като слагахте своя подпис, тоест като парафирахте документите…

— Сега не съм юрисконсулт на движението, а следовател, член на следствена група при Главна прокуратура на Русия — напомни Лилия Федотова.

— В такъв случай е по-добре да зададете въпросите си лично на вицепремиерката.

— Благодаря за съвета. Непременно ще я попитам. Но вие сам отворихте дума за взаимно споразумение. Аз ви отговорих. Не се получи нищо. Ще смятаме разговора за излишен. Довиждане.

— Чакайте — спря я Фишкин. — Имам нужда от време. Поне до утре.

При следващия им разговор, а той се проведе в кабинета й, Фишкин се държа самоуверено, отричаше да е имал нещо общо с фалшифицирането на документите и подписите, дори недвусмислено намекна, че я чакат големи неприятности, ако пусне делото в ход.

— Правите грешка, Ефим Аронович, като давате лъжливи показания — резюмира тя, приключвайки разпита.

— А вие вече я направихте, като ми предложихте сделка, хвърляща петно върху едно правителствено лице — отговори Фишкин, при което Лиля забеляза, че той е бръкнал в джоба си и пипа нещо.

„Само това оставаше, да е записал разговора.“

— Що сте намусена? — попита Демидич, когато я срещна в приемната на следствената служба.

— Я не ми щокай! — сряза го Лиля и ядно изруга на жаргон.

— Ама ти какво?! — ококори се Демидич.

— Тоя мръсник Фишкин тайно записа разговора ни с касетофон!

Демидич мълчаливо се обърна и тръгна към изхода. Не минаха и две минути и той се върна с миниатюрен касетофон в ръка.

— На този ли?

Лиля бе изтичала след него на улицата и сега двамата стояха на десетина метра от сградата на прокуратурата.

Тя включи касетофона и като чу гласа си, извади касетката и я прибра в джоба си.

— Стойте! — чу се силен крясък.

Към тях тичаше Фима Фишкин, придружен от двама млади мъже.

— Какво си се развикал такъв? — лениво го попита Демидич и му подаде касетофончето.

— Махай си ръцете! — изкомандва единият от мъжете.

— Недейте бе, момчета…

Другият измъкна пистолет, но тутакси се свлече като подкосен: Демидич го беше боднал с пръст в корема. А партньора му, който се наведе да вземе пистолета, моментално хвана за врата и го натисна към тротоара, при което строго каза:

— Не прави глупости. А ти — обърна се към Фишкин — ела при мен.

Лиля не чу какво му каза, но по изражението на Фишкин разбра, че цялата ситуация му е пределно ясна. После Демидич бавно изпразни пистолета и като я пропусна да мине, спокойно тръгна след нея, прикривайки я с огромния си гръб.

— Ох, Демидич — възкликна Лиля, когато се качиха в колата, — с тебе човек наистина се чувства като зад каменен зид.

— Такава ми е работата — усмихна се той.

— Не те ли е страх? Някой ден може да сбъркат…

— Що?

— Благодаря ти, Демидич — каза Лиля, като го прегърна и целуна по бузата.

— Не очаквах — промърмори той.

— Да те целуна ли?

— Да знаеш така добре жаргона.

— И аз не очаквах да си така чевръст.

Скоро пристигнаха пред сградата на Белия дом.

Както предрече Лиля, Демидич не бе допуснат дори да влезе във входа. А Лиля на секундата бе въведена в кабинета на вицепремиерката, още щом каза името си. Лариса Ивановна я посрещна хладно и веднага мина към повода за срещата.

— Какво ще ми кажете за това? — попита тя и й подаде няколко листа компютърна разпечатка.

— Да, това е статията ми. Дадох я за публикация. Очевидно вече сте се запознали със съдържанието й — отговори Лиля, като бегло погледна листата. — Нещо не ви е ясно?

— Предлагам ви да се откажете от тази идея.

— Не виждам причини.

— Една от тях е, че в статията се цитира моето име.

— И защо не? Нали вие оглавявахте женското движение?

— Слушайте, Лиля — продължи с по-мек тон Лариса Ивановна. — Ще бъда откровена. Разбирам, че е засегната вашата чест като юрист, като честен човек. Но аз изобщо не знаех, че този идиот е подправил подписа ви!

— В такъв случай няма от какво да се безпокоите.

— Аз се безпокоя не толкова, че не съм знаела, колкото, че ще бъде опетнено, макар и донякъде, моето име.

— Но моля ви се, Лариса Ивановна! Как така ще бъде опетнено? Ако сте чели статията ми внимателно, вероятно сте забелязали, че в нея няма нито дума срещу вас. Чисто и просто аз се защитавам. Защото е опетнено точно моето име. И, естествено, аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да измия от себе си тоя позор.

— Хайде да не хитруваме — каза след кратко мълчание вицепремиерката. — Известно ви е много повече от онова, което сте писали в статията си.

— Да, много неща са ми известни.

— Включително и за мен, нали?

— Включително и за вас.

— Твърде жалко, но ще си счупите главата.

— Може би. Но интересното е друго, Лариса Ивановна. Мисля, че у нас има свобода на словото и печата и както ме увериха, материалите би трябвало да се държат в тайна до публикуването им, а по някакъв начин у вас се появява моята статия…

— Тя няма да бъде публикувана.

— Е, един главен редактор се е оказал страхливец, такъв може да се окаже и втори, и трети, но аз съм убедена, че ще се намери четвърти, който въпреки високопоставеното ви положение ще събере смелост и ще я публикува.

— Какво целите, Лиля?

— Нищо, освен онова, което ви казах. Истината.

— Довиждане — сбогува се вицепремиерката.

От фоайето Лиля се обади на главния редактор на вестника, в който трябваше да се появи статията. Той я увери, че тази статия ще излезе в утрешния брой, че вече е подписал коректурите и не вижда причини защо да не излезе. „Не ви ли се обадиха?“ — попита Лиля. „Обадиха ми се, но това няма никакво значение.“

На другия ден вестникът изобщо не излезе. Когато Лиля позвъни в редакцията, секретарката й каза, че главният редактор е извикан в Министерството на печата. По-късно Лиля има продължителен разговор с шефа си. Турецки й обясни, че е постъпила не само глупаво, но и противозаконно. Първо, тя е замесена в делото Фишкин-Стрелникова. Второ, няма право да публикува статия в пресата. „Рано или късно ние ще арестуваме Фишкин — каза й той, — пък и не само него, но сега положението е такова, че трябва да се събират доказателства, пък и изобщо делото би трябвало да се възложи на друг следовател.“ Лиля мълчаливо го изслуша и когато си тръгна, ядно затръшна вратата след себе си.

Едва в колата, когато вече наближаваха дома й, тя изведнъж се разплака. Демидич направо изгуби ума и дума, не можеше да издържа на женски сълзи.

— Ми ти… таковата… Недей де, чуваш ли — объркано повтаряше той. — Защо ревеш сега?

И като видя в очите му искреното състрадание и жалост, Лиля неочаквано и за самата себе си му разказа всичко.

— Как да живея, Демидич? Наоколо е пълно с крадци, рушветчии, мръсници! Как да живея?! А от мен изискват да спазвам формалностите! Какви формалности може да има в борбата с тия разбойници?!

— Хайде, стига — махна с ръка Демидич. — Не го вземай толкоз навътре.

— Ето и ти също… — възкликна Лиля и слезе от колата.

Както винаги той я изпрати до вратата на апартамента и се сбогува.

В полунощ някой позвъни в дома на Лиля. Тя погледна през шпионката и видя, че това е нейният телохранител.

— Извинявай, идвам съвсем за малко — мрачно каза той, когато му отвори.

— Какво се е случило? Влизай.

Демидич старателно обърса обувките си, прекрачи в коридора, измъкна от джоба си един лист и й го подаде. На листа, озаглавен „Чистосърдечно признание“, бе написано със старателен почерк, че гражданинът Ефим Аронович Фишкин изцяло и напълно признава вината си в злоупотребите и фалшифицирането на подписите върху документите за придобиване на акции от редица предприятия, в това число и за кораборемонтния завод на Ока и пионерските лагери край Москва, за което той дълбоко се разкайва и прави това изявление по своя инициатива и най-доброволно…

— Аз тръгвам — каза Демидич и хвана дръжката на вратата.

— Жив ли е? — шепнешком попита Лиля.

— Кой?

— Фишкин.

— Че какво да му има? Диша си.

— Но той се движи с бодигардове…

— Е, та?

— Те дишат ли?

— Ми сигурно — след като се позамисли, отговори Демидич.

— Какво да ти кажа, Демидич…

Той се изкашля и въпросително я погледна.

— Ти престана да щокаш.

— Ми явно някой ме е отучил — широко се усмихна той. — А сега да тръгвам.

— Не си отивай, Демидич — проговори съвсем тихо Лиля, но той я чу и застина като закован.

 

 

Всичко стана толкова неочаквано и бързо, че Фима Фишкин не можа да реагира. Чу зад гърба си някакъв глух удар, обърна се и видя проснати на асфалта двамата си телохранители, а в следващия миг нещо го повдигна и го метна в близката кола. Дойде на себе си едва когато тя с рев подскочи напред и потегли, а после усети върху китките си студения метал на белезници. „Седи си кротко“ — каза му шофьорът. Фима извърна очи и видя, че това е същият момък, който най-нагло му отне касетофона. Пътуваха малко, свиха под арката на висока сграда и спряха пред някаква градинка. Момъкът извади от жабката твърда папка и сложи върху нея чист лист хартия. „Имаш ли химикалка?“ — попита той, докато отключваше белезниците. Фима послушно измъкна паркера си. „А сега пиши.“ — „Какво?“ Момъкът търпеливо му обясни какво се иска от него да напише и накрая допълни: „Няма да повтарям.“ И когато го погледна в очите, Фима разбра, че той наистина няма да повтаря: или ще му тегли куршума, или ще го удуши с голи ръце. Момъкът прочете написаното, грижливо прибра листа в папката и я върна в жабката, след което хлопна капака. „А сега си тръгвай по живо, по здраво. И не те съветвам да запомняш номера на колата. Хайде, мърдай.“ Фима си тръгна, без да се обръща. Ръцете му неприятно трепереха, гърбът му беше плувнал в пот, на челото му също избиха ситни капчици. Когато мина обратно под арката, облекчено въздъхна, спря първото такси и потегли към къщи. Пред вратата го чакаха двамата му бодигардове. Искаше му се да си изкара злобата на тях, но се въздържа. След като изслуша оправданията им, отсече: „Мисля, че не е във ваш интерес да разказвате за това премеждие. Трайте си. Нищо не се е случило. Ясно?“ — „Ясно!“ — в един глас отговориха двамата.

Когато се прибра в апартамента си, най-напред Фима изпи половин водна чаша коняк, пое си дъх, приседна на един стол, поколеба се и изпи още толкова. Поолекна му. Сега вече можеше да обмисли случилото се. Той добре познаваше законите на подземния свят, в който бе живял. Това бяха вълчи закони. В глутницата вълците изяждат болния или ранения си събрат, така става и в неговия свят. Държат до последно за тебе, ако трябва, ще премахнат всеки свидетел, обаче никога няма да ти простят слабостта, от чиито последици може да пострада техният интерес. Така или иначе, но той прояви слабост, сам подписа присъдата си. И разбира се, оная следователка ще продължи да рови, ще се хване за тая следа и един Господ знае докъде ще стигне. Дори може още утре да го арестува. Самопризнанието — безспорното доказателство за неговата вина — е налице. Дали да не обсъди това с Алик Городецки? Не, безполезно е. В най-добрия случай ще го посъветва да се покрие някъде, в най-лошия… Дори не му се мисли.

Разбира се, би могъл незабавно да се яви пред органите и да заяви, че признанията са измъкнати от него насила, че е бил под смъртна заплаха. И тогава доказателствата, базиращи се на неговото самопризнание, тутакси ще загубят стойността си. За съда обаче. Не и за вълците… Там е цялата работа.

 

 

Както никога досега Лиля закъсня за работа. Когато я видя, Турецки удивено попита:

— Какво ти е, Лиля?

— Нищо.

— Цялата сияеш! И някакво спокойствие има в очите ти… Сигурен съм, че се е случило нещо! Да не си влюбена?

— Да.

— Ив кого?

— В един мъж.

— То се знае, че няма да е в жена.

— В един истински мъж.

— Ами какво ще правя аз? — дори някак объркано възкликна Турецки. — Нали двамата уж…

— Ти закъсня, Турецки! — разсмя се Лиля и сложи на бюрото му един лист. Това беше „чистосърдечното признание“, собственоръчно написано от Фишкин.

Турецки го прочете, изгледа своята помощничка и вдигна слушалката на телефона…

 

 

Ефим Аронович Фишкин седеше в салона бизнес класа на един боинг, пътуващ по линията Москва — Женева. Стюардесата отдавна бе обявила пътниците да затегнат коланите и да се приготвят за излитане.

— Защо не излитаме? — разтревожено се обърна Фима към съседа си, който четеше вестник.

— Какво?

— Трябваше вече да излетим, време е — почука часовника си Фима.

— Ще излетим — равнодушно отговори съседът и отново заби нос във вестника.

— Извинете — спря Фима минаващата стюардеса. — Защо се бавим?

— Не се безпокойте — любезно отговори девойката и внимателно го изгледа. — Лошо ли ви е? Да ви дам валидол или нитроглицерин?

— Благодаря — отказа Фишкин и се обърна към илюминатора.

По пистата с голяма скорост се движеше светла волга и се закова до самолета, в който се намираше Фишкин. От колата слязоха двама мъже и се насочиха към стълбата.

Ефим Аронович отключи колана си и безсилно се отпусна върху облегалката на креслото…