Фридрих Незнански
Нощни вълци (7)

2.

Когато пристигнах в следственото управление, се качих в кабинета си. Независимо от доста ранния час Лиля Федотова, член на моята следствена група, вече седеше зад бюрото си и се правеше, че работи.

А може и наистина да работеше — трудно мога да определя. Често ми се струва, че при младите работата е на втори план, а на първи — любовта, развлеченията, танците.

Лиля също е следовател и с нея си делим този кабинет. Удобно е — тя ми помага при разследването на редица дела.

Съвсем неотдавна я утвърдиха на длъжността следовател в Главната прокуратура. Надявах се, че този радостен за нея факт някак си ще повлияе на дължината на полите й. (На мен свят ми се завива от нейните безкрайно дълги крака. Краката на Лиля са красиви и това постоянно ме разсейва, пречи, така да се каже, на работата.) Веднъж дори ми се стори, че е дошла съвсем без пола, но се оказа, че просто е с някакви шорти.

Преди, когато Лиля Федотова работеше в Московската градска прокуратура и беше временно прикрепена към моята бригада, тя изглеждаше съвсем друг човек. Дори подозирах, че е влюбена в мен: така възхитено и предано ме гледаше. Но откакто я назначиха на щат в Главната прокуратура под мое началство, всичко това се дяна неизвестно къде. Сега тя е самоуверена и независима млада жена, със свой собствен поглед и съждения за нещата. Сега аз започнах да мисля как да се примъкна към нея.

Примерно предлагам й да поговорим за делото, което тя води самостоятелно, решавам да й помогна като „стара пушка“ на неопитния новобранец.

И какво? Получавам направо зашеметяващ отказ от момичето, което съвсем доскоро ме зяпваше в устата само да я отворех.

Оттогава в свободното си от следствена работа време мечтая как да организирам една среща между нас в някоя празна квартира.

— Здрасти — приветствах я аз и отидох до бюрото си.

Книжата по него брой нямаха.

Лиля вдигна глава и сякаш едва сега ме видя.

— Здравейте, Александър Борисович — неочаквано приветливо ме поздрави тя. — Нещо фасона ви хич го няма. Да не сте се скарали с жена си?

— Защо, личи ли си? — учудих се аз.

Тя ме изгледа с жал.

— Уви, Александър Борисович. Изражението ви е скръбно.

Сметнах за по-добре да премълча. Известно време седяхме в пълна тишина и само нарядко усещах беглите й погледи, пълни с неприкрито любопитство.

— Какво ново имаме за обира на Бетабанк? — попитах.

Вместо отговор на въпроса ми Лиля погледна часовника си.

— Имате още двадесет минути.

Зяпнах я в недоумение.

— Какво?

— След двадесет минути Константин Дмитриевич ви очаква — поясни Лиля. — При него има някакво спешно съвещание. Помоли да ви предупредя.

— Аз вече от доста време съм си в кабинета — мрачно забелязах. — Толкова трудно ли беше да ми кажеш за съвещанието?

Но мрачният ми вид не впечатли Федотова. Тя ме изгледа през рамо и подхвърли:

— Че какво е станало? До съвещанието остават седемнадесет минути. Няма да закъснеете. И въобще — не се мръщете, никой не ви е виновен, че сте се скарали с жена си.

— Това не ти влиза в работата — беше единственото, което успях да измисля като отговор.

— Точно така, не ми влиза — съгласи се Лиля. — Можете да пренебрегвате жена си колкото ви душа иска. А аз имам работа. Трябва да изготвя постановление за предявяване на обвинение.

Направо изстинах. И даже усетих леки угризения на съвестта. Какво, дявол да го вземе, дрънкам? Но пък няма да се извинявам сега на тая нафукана дамичка.

— В колко започва съвещанието?

Тя пак погледна часовничето си.

— Имате още петнадесет минути.

Пфу! Писнало ми е от тия жени! Как беше там? „Карета, каретата ми дайте, да замина!“ Само че къде ще заминеш от Москва, Турецки? Търпи и не ритай.

За да не наговоря още глупости, станах и излязох от кабинета. В оставащото до оперативката време спокойно можех да изпуша една цигара. А още по-добре — две.