Фридрих Незнански
Нощни вълци (49)

2.

Стас почти беше стигнал сградата на МУР, когато край него рязко спря черна волга, като изпищя със спирачките. До шофьора седеше шефът му Грязнов, който извика през прозорчето:

— Влизай в колата!

Стас се набута на задната седалка, където вече седеше Турецки.

— Привет! — дружелюбно поздрави следователят. Грязнов забеляза това и продължи темата, която бяха обсъждали до този момент — Аленичев:

— Не лош служител, само че се шляе неизвестно къде. Ние го търсим, а него го няма никъде.

— Изпращах… — започна Стас и изведнъж се смути. Не му се искаше да посвещава никого в личния си живот.

— Изпращали сте любимата жена? Познах ли? — веднага откликна Турецки.

Така приятелски го каза, че Стас се засмя.

— Къде отиваме? — попита той, за да смени темата.

— Отиваме, приятелю, на Ленинградски проспект — вече сериозно каза Турецки.

— Убийство?

— Да. Макар че не съвсем точно — убийство, но умножено по шест.

— Как така? — не разбра Стас. — Особено жестоко или какво?

— Шест трупа — каза Грязнов.

— Да не се е взривило нещо? — попита Стас.

Грязнов беше в мрачно настроение.

— Като отидем, ще видим сами.

Дори виделият какво ли не Грязнов изтръпна, когато огледа местопрестъплението.

Шефът на компанията „Ново Внуково“ Леонид Радзиевски, неговият заместник Фьодор Вешняков, двете секретарки и охранителят бяха убити с изстрели от пистолет. Поне такива бяха гилзите, които извършителят не си беше направил труда да прибере.

Имаше още един труп, но той не беше на служител от фирмата. Старата чистачка съобщи, че убитият е дошъл заедно с другия — оня, който излязъл, без да я забележи. Тя си имала един килер, където понякога дори спяла, когато станело късно, та се навряла там и убиецът не я видял… Тя го видяла, а той нея — не.

— Слушайте, бабче — ласкаво се обърна към нея Турецки, — добре ли разгледахте тоя, дето се измъкна?

Тя закима бързо:

— Аха, разбира се, че го разгледах, как не… Един такъв немного висок… И походката му беше една такава…

— Каква?

— Припряна. Бързаше.

— Така ли? — каза Турецки. — Че закъде е бързал? Да не са го гонели?

— Ами — каза бабичката — може би…

— Защо може би?

— Ами той нали ги изби всичките! — обясни жената на Турецки. — Затова и е бързал, да не го хванат.

— Как се казвате?

— Анастасия Петровна.

— Забележително, Анастасия Петровна. Как изглеждаше тоя убиец?

— Нали ви казвам — въздъхна старицата. — Той… — И тя замълча.

— Какво, Анастасия Петровна? — внимателно я попита Турецки.

Чистачката огледа присъстващите объркано.

— Как така? — с недоумение проговори тя. — Нали го гледах…

— И какво?

— Ами това! — неочаквано рязко отвърна тя. — Това, че няма какво да си спомня. Съвсем нищо.

Турецки й посъчувства.

— Е, може би все нещо ви се е набило в очите. Бенка някоя, белег…

— Не, не — мърмореше бабичката. — Нищо. Пустота някаква.

Грязнов застана нащрек.

— Пустота ли? — повтори той. — Кажете, Анастасия Петровна, помните ли какви бяха очите му?

Тя се замисли.

— Очите му? Очите му…

Аленичев, Турецки и Грязнов затаиха дъх.

— Пусти някак му бяха очите. Такива… Нищо нямаше и тях.

Наложи се да закарат Анастасия Петровна в следствената част на Главна прокуратура.

В присъствието на свидетели Турецки й показа шест фотографии, сред които беше фотороботът на предполагаемия убиец.

— Ето го! — каза свидетелката и забоде пръст във фоторобота.

Анастасия Петровна подписа протокола и попита Грязнов:

— Хванахте ли го вече?

— Не — отговори той. — Но непременно ще го хванем. Благодаря ви, Анастасия Петровна. Много ни помогнахте.

— С какво? — учуди се тя.

— Помогнахте ни! — потвърди Турецки. — Благодаря ви, колата ще ви върне обратно.

Тримата отидоха при Меркулов. В кабинета му пак завариха Фирсов, който в последно време сякаш не излизаше оттук.

— Зачестихте нещо при нас, Николай Николаевич — забеляза Турецки. — Какво ново при рицарите на плаща и кинжала?

— Намира се — флегматично отвърна Фирсов. — А какво стана на Ленинградски проспект? Пипнахте ли злодеите?

— Злодея — поправи го Турецки. — Дошли са двама, а си е отишъл един. Съучастникът му е убит.

— При това го е убил не някой друг, а самият злодей — добави Грязнов.

— Доказателства? — попита Турецки.

Грязнов се канеше да отговори, но Меркулов го прекъсна:

— Ако правилно разбирам, вече започнахме съвещанието… Затова докладвайте поред.

Грязнов започна да докладва. Говореше спокойно, доказателствата, които привеждаше, звучаха убедително.

И все пак, когато свърши, Меркулов попита:

— А защо решихте, че именно този убиец е ликвидирал съучастника си?

В разговора се намеси Фирсов:

— Ние идентифицирахме този човек. Имам предвид килъра.

Думите направиха нужното впечатление. Турецки дори възкликна:

— Да не е от вашите?

— За съжаление — въздъхна Фирсов. — Наистина е един от нашите бивши служители. Когато получихме фоторобота от МУР и се запознахме с другите материали по убийствата, разбрахме кой е. Познат почерк. Този човек е бил в най-засекретения отряд. Има суперподготовка. Отрядът бил разпуснат и той изчезна от полезрението ни. И ето че изплува. За съжаление — повтори Фирсов.

— Първо разгонихте най-добрите си кадри, а сега ги ловите в качеството на престъпници — каза Турецки.

Фирсов не реагира, но явно това му се удаваше с мъка. И той отговори, без да поглежда към Турецки:

— Вие сериозно ли мислите, че сме разпуснали собствените си служби? Смятате, че сме го искали? Не би било зле да знаете, че единствените, които протестират срещу такава кадрова политика, сме ние. И единствените, на които никой не обръща внимание, пак сме ние.

Меркулов се намеси навреме:

— Та коя е тая тайнствена личност? — попита той.

Фирсов веднага отговори:

— Михаил Игнатиевич Володин. Ето го, можете да му се полюбувате.

Той извади от папката си снимка и я подаде.

— Да — каза Турецки, като се вглеждаше във фотографията. — А фотороботът ни е страхотен. Почти копие на тази снимка. Добре са се справили експертите ни.

Фирсов си прибра снимката и в отговор на въпросителния поглед на Турецки каза:

— Това все още е секретен документ.

— Но тази снимка е от оперативен интерес за нас — забеляза Грязнов. — Бихме могли да я покажем на свидетелите.

— Няма смисъл — заключи Меркулов. — Просто трябва да арестуваме този Володин. И ако успеем, да показваме на свидетелите не снимката, а самия него. Между другото — обърна се той към Грязнов, — така и не чухме защо според вас съучастникът е убит от тоя Володин.

— Съучастникът първо е бил ранен — взе да обяснява Грязнов. — А е убит с изстрел от упор. Около раната има частици сажди, барут, метал… Радзиевски и Вешняков са намерени в собствените им кабинети. На пистолета на убития нападател има навит заглушител, струва ни се, че именно той е убил двамата. Охранителят е застрелян в тила вероятно от Володин. После можем да разсъждаваме така — раненият съучастник е станал пречка за Володин. Може да е имало и друга причина. Той е доубил съучастника си и е напуснал офиса.

— Слава, така разказваш, сякаш си присъствал — каза Турецки.

— Без заяждане, моля — прекъсна го Меркулов. — Е, приятели, и аз имам нещо за вас. Една снимка, която непременно трябва да видите.

И той извади от чекмеджето на бюрото си голяма фотография.

— Вижте внимателно — обърна се Меркулов към присъстващите. — Може би ще познаете този човек. Чували сте за него, но едва ли сте го виждали. Макар че кой знае…

Снимката тръгна от ръка на ръка. Всички я разглеждаха дълго — така не се гледа непознато лице.

— Нима е позната личност? — попита Меркулов.

— Тъй вярно! — отговори сияещият Аленичев.

— Съвсем скоро се видяхме — потвърди и Грязнов.

Турецки добави:

— Можем веднага да го навестим в моргата.

— Е, няма нужда — каза Грязнов и обясни за Меркулов и Фирсов: — Това е същият оня съучастник, когото е доубил Володин.

— Сигурни ли сте? — попита Меркулов.

— Абсолютно — намеси се Турецки. — При това интуицията ми подсказва, Константин Дмитриевич, че вие по-добре от нас го познавате.

— Бива си я интуицията ти — усмихна се Меркулов. — И за да не ви мъча повече, ще ви кажа името му: Семьон Сергесвич Кравцов.

— Кравцов?

— И това не е всичко — каза Меркулов. — Помните ли добре биографията на Портнов?

— Наизуст я знаем — увери го Грязнов.

— Феликс Михайлович Портнов, роден на двадесет и четвърти май хиляда деветстотин… — започна Турецки.

— Достатъчно — прекъсна го Меркулов. — Вярвам ви. Спомнете си тогава кой беше Вячеслав Никандрович Ремизов.

— Негов съучастник — веднага отвърна Аленичев. — От „Нощните вълци“.

— Още? — попита пак Меркулов.

— Съсед на Портнов — припомни си Грязнов. — И приятел на баща му.

— Да — кимна Меркулов. — Заедно са служили в органите някога. Това ли е всичко?

Мълчащият до този момент Турецки изведнъж каза тихо:

— Костя! Това не може да бъде.

— Кое? — обърна се към него Меркулов.

— Нима Кравцов е син на Ремизов? — попита Турецки.

— Удивително, а? — каза Меркулов. — Различни фамилии, бащиното име на сина също различно, а все пак е вярно. Пак ли интуиция, Саша?

— Този път не — отвърна Турецки. — Просто логика. Навреме си спомних за контекста, в който ни разпитваше.

Грязнов поклати глава:

— За временен шеф на МУР това е прекалено. Не разбрах. Той наистина ли е син на същия Ремизов?

— Да — отговори Меркулов.

— Какъв обрат! — замислено каза Грязнов. — Приемственост между поколенията, така да се каже.

— Моля да ме извините — каза Фирсов.

Извади мобилен телефон от джоба на сакото си и бързо набра някакъв номер. Всички го наблюдаваха мълчаливо.

— Ало, Олег? Тук е Фирсов. Засилете наблюдението. Пратете още хора. Бъдете нахални, ако трябва. Нека виждат, че ги следим. Трябва да се контролира всеки метър. Има вероятност да се появи Хамелеона. — Той прибра телефона в джоба си.

— Извинете — вежливо каза Турецки, — може би ще ни просветлите? Какво става всъщност?

— След като стана известно, че Кравцов е бил син на Ремизов — каза Фирсов, — започна да ми се прояснява нещо. Като познавам донякъде Хамелеона — досещате се, че това е прякорът на Володин, — се опитах да си представя по-нататъшното му поведение. Портнов, както е известно, се опитва да получи определени документи и да напусне страната.

— Не мисля, че ще успее — не издържа Аленичев.

— Аз само се опитвам да изложа мислите на Володин, възможните му размишления — обясни Фирсов. — Няма съмнение, че Кравцов, който е знаел всичко за баща си, е изпитвал изгаряща омраза към Портнов. Съгласни ли сте дотук?

— Продължавайте — каза Меркулов.

— Кравцов безусловно мрази Портнов и знае, че той се кани да напусне завинаги Русия. Той е бил наблюдателен човек. Честите разходки на Портнов край град Ковальов не може да не са го усъмнили. Разбрал е, че те някак си са свързани с хората от секретния институт.

— Той ли ви е казал за това? — попита Турецки.

— Не, разбира се — отговори Фирсов. — Но това не е толкова важно. По-важното е, че Володин мрази до смърт всичко чуждо. На него и досега му се струва, че води война за бъдещето на Русия. А такива като Портнов са враговете. Кравцов неслучайно е съобщил на Володин координатите на Портнов. Той е разбирал, че сам няма да се справи с него. Тук техните интереси са съвпаднали. Когато са ранили Кравцов, Володин го е доубил. Това е техният закон: доубий падналия, за да не те хване за краката и да те завлече в гроба. И последното — каза Фирсов. — При нас се яви Селезньов.

Съобщението предизвика нужния ефект, макар че никой от присъстващите не проговори. В дадения случай мълчанието беше равно на шок.

— Да — каза Фирсов. — Приятно е да се убедиш, че не всички ни предават. Той наистина дойде сам. И разказа всичко. Този учен не можа да стане предател.

— Кой още знае за това? — попита Турецки.

— Само офицерът, който го е приел, аз, Константин Дмитриевич, е, и сега вие — усмихна се Фирсов.

— Той каза ли ви кога трябва да се срещнат с Портнов? — попита Грязнов.

— Да. Именно за това исках да поговоря с вас. Затова дойдох тук, при Константин Дмитриевич. Чакахме ви.