Фридрих Незнански
Нощни вълци (41)

1.

Лиля Федотова ме събуди. Напоследък често й се случваше. Не си мислете нищо друго — просто сутрин идваше в кабинета, докато аз още спях там.

— Ставайте, графе, чакат ви велики дела! — казваше тя и излизаше. Даваше ми възможност да се разсъня, да се приведа в служебен вид, а понякога и да се обръсна. Лиля Федотова, изглежда, затова и идваше по-рано.

Не може да се каже, че изгарям в работата си, макар че понякога се заседавам до съмване и не успявам дори да се прибера вкъщи. Ако много ми се иска, мога да се прибера. Но работата е там, че всъщност не ми се иска много, макар да ми е мъчно без дъщеря ми. И въобще страдам от самотата.

Ирина Хенриховна, както се казва, се е изправила на зъби и нокти и човек не може да я спре. Според нейните думи търпението й било свършило. Аз съм и женкар, и лош баща, и за работата си мисля повече, отколкото за семейството. Разводът изглежда единствената алтернатива. Но засега се старая да не мисля за това.

Включих електрическата си самобръсначка и Федотова тактично излезе от кабинета. След като се приведох набързо в приличен вид, седнах зад бюрото, готов за обещаните подвизи, от които се състоят работните ми делници.

Лиля открехна вратата, увери се, че съм завършил сутрешния си тоалет, и с лека походка се запъти към бюрото си.

— Константин Дмитриевич те чака в кабинета си — мимоходом съобщи тя.

— Защо не ми звънна по телефона?

— Току-що го видях — обясни тя. — Помоли ме да ти предам. Какво странно има?

— Отивам — промърморих.

Грязнов естествено вече беше при Меркулов. Стас Аленичев, който така ми хареса при запознанството, също беше тук.

— Привет на всички! — казах, докато влизах.

— Виж, Стас — Грязнов ме посочи и пак се обърна към подчинения си. — Ето какво те чака, ако гориш в работата си като Турецки. Нима той прилича на оня блестящ мъж, с когото те запознах неотдавна? Направо клошар някакъв.

— Виж по-добре себе си — озъбих му се.

— Пак ли си спал в кабинета? — попита ме Меркулов.

— Тъй вярно — отговорих. — Затова ли ме извикахте?

— Сядай — заповяда Меркулов.

Седнах в най-отвратителното си възможно настроение. Защо — не можех да разбера.

— Можем ли да започваме? — попита Грязнов.

Костя погледна часовника си.

— Почакай! Трябва да дойде още един човек.

— Надявам се, не Ирина Хенриховна — мрачно се поинтересувах аз.

Меркулов остави репликата ми да виси във въздуха и пак погледна часовника си. После премести поглед върху стенния часовник и аз също го погледнах неволно. Беше точно девет. И в тази минута вратата се отвори и в кабинета влезе един мъж.

Външността му беше най-обикновена. Доста безлична, бих казал. И веднага разбрах в кои служби работеше.

— Запознайте се — представи го Костя. — Николай Николаевич Фирсов, отговорен служител на ФСС.

Ние също се представихме.

Костя изгледа Грязнов.

— Сега вече можеш да започваш.

Слушах Грязнов и изведнъж се отнесох. Сигурно защото всичко, което разказваше, ми беше известно.

Но изведнъж Грязнов каза нещо, което веднага ме накара да наостря слух и привлече цялото ми внимание.

— Това е поредната жертва на Портнов — каза той.

— Какво? — попитах.

Грязнов ме изгледа.

— Да. Макар че прилича на бандитско разчистване на сметки, това не трябва да ни заблуждава. Това е работа на Портнов.

— Май нещо съм пропуснал. Моля за извинение — казах аз.

Всички ме погледнаха.

— Какво си пропуснал? — ласкаво попита Меркулов.

Когато ми говори с такъв тон, това не предвещава нищо добро. Но то не ме спря.

— Може ли пак да повторите: коя е поредната жертва на Портнов?

Фирсов ме наблюдаваше внимателно. Грязнов — с тревога, а Стас — съчувствено. Меркулов се стараеше да не гледа към мен.

— Убийството на Фролов е извършено в хотел „Москва“ — повтори Грязнов. — Фролов е бил генерален директор на фирмата „Оргтехника“ от Краснодар. Смятаме, че е пристигнал в Москва специално за да се срещне с Портнов.

— Защо мислите така? — попитах.

— Защото за няколкото дни, прекарани в хотела, е излизал само два пъти. И двата пъти е ходил в хотел „Русия“, за да се срещне с Портнов. Първия път не успял. Втория път се срещнали и на следващия ден той е бил убит.

— Вие да не сте го следили?

— Имаме показанията на дежурните по етаж — поясни Грязнов. — И наистина не е излизал от стаята си — проверихме.

Не зададох повече въпроси и Грязнов продължи:

— И така, няколко часа преди убийството при Фролов е дошло някакво момиче. Кога си е заминало, не е видял никой.

— Моля за извинение — намесих се пак. — Как конкретно е убит Фролов?

— Пръснал се е — каза Грязнов.

Стори ми се, че не съм чул правилно.

— Какво?

— Пръснал се е — повтори Грязнов и аз се убедих, че слухът ми си е наред.

— Как така? — попитах.

— Да — присъедини се и Меркулов. — Как наистина?

— Сипали са му в шампанското някакъв препарат, от който вътрешните органи на Фролов са се разширили и в резултат е получил вътрешен кръвоизлив. Направо беше ужасно да го гледаш. Раздул се е като балон. И се е пръснал.

— Че може ли така? — попитах недоверчиво Грязнов.

— Не сме се сблъсквали досега с такъв препарат — отговори той. — Тоест той е известен в специалната фармацевтика, но на практика… Наистина виждаме за пръв път такова нещо.

— Добре, давай нататък — каза Меркулов. — Какво е това момиче?

— Виждали са я и друг път в обкръжението на Портнов. Оперативната проверка изясни, че това е Юлия Владимировна Спасова, родом от Североморск. Някога е била там елитна валутна проститутка. — Грязнов докладваше делово, с мрачен тон, което не съответстваше много на съдържанието. — Видели са я няколко часа преди да умре Фролов. Но, повтарям, никой не е забелязал кога си е отишла.

— Ас какво се е занимавал тоя Фролов? Какви отношения е имал с Портнов? — попита Меркулов.

— Изяснихме, че Портнов и неговата фирма са сключили договори с много руски предприятия за доставка на компютърна техника. И не са изпълнили ангажиментите си по нито един договор.

— Как го изяснихте? — поинтересувах се аз.

Грязнов ме изгледа като досадна муха.

— Получихме сведенията от Управлението за борба с икономическите престъпления.

— По-нататък — каза Меркулов.

— Фролов сключил с Портнов договор и платил авансово два милиона долара. Знаем със сигурност, че са разговаряли в деня преди убийството. За съдържанието на разговора можем само да се досещаме. Но е абсолютно ясно, че Фролов е искал от Портнов да изпълни договора. Няма да сбъркаме, ако предположим, че го е заплашвал. За което и си е платил. По такъв начин можем да смятаме за организатор на убийството Портнов.

— Намерихте ли тая Юлия Спасова? Задържахте ли я, разпитахте ли я? — попита Меркулов.

— Не, засега решихме да не я закачаме.

Направо подскочих:

— Защо? Да не сте мръднали?

Грязнов ме изгледа с укор.

— Във всеки друг случай така и бихме постъпили. Но Портнов е особен случай. Главното сега е да не го подплашим. Трябва да приберем първо него, а после ще арестуваме хората му.

И тук се обади чекистът Фирсов:

— Съвсем правилно сте решили. В тоя случай не бива да се бърза.

Съвсем бях забравил за него, той си седеше мълчаливо до този момент. Но нещо в думите му не ми хареса и затова попитах немного дружелюбно:

— Изглежда, и вие има какво да ни съобщите?

— Разбира се — отговори той. — Иначе какво да правя тук.

Меркулов добави:

— Именно затова полковник Фирсов дойде на нашето съвещание.

— Само не ми казвайте, че Портнов е американски шпионин — посъветвах Фирсов. — Това вече ще е прекалено.

— Съвсем не е прекалено — отговори ми той. — Според нашите данни Портнов наистина е чужд агент.

Прехапах език.

— Установихме — продължи Фирсов, — че господин Портнов напоследък е развил страст към риболова. Нашите хора, които са го следили, изяснили, че като рибар никакъв го няма. Но въпреки това той ходи често в град Ковальов, там има едно не лошо за риболов езеро. Нашите хора го проследиха и засякоха контакта му с Аркадий Селезньов, учен, който работи в секретен институт. Общо взето, Портнов не си е губил времето. Но и ние не го проспахме. Така че никъде няма да се дене от нас тоя Портнов.

— Нещо сте твърде оптимистично настроен — казах аз. — Дали не го подценявате?

— Работим — сви рамене той. — И се надяваме с ваша помощ да задържим завинаги в родината тоя негодник.

— Дай боже — въздъхнах аз.

— Има данни — каза Фирсов, — че Селезньов работи над създаването на принципно нова балистична ракета. Така че американците имат огромен интерес към работата на Селезньов. Правете си сами изводите.

— Вие нали сте ги направили — усмихнах се аз. — А по-нататък? Ненапразно ни издавате тук държавните тайни. Какво се изисква от нас?

— Портнов е поръчал билети. Излита след четири дни за Щатите — обясни Фирсов.

— Е, това едва ли ще му се удаде — закани се Грязнов.

— И въпреки това си е поръчал билетите. Което означава, че той се надява да свърши своята работа за оставащото време.

— Следите ли го? — попита Меркулов.

— Разбира се — каза Фирсов. — Нещо повече, следим и Селезньов. Ако се срещнат с Портнов, ще ги задържим с уликите като шпиони.

— Това е ясно — казах аз. — Но с какво конкретно можем да помогнем?

— Не прибързвайте — отговори Фирсов. — Ако избързате и задържите Портнов, по другото дело ще отидат на вятъра всичките ни усилия да разобличим чуждите агенти.

— Ясно — намесих се пак. — Само да не отидат на вятъра нашите усилия, ако вие го изтървете…

— Каквото и да стане, той няма да излети оттук — увери ни Фирсов. — Имаме достатъчно улики, за да го задържим на летището. Като минимум.