Фридрих Незнански
Нощни вълци (52)

3.

— Трябваше да го предвидя — говореше Фирсов по пътя към летището. — Знаех, че той ще извърти някакъв номер. През цялото време ходеше по ръба. Рискуваше постоянно, но това беше пресметнат риск. Ето и сега. Каква операция проведе, гадилата, за да се измъкне! Знаеше, че го следим, че контролираме всяка негова стъпка, всяка негова среща с оня мръсник Селезньов, и на — прати ни го! Знаеше, че ще се лепнем за него. А това си беше само отвличаща маневра…

Той се обърна към Коля:

— Къде ти наредиха да седнеш в електричката? На коя спирка?

— Три спирки преди Москва — промърмори той така тихо, че едва го чух. — Казаха ми: ще седнеш в кафенето вместо един мъж, искаме да извъртим номер на жена му. И ми дадоха сто долара.

— Добре — каза Фирсов. — Ще се оправим.

Но не можеше да се успокои. Дори си помислих — пропука се мълчаливият чекист, намълчал се е…

— Ама го е измислил! Пробутва ни Селезньов, а сам в това време прибира учения и секретната документация. С това ще причини вреди за милиарди на страната ни. Учен иска политическо убежище! Бива си го… Като едно време! Ех, Портнов, ех, Адвокате… Кучи син! През цялото време рискува и постига своето…

Не се намесвах в монолога му, давах му възможност да се изговори.

— И знаете ли кое е най-долното? — продължи той. — Че като нищо може да се измъкне. Да излезе сух от водата. Представете си, че сега го арестуваме. А Селезньов не е с него. И какво? В какво ще го обвиним? Планирахме да го пипнем с уликите. А сега? Всеки съд ще го оправдае, особено ако адвокатът му е печен. Всъщност нямаме нито едно неопровержимо доказателство. Само версии и предположения.

Фирсов завърши монолога си доста заплашително:

— Е, ще видим кой кого!

Още няколко минути, и щяхме да закъснеем. Самолетът вече рулираше, за да потегли по пистата за излитане. И в този момент на бетонната писта изскочиха четири коли.

Това беше безумие. Движехме се челно срещу многотонния самолет, без да отбиваме. И лайнерът не издържа. Включи спирачките.

И спря.

От нашите коли наскачаха въоръжени хора, готови да го атакуват.

Фирсов взе микрофона от таблото.

— Граждани Портнов и Селезньов! — Гласът му се носеше като ехо от високоговорителите на покривите на колите. — Излезте от самолета с вдигнати ръце! Съпротивата е безсмислена. Упълномощен съм да ви заявя, че в случай на съпротива, предвид особената дързост и заплаха от вашето престъпление, аз, началникът на отдел във ФСС Фирсов, получих заповед да предприема всякакви мерки, включително и вашето физическо унищожение. Заповядвам ви да се предадете!

През отворената врата на самолета се подаде Селезньов.

— Стълба! Дайте стълбата! — закрещя той.

След няколко минути докараха стълбата. През цялото време чувах как бие сърцето ми. Погледнах Грязнов и усетих, че и той не би отказал сега валидола.

Селезньов започна да слиза по стълбата с вдигнати ръце. Едва успя да стъпи на пистата, и веднага го обкръжиха и го вкараха в една от колите. Доколкото видях, здравата го намачкаха — за всеки случай, та да не се дърпа.

Фирсов отново извика през микрофона:

— Къде е Портнов? Чакаме!

Струваше ми се, че вече съм виждал това някъде.

— Казах: Портнов! — повиши глас, доколкото това бе възможно, Фирсов.

Спомних си къде съм го виждал. Имаше такъв филм — „Мястото на срещата не се променя“. Там Висоцки крещеше също като Фирсов сега: „А сега Гърбавия! Казах: Гърбавия!“

На вратата на самолета отначало се подаде едно момиче и аз машинално отбелязах, че има красиви нозе. Веднага след нея пристъпи един мъж. С пистолет в ръката.

Пистолетът беше допрян до слепоочието на момичето.

Портнов, помисли аз. Ето че се видяхме.

— Пилот! — кресна Портнов. — Искам да смените пилота! Или ще й прострелям тиквата!

Момичето скимтеше от страх.

— Е? — закрещя Портнов. — Сега ще я убия!

Изведнъж главата му отскочи напред и той се свлече върху момичето. И двамата се търколиха по стълбата, а момичето не спираше да пищи. Аз, Грязнов, Аленичев и още няколко души се хвърлихме към тях. Някой изблъска ловко момичето настрани, за да не пречи. И вдигнахме Портнов.

Късно.

Феликс Портнов беше мъртъв.

Раната на тила му не оставяше никакво съмнение.

Дори не успях да помисля как можа да се случи, а Фирсов вече тичаше нагоре по стълбата.

— Миша! — крещеше той. — Не стреляй!

Вдигнах очи и го видях на най-горното стъпало. Човекът с празните очи. Стискаше пистолет в ръката си и дулото му сочеше право срещу Фирсов.

— Не стреляй! — викаше той.

Михаил Володин стреля.

Но куршумът не улучи Фирсов. За хилядна част от секундата, преди Хамелеона да натисне спусъка, Фирсов успя да направи някакво недоловимо движение и куршумът просвистя край него. При разузнавачите това се нарича „клатене на махало“. Много навреме го направи!

Куршумът на Хамелеона проби шапката ми.

Мен никой не ме е учил да клатя махало, но нещо сякаш ми подсказа: наведи се! Наведох се. Майната й на шапката…

Избухна грохот от изстрели. Всички, които бяха долу, започнаха да стрелят по Володин. Освен мен. Аз се вцепених. Струваше ми се, че виждам как куршумите летят край мен, край Фирсов и се забиват в Хамелеона — в гърдите му, в корема, в главата. Виждах как се гърчи той, но кой знае защо не пада.

Но ето че се заклати някак по-силно, свлече се по лице на стълбата и се плъзна към краката ни.

Фирсов наруши тишината. Каза само една дума:

— Край.