Фридрих Незнански
Нощни вълци (53)

4

Привечер се събрахме в кабинета на Меркулов.

Бяхме петима: стопанинът на кабинета, вашият покорен слуга, Фирсов, Грязнов и Аленичев.

— Коняк? — предложи Костя.

— Не би било зле — съгласих се аз.

Останалите премълчаха, но по лицата им всеки би се досетил, че в тази минута конякът беше пределът на желанията им.

Костя извади бутилката и чашки. Лицата на всички забележимо се оживиха. Е, моите колеги не са пияници, просто оживлението им означаваше, че най-после ще бъде сложена точката на това трудно дело.

Костя наля коняка и се обърна към Фирсов:

— Вие сте пръв.

Той вдигна чашката си и взе да я топли между дланите си. И като гледаше пред себе си, произнесе нещо, което съвсем не приличаше на тост:

— Володин се е промъкнал в самолета. Вмъкнал се е, за да се разправи сам с Портнов, ако ние не успеем. Той не би го изпуснал в никакъв случай, решен е бил да го ликвидира. Само Селезньов пожалил. Кой знае защо му се сторило, че този негодник още може да послужи на родината.

— Е, какво пък… — Меркулов вдигна чашата си и доста делнично провъзгласи: — За успешно завършеното дело.

Чукнахме се и пихме.

Внезапно Стас каза:

— А аз май ще се женя.

И се изчерви.

— Това никого не е отминало — забеляза Грязнов. — Да не забравиш да ни поканиш на сватбата си.

Взехме да поздравяваме Стас и да се шегуваме с него.

Когато телефонът зазвъня, изведнъж си помислих, а може би и за мен има някоя хубава вест.

Меркулов вдигна слушалката:

— Ало? Кой? Ирина… Да, той е тук.

И ми подаде слушалката.

— Жена ти. Тревожи се за теб.

— Здравей, Ирина — казах аз.

— Още колко ще стоиш там? — попита тя.

— Защо? — Притеснявах се, че всички ме гледат. — Домъчня ли ти за мен?

Тя не можеше да каже „да“, характерчето й си го биваше. Затова каза друго:

— Имам чувството, че нещо те заплашва. По-точно, преди малко имах такова чувство…

Спомних си простреляната си шапка.

— Занапред гони надалеч такива предчувствия. И въобще в нашето семейство Господ е дарил с интуиция само един човек.

Изведнъж ми се прииска да я видя. Че то през цялото време само колеги пред очите — Грязнов, Меркулов, Фирсов… Нямам ли и аз право да видя жена си?

— Вече си тръгвам — казах. — След четиридесет минути ще си бъда вкъщи.

— Наистина ли? — попита тя.

— Съвсем.

Затворих слушалката и погледнах колегите си. Те, разбира се, се правеха, че не слушат и въобще нищо не знаят за домашните ми кавги.

— Господа — казах им. — Занимавайте се със своите работи без мен, става ли?

— Разбира се, Саша — каза Меркулов. — Тръгвай си.

— Предай поздрави на Ирина.

Огледах ги пак.

— Довиждане, приятели мои.

Казват, че щастието е, когато след работа ти се иска вкъщи, а на сутринта — пак на работа.