Фридрих Незнански
Нощни вълци (46)

4.

Портнов му заповяда да го направи сам. Защо, беше тайна велика. Неведоми са пътищата на Портнов, който напоследък беше иззел функциите на Господ Бог.

Кравцов се усмихна вътрешно. Че заповяда, заповяда, ама кой ще го послуша. Кравцов не е идиот, за да тръгне на такова нещо сам.

Само в киното професионалистите-единаци сами се разправят с рота врагове.

Професионализъм не значи безкрайна смелост. Смелостта трябва да идва като следствие от увереността в себе си, иначе е просто фукня — като пиянското перчене. А за да си уверен в себе си, трябва да анализираш всичко. Професионалистът първо обмисля и пресмята всичко, чак после решава къде и с кого да върви.

Кравцов беше истински професионалист. Затова, след като обмисли всичко до най-дребните детайли, той реши, че няма да отиде сам. Може би щеше да се справи, но нямаше да успее да се измъкне жив и невредим. А той не е камикадзе.

Винаги може да се намери изход. И никой няма да разбере, че не е бил сам. Нито една жива душа. Той ще вземе още един човек. Разбира се, после ще трябва да го елиминира. Кравцов не обичаше да убива със собствените си ръце, но какво ли не прави човек за собствената си кожа…

Кравцов караше старичката си „Тойота“, без да бърза. Докато управляваше с една ръка, той измъкна от джоба си мобилния телефон и набра номера. Веднага му отговориха.

— Ало!

Съвсем безличен глас, също както и външността му, помисли Кравцов. Беше му жал да използва именно това момче, най-добрия килър от неговите хора, но случаят беше именно от тия, при които се налага да жертваш нещо ценно, за да получиш цялата баница.

— Миша? Кравцов е.

— Слушам ви, Семьон Сергеевич.

— След половин час те чакам съгласно вариант номер едно. Край.

Вариант номер едно означаваше среща в едно от тихите московски кафенета, при това екипировката трябваше да бъде от екстра класа.

Михаил Володин влезе в малкото, уютно кафене и от пръв поглед забеляза Кравцов. Седеше си на обичайното място, до огледалото в ъгъла.

Володин се приближи до масичката.

Кравцов усети как го обзема познатото вълнение. Винаги му се качваше адреналинът, когато общуваше с този мълчалив младеж. За себе си отдавна му беше дал баналното, но точно определение — робот.

Машина за убиване.

Кравцов се вълнуваше не защото се боеше от убийците. Напротив. Винаги след срещите с Володин зверски го теглеше към проститутките. Обикновено това и правеше след тези срещи.

Те мълчаха известно време, седнали на масичката един срещу друг. Накрая Кравцов въздъхна и започна:

— Скоро и двамата ще бъдем свободни, Миша. Нашите приятели ни напускат.

Той изгледа изпитателно Володин, като се опитваше да определи какво впечатление са му направили тези думи. Володин мълчеше и рисуваше с лъжичката невидими фигури.

— Това ще стане следващата седмица — продължи Кравцов. — Сумата, която ще ни платят, си я бива.

Володин продължаваше да рисува с лъжичката по масата. Сякаш това, което говореше Кравцов, изобщо не го засягаше.

Кравцов и не очакваше друго.

— Сега ще идем с теб на Ленинградски проспект — каза Кравцов. — Там е офисът на някой си Леонид Радзиевски. Знаеш ли го?

Володин кимна.

— Е — удовлетворено каза Кравцов, — явно това ще бъде последната задача, която ще свършим за нашите приятели. А след като си заминат, ще измислим нещо и за себе си.

Внезапно Володин проговори:

— Не ми се вярва да си заминат завинаги. В Русия има толкова възможности за тия боклуци. Би било непростима глупост от тяхна страна да оставят всичко това на другите.

Това бе най-дългата реч, която Кравцов беше чувал някога от устата на Володин. Кравцов дори се засмя, но Володин остана невъзмутим.

— Как да ти обясня… — каза Кравцов, след като се насмя на воля. — Те вече така се налапаха, че направо ще се заканят.

Володин явно беше нарушил обета си за мълчание.

— Никога не им стига.

— Е, това вече зависи… — започна Кравцов.

— При това в тази продажна страна колкото повече си награбил, толкова по-безопасно е за теб — прекъсна го Володин.

Кравцов чак се обърка.

— Ти какво, Миша, не ми ли вярваш?

Михаил сви рамене.

— Просто е някак странно — каза той.

— Накратко — решително заяви Кравцов. — Не че е наша работа, но ще споделя с теб, за да се успокоиш. Струва ми се, че оня, за когото работим, не е само далавераджия, но и малко шпионин.

Володин недоверчиво го изгледа:

— Какво, какво…

Кравцов махна с ръка:

— Е, като съм почнал… Разбираш ли, Миша, човекът, за когото говоря, доста често посещава градчето Ковальов. Уж ходи на риба. А там е един от секретните ни институти…

— Стоп! — прекъсна го Володин. — По-нататък не ми е интересно. Казваш, че те приключват мисията си тук. И аз приключвам. Повече няма да работя за тях.

— Миша!

Кравцов се изплаши. Този момък никога не си хвърляше думите на вятъра. А сега му беше много нужен. Можеше да се каже, жизненонеобходим.

— Казах вече — отряза Володин.

— Чуй ме…

— Семьон Сергеевич! — Володин не сваляше от него помръкналия си поглед. — Знаете ли как станах килър?

На Кравцов му се стори, че Володин почти вика. Той се огледа. Никой не им обръщаше внимание. Кравцов се успокои. И изведнъж разбра, че Володин не вика, просто в тихия му глас има такава сила, че тя му се стори като вик.

— Е, разказвай…

И Володин започна. Странно някак, сякаш произнасяше заучени наизуст думи.

— Някога служех в елитно подразделение на органите за сигурност. Набиваха ни в главите, че няма нищо по-скъпо от родината. И това влезе в душата ми. За мен Русия не е празна дума. Когато тия гадове — той посочи с поглед нагоре — започнаха да разсипват страната, когато разгониха онези, които служеха от сърце и душа на родината, когато разсипаха службите и сложиха там некомпетентни мухльовци, аз се заклех: все пак ще действам за благото на Русия. Само че аз ще си избирам методите. Убивал съм и жени, и старци. Нямам предразсъдъци в това отношение. Целта не подбира средствата. Но работата не е в това. Аз убивах хора, които волно или неволно помагаха на онези, които разпиляха и ограбиха страната. И, разбира се, пиявиците, които смучат кръвта на Русия. Разбирате ли това?

Първото, което си помисли Кравцов, докато го слушаше, беше — маниак! Убивал е като последен палач, а сега си търси идейни оправдания. Хитруваш, драги, дори онзи, който не е убивал със собствените си ръце, а само е изпълнявал заповеди, пак няма да избегне проклятието. Но той не се канеше да влиза във философски спорове с този килър, още повече че Володин не беше свършил монолога си.

— Нямам намерение да работя за тези, които, използвайки временните затруднения на нашата страна, се опитват да й забият нож в гърба. Затова повтарям — няма да работя за вашите господари.

Кравцов мълчеше. Разбираше, че сега думите няма да помогнат. Володин му трябваше.

— И веднага ще ми кажете за кого работим — продължи Володин.

Кравцов насила се усмихна.

— Защо ти е, Миша? Какво, на властите ли искаш да го предадеш?

— Не — отрицателно поклати глава той. — Такъв подарък и мен няма да получат. Ще го убия — съобщи спокойно.

— Добре ли чух?

— Да — каза Володин. — Казвам ви го, защото не се страхувам, че ще ми попречите. А името ще ми кажете. Това е единственият ви шанс да останете жив.

— Тоест?

— Ако не ми кажете името — обясни Володин, — ще ви убия.

— Миша…

— Името! — В угасналите очи на Володин проблесна нещо и Кравцов разбра, че нещата отиват на зле.

Той беше стар професионалист. Не само аналитичното мислене отличава истинския майстор от дилетанта, а също и умението да издържаш на удари, да водиш война на нерви, да блъфираш.

И макар че срещу него сега седеше опасен противник, Кравцов знаеше как да се държи с него.

— Не изпадай в истерия, Миша — спокойно каза той.

Очите на Володин веднага угаснаха и Кравцов вътрешно се поздрави. Но на Володин това не се хареса.

— Не ви разбрах. Кой изпада в истерия?

— Ти — твърдо каза Кравцов. — Хваща те истинска женска истерия. Овладей се. Ще ти кажа името. Но след като свършим работата. Чак тогава.

Володин се канеше да възрази, но Кравцов го спря с жест:

— Днес ти разговаря с мен по недопустим начин. Сега и аз ще ти разкажа нещо за живота си. И аз не съм се пръкнал с ланския сняг и също имам някаква биография. Ще ти кажа и нещо повече: и аз имам някои претенции към тоя чичко. Но за разлика от твоите те носят повече личен характер. Ще ти кажа името на тоя чичко, но не веднага. И няма нужда да ме заплашваш. Не се боя чак толкова от смъртта. Това, което ме плаши, е да не загубя ценен човек като теб. Надявам се, че ме разбираш.

Той, естествено, блъфираше, но Володин не го схвана. Кравцов умееше да убеждава, а смъртната опасност, която лъхаше от килъра, само подсилваше тази му способност. Той се бореше да оцелее, а в това изкуство почти нямаше равни на Кравцов.

— Не се страхувам от теб, Миша — повтори Кравцов. — Но все пак бих те посъветвал да си смениш тактиката. Ние не сме врагове. Просто свършваме последната задача и аз ти казвам името.

Володин отрицателно поклати глава:

— Няма да стане. Добре ви познавам. Ще ме излъжете.

— Да не мръдна от мястото си! — искрено възкликна Кравцов.

— Не.

Кравцов се замисли. Той смяташе да ликвидира Володин, след като му помогне да изпълни задачата, но събитията така се обърнаха, че сега вече нямаше нужда да убива килъра. Ако го остави жив, то Володин ще подгони Портнов. И може и да успее. Точно това трябваше на Кравцов, той си имаше лични причини да желае смъртта на Феликс Портнов.

Кравцов замислено изгледа Володин и изведнъж, сякаш беше взел решение, тръсна глава:

— Добре. Ще ти кажа името. Дори ще ти кажа къде живее, колко още ще стои в Москва, кои са хората му и как да го спипаш по-лесно.

— И защо изведнъж такава щедрост? — вдигна вежди Володин.

— Искам честната ти дума. Обещай ми, Миша, че след като ти кажа името, ще дойдеш с мен да изпълним тази последна задача.

— Съгласен съм — каза след известна пауза Володин.

— Даваш ли дума?

— Да. Давам думата си, че ако ми разкажете за този човек, ще изпълня с вас задачата.

— Брей, че се разприказва днес! — подсмихна се Кравцов. — Сега ще ти кажа името му…

— Вече нямате друг изход — хладно произнесе Володин.