Фридрих Незнански
Нощни вълци (8)

3.

В кабинета на заместник главния прокурор на Русия по следствената работа Константин Дмитриевич Меркулов, мой приятел и шеф на Главно следствено управление, освен него и вечния в.и.д. длъжността началник на МУР Слава Грязнов седяха още трима мъже с доста представителен вид.

С първите двама може да се каже, че съм изминал дълъг и нелек път: разкрили сме заедно немалко сложни и заплетени престъпления. Останалите трима ми бяха непознати. Меркулов впрочем бързо елиминира това обстоятелство.

— Запознайте се — каза той, щом влязох. — Старши следователят по особено важни дела Турецки. — И като посочи към непознатите, се обърна към мен: — А това са представители на най-големите московски банки, Саша.

Пренебрегвайки Грязнов — има време, ще се поздравим, — стиснах подред ръцете на гостите на Меркулов.

— Александър Аркадиевич Горшенев — каза първият от тях. — Бетабанк.

— Турецки.

— Илдар Николаевич Фаизов — представи се вторият. — Банка „Русия“.

— Роберт Илич Цой — каза третият. — Банка „Роял“.

— Турецки — произнесох пак аз и се учудих: — „Роял“? А защо „Роял“?

— „Ройъл“ — натърти Роберт Илич, сякаш да ме поправи. — Което значи „кралски“.

— Аха, това било значи! — кой знае защо се зарадвах аз.

Грязнов ми кимна и не пропусна да се намеси:

— Не обръщайте внимание на някои особености в поведението на господин Турецки. Той много обича театъра. Понякога играе и в живота. Но потвърждавам: пред вас е един от най-добрите следователи в прокуратурата.

— Благодаря за добрата дума — поклоних се аз. — Къде ще заповядате да седна, добри ми господа?

Меркулов, разбира се, ме спеши на секундата.

— Стига, Саша — строго каза той. — Сядай, където искаш. — Изчака, докато се настаня, и огледа всички присъстващи. — Е, можем да започваме.

Банкерите седяха с непроницаеми лица. Първи проговори представителят на Бетабанк Горшенев. След като се изкашля хубавичко, той започна:

— Става дума за следното, господа. Напоследък се оформи ситуация, която всява определени опасения сред нас, служителите от банковата система. Бих казал даже не опасения, а сериозна тревога.

За известно време над масата се възцари тишина. Горшенев сякаш се страхуваше да продължи.

Меркулов му помогна:

— Ние, разбира се, се досещаме за някои неща, но виждате ли, за нас е донякъде неочаквано, че дойдохте тук заедно. Доколкото разбирам, в бизнеса си вие сте конкуренти.

Въпросът беше риторичен, но Горшенев сметна за нужно да му отговори.

— По принцип е така, макар че представата за конкурентната борба в съзнанието на обикновения гражданин придобива доста уродлив вид…

Наложи се да се намеся.

— Константин Дмитриевич не е съвсем обикновен гражданин — заявих на някак изплашения, но не съвсем загубил самоувереността си банкер. — Не е точно от гражданите, които обичат да ходят на риболов, но не смеят да отидат, за да не настинат.

Меркулов ме изгледа и се намръщи от досада. И като прехвърли поглед към Горшенев, меко предложи:

— Продължавайте, моля ви, Александър Аркадиевич. И така, какво ви тревожи най-много?

Горшенев продължи:

— Работата е там, че става нещо странно. Напоследък, както знаете, бяха ограбени няколко банки.

Меркулов ми хвърли предупредителен поглед: не се навирай, дръж се спокойно и слушай внимателно.

— Още от самото начало — продължаваше Горшенев, — как да се изразя по-точно… Още от самото начало това предизвика у мен сериозно подозрение. Особено след като беше ограбена и нашата Бетабанк, това мое подозрение се засили. А след като поговорих и с колегите от другите банки, изчезнаха и последните ми съмнения. На колегите също.

— Та за какво нямате вече съмнения? — търпеливо го попита Меркулов.

Горшенев помълча, сякаш събираше кураж, а после някак съвсем по детски изстреля:

— Те знаят всичко!

Видях как се спогледаха Меркулов и Грязнов. Това, че пренебрегнаха моя милост, доста силно ме озадачи. Много интересно…

— Кои „те“? — спокойно попита Меркулов, макар че отговорът на този „оригинален“ въпрос лежеше на повърхността.

— Престъпниците — отвърна Горшенев. — Тези, които ограбват нашите банки.

— Какво според вас им е известно?

— Боя се, че всичко — тежко въздъхна Горшенев. — Нашите сметки, движението на парите, смисълът на договорите с предприятията.

Фаизов и Цой гледаха право пред себе си. По всичко личеше, че това, което говори Горшенев, е съгласувано и одобрено от тях. Представителят на Бетабанк, личеше от поведението им, има всички пълномощия да говори и от името на нашите банки.

— Откъде имате тези сведения? — продължаваше да разпитва Меркулов.

Горшенев отпусна възела на вратовръзката и разкопча яката на ризата си, сякаш се задушаваше.

— Това не са съвсем сведения, а по-скоро нашите умозаключения. Резултат от анализа на нашите охранителни служби.

— Заедно ли работят вашите охранителни служби?

— Там е работата. Отначало работеха поотделно, но стигнаха до абсолютно идентични изводи.

Меркулов помълча малко, погледна Грязнов, после мен и пак така внимателно изгледа всеки от гостите.

— Добре. На какво се основават тези изводи, ще говорим по-късно. Сега ме интересува как звучат конкретно.

— Звучат зловещо — намеси се Фаизов. — Те знаят не само това, за което спомена тук Александър Аркадиевич, но и още някои неща. Например кога се превозват крупни суми в налични пари. И това не само ни тревожи, но и ни плаши. И ако движението по сметките и въобще всичко, свързано с финансите и безкасовите плащания, може да се обясни с елементарен пробив в защитата на нашите компютри, поради което те са наясно с цялата ни база данни, то за мен лично е доста трудно да си обясня откъде знаят за превозването на сумите в наличност. Бих казал, че в някои случаи това направо е невъзможно. Но те неизвестно как знаят всичко.

— Нима не вкарвате в компютрите тегленията на суми в наличност? — попита Меркулов, без да сваля поглед от Фаизов.

Банкерът охотно отвърна:

— Боя се, че не разбирате за какво става дума. За да се осигури пълна секретност, данните за превозването на налични пари се вкарват в компютъра минута преди да започне самата операция по транспортирането им. За това кратко време е невъзможно да се разкрие тази, меко казано, служебна тайна. Да не говорим пък — да се планира обир. А при тях, трябва да им се признае, се получава доста добре.

— Даже прекалено — обади се мълчащият до този момент Роберт Илич Цой.

— Е, какво пък — каза Меркулов. — Ако съм ви разбрал правилно, главният извод, който сте решили да споделите с нас, е, че на престъпниците е известно по някакъв начин всичко, което става във вашите банки.

— Съвсем точно — потвърди Горшенев.

— И както ни се струва — добави Цой, — работата тук съвсем не е в проникването в нашите компютърни база данни. По-точно — не само в това.

— Имате ли някакви предложения, желания? — попита ги Меркулов.

Банкерите имаха приготвен от по-рано отговор на този въпрос.

— Ние решихме — каза Горшенев — да обявим премия. Ако вашето разследване успее, нашите три банки ще преведат по сметката на Главна прокуратура на Русия по половин милион долара. Мисля, че по-нататък към нас ще се присъединят още няколко солидни банки.

И тук Грязнов нададе глас.

— Между впрочем — започна той малко обидено, както ми се стори — тук е представена не само прокуратурата, аз представлявам МВР, по-точно Московската криминална милиция, тоест МУР.

Меркулов вдигна длан, за да го успокои.

— Ще се оправим — каза той. — Никога не сме забравяли братята по оръжие. Всъщност, господа, вашето предложение вероятно е правилно, а умозаключенията ви са смислени. Разбира се, с ваша помощ ще проведем щателно разследване. Вече имаме някои съображения как да стане. Може да се каже, че вече сме стигнали до определено решение. — Той угаси с поглед пламналия в очите ми въпрос. — Що се касае до възнаграждението, не мисля, че ще се намери причина да го откажем. Прокуратурата, както всички, си има дупки за закърпване.

Той стана, като с целия си вид даваше да се разбере, че съвещанието е свършило. Разбира се, станаха и всички останали, включително и аз.

— Довиждане, господа — сбогува се Меркулов с посетителите.

С поглед заповяда на мен и Грязнов да останем.

Господа банкерите напуснаха кабинета. Бих казал: важно се оттеглиха.

Меркулов се обърна към останалите — тоест към мен и Грязнов.

— Е? — попита той. — Какво ще кажете?

Грязнов мечтателно въздъхна.

— Половин милион долара! — Той даже щракна с пръсти. — И перспектива да бъде увеличена сумата. Съгласен съм и на една трета.

— Не зяпвай преждевременно — спря го Меркулов. — Тия парички трябва да се заработят. А и не за парите работим.

— Защо, не ви ли плащат заплата? — състрадателно ни изгледа Грязнов.

— Не е там въпросът — прекъсна го Меркулов. — Трябва да се работи независимо дали ти плащат или не.

— Между другото — напомних аз, — какво е това гениално съображение, дори решение, за което спомена?

Меркулов спря да мърмори и се настрои делово.

— Всъщност точно затова ви поканих тук, господа — каза той.

— Нима? — заядох го. — А аз си мислех, че е само заради тези акули на новородения капитализъм.

— И заради тях също — каза Меркулов, като ме гледаше неодобрително. — Но разговорът с тях е само прелюдия към нашия.

Не ми харесваше тонът му. Някак не по меркуловски тържествен, да не кажа — натруфен. Какво му става днес?

— И така — продължи заместник главният прокурор на Руската федерация Меркулов, — взето е решение, при това най-отгоре, да се създаде специална следствено-оперативна група на основата на нашето следствено управление и Московската криминална милиция.

Грязнов попита:

— По повод разследването на банковите обири ли?

— Точно така — кимна Меркулов. — Групата, за която става дума, получава кодово име „Пантера“.

— Бива си го — не се сдържах аз. — И защо именно пантера? А не тигър или магаре например?

— Нещо против ли имаш? — намръщи се Меркулов.

Наистина, какво се заяждам?

— Ами — вдигнах рамене. — Все ми е тая, ако ще да е кенгуру.

— И така, групата ще се казва „Пантера“ — повтори Меркулов и взе един лист от бюрото си. — В нея влизат тринадесет следователи от прокуратурата и милицията, шестнадесет оперативници и тридесет бойци от специалните части на милицията.

— Това ли е окончателният списък? — избухна Грязнов. — Без да го съгласуваш с мен! Откъде знаеш кого именно от моите хора съм смятал да включа в групата?

— Списъкът засега включва само служителите от следствената част на Главна прокуратура — обясни му Меркулов. — А списъкът на вашите хора искам да е на бюрото ми до четиринадесет часа.

— Но… — опита се да възрази Грязнов, само че Меркулов го прекъсна, при това доста твърдо:

— Никакви „но“! Решението е съгласувано с твоя министър. Така че бъди добър — до четиринадесет нула нула.

Още от сутринта ми беше тръгнало така, всичко вървеше наопаки, така че и сега ме носеше по утъпкания път.

— Не съм против това решение — казах. — Групата би могла да поработи не лошо. Но не ти ли се струва, Костя, че всичко се прави с някакъв прекален размах? Да не излезе, че нашият мощен топ ще гърми по врабци? Образно казано, естествено.

Но моята образна реч ядоса Меркулов и той затръби като ранен слон:

— Аз тая група не съм я рисувал с моливче по листа! Прокарах я през всички инстанции! Знаеш ли колко кандърдисвах шефовете на различните ведомства да работим заедно — имам предвид МВР, ФСС^[1] и другите силови структури…

— Не можеш ли да се изразяваш по-спокойно — казах му. — След като си решил, че е жизненонеобходимо да се създаде такава мощна следствено-оперативна група, значи си бил наясно срещу кого се каниш да се бориш и срещу кого пращаш нас, следователите от прокуратурата и милицията, и оперативния състав на МУР?

Меркулов утихна и кротко отговори:

— Представях си.

— Ами посвети и нас тогава.

Грязнов ни гледаше любопитно.

— Да — казах. — И бъдете любезен, господин държавен съветник от правосъдието втори клас, да обясните защо аз, най-близкият ви приятел и помощник, въобще не знаех за вашите намерения? Що за тайни на мадридския двор са това?

Костя не ме удостои с отговор. Изведнъж ни заговори за нещо съвсем друго.

— Кажете, чували ли сте за някой си Портнов? Феликс Михайлович.

— Кой? — настръхна Грязнов.

— Феликс Михайлович Портнов — повтори Меркулов, като гледаше Грязнов.

И аз го погледнах. Това име нищо не ми говореше.

— Дано да не сгреша — каза Грязнов, — но тъкмо вчера ми докладваха за него.

— Във връзка с какво? — заинтересува се Меркулов. Имам предвид — във връзка с какво дело?

— Във връзка с убийството на някой си господин Гримов в хотел „Балчуг“. Делото се води от Московската прокуратура, а ние го разследваме.

— Да — каза Меркулов. — Вече ми е известно за това убийство на италиански гражданин. По какъв начин е набъркан там Портнов?

— Потърпевшият Гримов е трябвало да се срещне с него във фоайето на хотела — отговори Грязнов. — Но Портнов не дошъл на срещата.

— И защо?

— Обяснението му е доста странно — подсмихна се Грязнов. — Казва, че забравил, а и освен това Гримов му се сторил несериозен бизнесмен.

— Интересно — замислено произнесе Меркулов. — Значи те си уговарят среща, Портнов не отива, защото забравил, а в същото време убиват Гримов. Така ли е?

— Точно така — потвърди Грязнов.

— Интересно — повтори Меркулов и разтри бузите си. — Е, какво пък. Съвпада.

— С какво съвпада? — поинтересувах се аз.

Сигурно няма да се учудите прекалено, драги ми читателю, ако кажа, че в този момент се чувствах като пълен идиот. В приятелски кръг такова нещо още не ми се бе случвало.

— Вижте, момчета — доста бодро каза Меркулов. — Поръчах да направят някои справки. Феликс Михайлович Портнов е пристигнал в нашата столица преди около половин година. Наел е в международния изложбен център доста площ за своята фирма „Ню Мос“. Започнал да сключва договори с наши руски фирми. А приблизително месец след като се появил в Москва, са започнали и банковите обири.

Бях му обиден, затова казах:

— Е, и какво? Малко ли хора са пристигнали преди половин година? За нас, юристите, това е балон, въздух под налягане. Съвпадение.

— Напълно — лесно се съгласи Меркулов. — Това може да се окаже наистина съвпадение. Кой ли не идва тук, нали? Не бих се захванал за тоя Портнов, ако нямаше едно много важно обстоятелство.

— Не ме мъчи — помолих го аз. — Пей, началник. Казвай какво е това обстоятелство!

— Преди три месеца — започна да разказва Меркулов — той дойде при мен.

— Сам ли дойде? — учудих се аз.

— Не е за вярване — удиви се и Грязнов.

— Портнов — потвърди Меркулов — дойде тук, в този кабинет, и проведохме, така да се каже, дружеска беседа.

— И какво искаше? — Щях да се пръсна от любопитство, макар да знаех, че Костя ще разкаже само толкова, колкото сметне за нужно, и нито дума повече. — Какво искаше този Портнов от теб? Да не ти е предлагал подкуп?

— Знаеш ли, Саша — изведнъж се разсмя Меркулов, — ти си прав. Той наистина дойде, за да ми пробута подкуп.

— Лъжеш! — ахнах аз.

Това вече беше прекалено. Аз, естествено, се шегувах, като споменах за подкуп. Трябва да си луд, за да предложиш подкуп на заместник главния прокурор на Русия. Ако поне малко познаваш Меркулов.

— Не — отвърна Костя. — Именно това ми предложи. Само че завоалирано — макар и доста прозрачно.

— Разказвай подробностите.

— Общо взето, стана така — продължи Меркулов. — За начало ще ви кажа, че някога Феликс Портнов ми беше състудент. В юридическия факултет.

— Дааа… Животът е интересно нещо — забелязах аз.

Грязнов ме смрази с поглед: Млъкни, дай да чуем.

— Да — повтори Меркулов, — беше ми състудент. Само че впоследствие пътищата ни сериозно се разминаха. Той стана бандит, а аз юрист.

— Нищо чудно — забелязах аз. — Най-добрите бандюги винаги са излизали от юридическия факултет на Московския университет. Продължавай, Костя.

— Та — продължи той — през седемдесетте се носеше славата на една банда „Нощните вълци“. Чували ли сте я? В Москва много се говореше за нея.

— Нещичко май съм чувал — със съмнение каза Грязнов. И изведнъж въздъхна: — Жалко, че Шура я няма вече с нас.

Александра Романова — бившият началник на МУР и шеф на Грязнов — неотдавна загина. Тя много липсва на всички ни, не само на Грязнов^[2].

— Да — глухо каза Меркулов. — Тя сигурно би могла да ни разкаже за тази банда. Жестока шайка беше дори според мерките на днешното страшно време.

— Е, добре — казах аз. — Разбрах за „Нощните вълци“. Портнов, доколкото разбирам, е бил член на тая банда.

Меркулов ме изгледа и се подсмихна:

— Не съвсем. Не само е членувал в бандата, но е бил нейният организатор и вдъхновител. Той бил главатарят на бандата.

— И не са го разстреляли?

— Осъдили са го на разстрел — отвърна Меркулов, — но после му заменили присъдата с петнадесет години лишаване от свобода. В чест на шестдесетата годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция.

— Пак тия болшевики — казах аз. — Колко невинни хора умориха през всичките години, докато бяха на власт, а когато наистина трябва да се очисти един гад — ударили го на милосърдие.

— Не бъди толкова кръвожаден, Саша — каза Грязнов. — Не ти прилича. Впрочем днес не приличаш много на себе си.

Премълчах. Няма да им разказвам за конфликта с Ирина я! Ще минат и без това.

— Е? — обърна се Грязнов към Меркулов. — Какво е станало после?

Костя сви рамене.

— После Портнов изведнъж се озовал зад граница. В Съединените щати.

— Как е могло да се случи? — попитах аз Меркулов. — Първо, той е трябвало да излезе от лагера чак през деветдесет и втора година. А ако се съди по това, което ни разказа, той отдавна вкусва плодовете на цивилизацията. Западната, имам предвид. Второ, в Америка не приемат осъдени. Или греша?

— Не, не грешиш — потвърди Грязнов. — В Щатите изобщо е забранено да влизат осъдени и членове на КПСС, но я си спомни Япончика. Той си уреди фалшив брак с американка и скри, че е осъждан. Как се е оказал Портнов на свобода, а после в Щатите? Не са могли да го пуснат предсрочно за примерно поведение. Мисля, че тук всичко е нечисто.

Меркулов вдигна ръка, за да привлече вниманието ни.

— През осемдесет и четвърта година, когато Черненко беше на власт — обясни той, — делото на Портнов било преразгледано и Върховният съд открил нови обстоятелства, възникнали при разследването на друго дело. Според тези нови обстоятелства най-тежките обвинения срещу Портнов му били инкриминирани погрешно.

— Как така? — не се сдържах.

Меркулов ме изгледа иронично.

— Виждам, че май го недолюбваш тоя Портнов, макар да не си го виждал нито веднъж.

Нищо не ми оставаше, освен да се съглася.

— Има такова нещо — кимнах. — Усеща се в тоя Портнов нещо зловещо паразитно. Е, и какво станало после с тоя без вина пострадал монстер?

— При преразглеждането на делото по реда на надзора Върховният съд признал, че много епизоди били приписани без доказателства на Портнов. И рязко му намалили присъдата. В края на осемдесет и четвърта той бил пуснат на свобода.

— Провървяло му е на мръсника — казах аз.

— Провървяло му е — съгласи се Меркулов. — След няколко месеца той емигрирал. Не знам каква е била по-нататъшната му съдба. С това сега по наша молба се занимават хората от паралелното ведомство.

Меркулов завърши с това, с което и започна:

— И така, той идва при мен преди три месеца. И ми предложи сътрудничество.

— Естествено — каза Грязнов. — Сега не предлагат направо подкуп. Предлагат сътрудничество.

— Именно това и ми предложи — потвърди Меркулов. — Той искаше да му разказвам веднъж месечно какво става в нашата епархия. В интересуващата го икономическа сфера. За това щял да ми плаща прилични пари, така да се каже, хонорар за информацията.

— И какво нарича той прилични пари? — полюбопитствах аз.

— Пет хиляди долара на месец — с неочаквано суров глас произнесе Меркулов. — И още толкова за всяка особена информация, която може да го заинтересува.

Подсвирнах.

— Пет хиляди! Тоя за кого ни взема?

— А ти за колко би се съгласил? — криво се усмихна Меркулов.

— Без инсинуации — предупредих аз. — Подкупвали са не мен, а вас, шефе.

Грязнов ни гледаше неодобрително.

Но в мен сякаш се бе вселил дявол.

— И ти какво му отвърна между другото на тоя нахал?

— Саша, стига — помоли ме моят шеф, като се намръщи. — Честна дума, сега не ми е до шеги. Накратко, пратих го на майната му. А след като си замина, се замислих защо е толкова нагъл.

— Нима?

— Стига! — кресна ми Меркулов. — Млъкни поне за минута и ме изслушай!

Протегнах длани напред: предавам се значи.

— Та значи — продължи Меркулов — той се омете, а аз се замислих. Досега никой не се е навирал така открито да ме подкупва. Никой така цинично не ми е предлагал да работя за престъпниците. А и изобщо не се страхуваше, че мога да го запиша на лента. Не, нямаше и помен от страх.

— Усещаше ли се по поведението му дали някой не стои зад гърба му? — попита изведнъж Грязнов.

— Усещаше се — отвърна Меркулов. — А и ми се стори, че не провежда за пръв път подобен разговор.

— А как реагира на отказа ти? — попитах.

— Там е работата я. Спокойно отреагира. Сякаш нищо друго не е очаквал да чуе от мен.

— Нищо не разбирам — признах си. — За какво е идвал тогава?

— Е, това е просто — намеси се Грязнов. — Да опипа атмосферата, както се казва.

— Опипват почвата, а не атмосферата — заядох го аз.

— Голям праз! — махна с ръка Слава.

— Така или иначе — продължи Меркулов — направих справка за неговата фирма. Нищо криминално, поне от пръв поглед. Съвсем солидна фирма. И ми се струва, че се ползва с доверие сред нашите руски фирми. Тези, към които се обърнахме за информация, казаха, че са доволни от сътрудничеството.

— А защо аз нищо не знаех? — се поинтересувах малко уязвен, макар да разбирах, че Меркулов и така ми отделя повече внимание, отколкото заслужавам. Между мен и Костя в йерархията има още шест души: началникът на Главното следствено управление и двамата му заместници, началникът на нашата следствена част и неговите двама замове.

— Ти и без това си затрупан от дела — обясни ми Меркулов. — От какъв зор съм длъжен да те посвещавам във всички дреболии, които съпровождат моята работа? Та аз наблюдавам не само вашата следствена част, а и цялата следствена структура на Русия, нима не ти е ясно?

— Ако правилно съм те разбрал, Костя — казах аз, — това дело е престанало да се числи към дреболиите от момента, когато са убили инкасаторите и са задигнали купища пари.

— Правилно си разбрал — съгласи се Меркулов. — Делото за бандитското нападение на инкасаторската кола и другите нападения срещу банките е взето под личния контрол на главния.

Все пак продължавах да не разбирам каква е връзката между визитата на Портнов и обирите. И попитах за това Меркулов.

— Никаква — отвърна той, макар да ми се стори, че крие нещо. — Засега никаква.

— Да попитам по друг начин — не мирясвах. — Каква е връзката между появяването на Портнов в нашата страна и обирите?

— Това вече не е един въпрос. — Костя притежаваше ангелско търпение. — И пак ще ти отговоря — никаква.

— Не е логично — не се предавах аз. — И въобще защо сме се лепнали за тоя Портнов? Може би той отдавна вече е просто честен бизнесмен, който е осъзнал грешките на миналото си и се е разкаял. А това, че е идвал при теб, още нищо не доказва — кой знае какво може да е имал наум. Представата, че у нас всички са корумпирани, не е толкова далеч от истината. Ами ако той наистина ти е предлагал честно сътрудничество — според своите представи, разбира се? Той като капиталист е смятал, че за информацията трябва да се плаща.

— Давам ти жокер — уморено произнесе Меркулов и двамата с Грязнов застанахме нащрек: сега той ще каже нещо много важно. — В хиляда деветстотин и осемдесета година Феликс Портнов е бил коронясан. В лагера.

— Тоест той е станал вор в законе — признат бандит — уточни Грязнов.

— Именно — кимна Меркулов. — Имате ли още въпроси или и така всичко ви е ясно?

— Защо не ни казахте веднага, гражданино началник? — упрекнах аз Костя.

— Да — замислено проточи Грязнов. — Признатите бандити и в Африка са си бандити.

— Удивително точна забележка — съгласих се и аз. — А в Америка те не са просто бандити, те са… Почакайте!

Меркулов и Грязнов любопитно ме гледаха: що за мисъл е хрумнала на господин Турецки?

— Почакайте — повторих аз, втренчен в пространството.

В това, което исках да кажа, имаше нещо странно стройно, точно, проверено. Но какво — въобще не можех да го формулирам и това ме измъчваше.

— Почакайте — като курдисан повторих аз.

Грязнов естествено не издържа.

— Абе какво да те чакаме — изруга той. — Да си спомниш целия списък признати бандити?

Уж глупост каза, а всичко изведнъж си дойде на мястото.

Разбира се.

— И така — казах с интонацията на Меркулов. — През осемдесета коронясват Портнов.

— Така — съгласи се Меркулов.

— През осемдесет и втора умира Брежнев — продължих. — Нали така?

— Какво общо има…

— Почакай, Костя — прекъснах шефа си. — Ей богу, съвсем сериозен съм. Значи през осемдесет и трета умира Андропов, сменя го Черненко — и на умните хора им става ясно, че всичко отива на майната си. Нещо се носеше из въздуха. Логично, нали?

— Саша…

— След година бандитските авторитети на Съветския съюз решават да измъкнат Портнов от лагера. Те подкупват някого, от когото зависи промяната на присъдата, излизат нови обстоятелства около делото, Портнов излиза на свобода.

— Нещо прекалено сложно стана — със съмнение промърмори Грязнов.

— Колкото по-сложно е, толкова по-просто ще излезе — упорито се инатях аз. — Защо им е Портнов?

— Е, за какво?

Направих лукава физиономия.

— Много ли бяха признатите бандити в Съветския съюз?

Струва ми се, че направо ги сразих с този съвсем прост, както изглеждаше, въпрос.

И знаете ли какво каза Грязнов?

— Чакай, чакай…

— Стоп! — прекъснах го. — Аз пръв помолих да почакате. И така. Признатите бандити освобождават Портнов. Ще попитате: защо? Ами отговорът е на повърхността. Какво е направил Портнов няколко месеца след освобождаването му?

— Емигрирал — плесна се по челото Грязнов.

— Точно — потвърдих аз. — Драснал зад граница. Тъкмо когато нашите органи се занимаваха със същото: тихичко изритваха нежелателните престъпни елементи зад граница. Нека значи да си развяват байрака там, няма защо да създават грижи на социалистическата родина. Разкарай си задника, приятелю, в Израел или в Америка и си граби там колкото щеш, убивай, изнасилвай, мошеничествай колкото ти душа иска. Така че може и нашите да са помогнали на Портнов. Имам предвид да са му отменили присъдата или нещо подобно. И няма да се учудя, ако точно така е станало.

— Възможно е — кимна Меркулов.

— И тогава? — радостно продължих бенефиса си. — Какво означава тогава всичко това, милички мои?

Меркулов ме изгледа одобрително. Той отдавна беше разбрал всичко и се виждаше, че именно заради такива моменти като този ме обича и търпи. И сега ми даваше възможност да се изкажа докрай.

— А това означава — вдъхновено продължих аз, — че не само разузнавачите си имат разни Абели и Рихард Зорге, но дори и такава вулгарна публика като признатите бандити. И Портнов е станал техен пълномощен представител в САЩ.

— Да — промърмори Грязнов, — би могло и така да е. Съвпада.

— Просто съм сигурен, че така е станало. Не знам засега с какво се е занимавал там, в своята Америка, тоя Портнов, но непременно ще разбера. Едно е ясно: разгърнал се е сериозно. Станал е голям „авторитет“. И сега е пристигнал тук, защото, колкото и да е тъжно да си го признаем — днес Русия е истински Клондайк за такива мошеници.

Доволен бях от себе си: съчиних версия, която порази приятелите ми.

И затова си представяте какво ми беше, когато Меркулов, гледайки ме със същия ласкав поглед, спокойно заяви:

— Именно тези мои съображения убедиха главния прокурор в необходимостта да се създаде специалната оперативно-следствена група „Пантера“.

Зяпнах го, поразен от чутото, а Грязнов гръмко се разсмя.

— Ама че мутра направи — задавяйки се от гнусния си кикот, проговори той. — Ох, не издържам повече…

— Ти си знаел?! — гледах потресен Меркулов.

— Разбира се — спокойно отвърна той.

Грязнов продължаваше да цвили.

— Ти поне мълчи — казах му. — Дори не се досещаше за това.

— Че аз и не претендирам — сви рамене той. — Аз съм оперативник, а не следовател.

— И така, да резюмираме — каза Меркулов. — Създава се специално оперативно-следствена група „Пантера“, която има задачата да разследва серията обири на банки въобще и дейността на Портнов в частност. Трябва да притиснем тоя деец. На теб, Саша, се възлага един от най-отговорните елементи на задачата.

— Портнов? — уточних аз.

— Същият — отговори Костя. — И естествено, банките…