Фридрих Незнански
Нощни вълци (38)

4

Сутринта в кабинета на Стас Аленичев зазвъня телефонът.

— Здравейте. Козлов се обажда.

Стас мълчеше, без да може да пребори вълнението си.

— Козлов — повтори Сергей в слушалката. — Каскадьорът.

— Къде сте?

— Аз съм… на сигурно място. Трябва да се срещна с вас.

— Да, да — каза Стас. — И то колкото се може по-скоро.

— Принуден бях да напусна апартамента си.

— Разбирам. Синът ви с вас ли е?

— Разбира се. Ще ни поръчате ли пропуски?

— За вас и за сина ви? — попита Стас.

— За мен и за Инсаров.

— Кой беше той?

— Моят приятел и шеф от бившата работа в киното. Той знае всичко и също иска да се срещне с вас.

— Добре. Кога да ви чакам?

— След час.

— Отлично.

Той записа името на Инсаров, за да оформи пропуска, и затвори слушалката.

Стас прекара и тази нощ в служебния си кабинет. Дъщерята на Маков се беше настанила за постоянно в стаята му. Стас не я безпокоеше. Служебните дела напоследък го задържаха все повече в МУР. Всеки момент можеха да дойдат важни агентурни сведения. Затова кабинетът му стана временно пристанище: и работно място, и дом.

Вчера за половин час отскочи до вкъщи и като отвори вратата, помисли, че е сбъркал апартамента. Коридорът светеше от чистота, а от кухнята се носеше ароматен мирис на борш. Той обичаше много украинския борш и отдавна не беше го ял. Люба се появи от кухнята с почервеняло лице и Стас с удивление забеляза, че тя доста бързо се е съвзела: изглеждаше свежа, румена и някак по домашному.

— Стас! — искрено му се зарадва тя. — Тъкмо навреме! Сега ще обядваме. Сигурно сте изгладнели много?

Стас смутено взе да отказва:

— Моля ви се! Няма нужда, хапнах вече.

— Не искам и да чувам! — решително го прекъсна Люба. — Веднага си измийте ръцете и на масата!

Нямаше къде да се дява и той се предаде.

Боршът беше великолепен. Но го смущаваше, че Люба седи срещу него и го гледа как яде. Когато Стас срещна погледа й, тя се усмихна и каза:

— Приятно е да ви гледа човек как се храните.

Той само измуча нещо в отговор.

Тя седеше все така срещу него и го гледаше, докато той не изяде едната порция, после втората.

Боршът наистина беше великолепен.

 

 

Грязнов не се намесваше в разговора. Той просто слушаше за какво си говорят тези мъже. И тримата бяха красиви, здрави, млади. Художниците от епохата на Възраждането щяха да изпаднат във възторг от такива модели.

Но тримата говореха на доста далечна от изкуството тема.

— Ние тук измислихме нещо — говореше Инсаров. — Нещо като операция. След като сте се обадили на Серьога, той се е подплашил и е избягал при мен. Тия бандюги знаят отнякъде, че котка ни мина път, тоест скарани сме. Така че до днешната нощ аз нищо не съм знаел за Серьога. А през нощта той е дошъл при мен и ми е разказал всичко. И аз значи съм се заинтересувал от тия хора. И съм го помолил да ме свърже с тях.

— Защо? — попита Аленичев.

— Ами така — обясни Инсаров. — Уж да спечеля нещо.

— Ясно — кимна Стас. — А в действителност защо ви е това?

— Как защо? — продължи да обяснява Инсаров. — Първо, за двама е по-лесно. Второ, аз си мислех, че ще ви потрябват свои хора. Като агенти, така да се каже. Нима не ви трябват?

Стас едва забележимо се усмихна.

— Не би било зле. Но нима мислите, че те са толкова наивни, та ще успеете да ги въртите на пръста си?

— А защо не? Защо да не ни повярват? На всекиго трябват пари и те предполагат, че могат да купят всекиго.

— Може и така да е — съгласи се Стас. — Но уверявам ви, те вече са осведомени, че сега седите тук, на „Петровка“, и разговаряте с оперативни служители.

— Откъде могат да знаят? — учуди се Инсаров.

— Не бива да подценяваме възможностите им. Те са в състояние да водят външно наблюдение, да прослушват нашите разговори. Това не е просто група рекетьори, искаме добре да го разберете. Те са добре въоръжена и технически съоръжена банда.

Инсаров изгледа косо Козлов: защо мълчиш.

Стас си обясни този поглед посвоему.

— Не смятайте, че Козлов не ви е разказал всичко. Казал ви е каквото е знаел. Но той знае недостатъчно, за да си представи пълната картина.

Инсаров попита:

— Какво да правим тогава? Как да отмъстим за смъртта на Светлана?

— Вие богат човек ли сте? — попита вместо отговор Стас.

Инсаров сви рамене:

— Зависи какво имате предвид.

— Искате да се престорите на нуждаещ се от пари. Но те имат възможност да проверят доходите ви — предупреждавам ви, за да избиете от главата си всякаква самодейност. Главният, така да се каже, каскадьор на страната няма да отиде да моли за работа престъпниците.

Инсаров унило се съгласи, но това не означаваше, че се е примирил.

— Нима така ще седим със скръстени ръце?

И тук в разговора им се намеси Грязнов.

— Не — каза той твърдо. — Няма да търпим бандитите. И както се досещате, вече правим нещо. Но всеки трябва да се занимава със своята работа.

— Светлана е убита — каза Инсаров.

Сергей Козлов изведнъж се заклати от тези думи, сякаш някой го бе ударил.

— Да — каза Грязнов. — Светлана е убита. Струва ли си да умножаваме броя на жертвите? А той неминуемо ще нарасне, ако се намесите в хода на събитията. Ние, разбира се, бихме могли веднага да арестуваме Козлов, имаме достатъчно основания за това. Но няма да го направим. По-късно ще разберете защо. — Той помълча, после попита: — Разбрахме ли се? Никаква самодейност!

— Разбрахме се — каза Инсаров.

— А ако наистина искате да ни помогнете — продължи Грязнов, — скрийте на сигурно място вашия приятел и сина му. На такова място, че да можем да се свържем при необходимост веднага с тях. И с вас, разбира се. Можете ли да го направите?

Инсаров се забави с отговора.

— Мисля, че да — каза накрая.

— Отлично — обобщи Грязнов и се зачете в някакви документи, с което им даде да разберат, че разговорът е приключен.

След като Инсаров и Козлов излязоха от кабинета, Грязнов каза на Стас:

— Днес в Главната прокуратура ще има оперативно съвещание за хода на разследванията по убийствата в Москва. Искам да дойдеш там заедно с мен.

— Слушам — отговори Аленичев.

— Май тоя неуловим Портнов все пак се е издънил — каза сякаш между другото Грязнов.

— Нима? — трепна Стас. — Какво имате предвид, другарю подполковник?

— Съвещанието е спешно — обясни Грязнов. — Вече и президентската администрация иска резултати по всички дела, свързани с нападенията срещу банковите инкасатори.

— Но нали ние и така работим заедно с прокуратурата и ФСС.

— Инициативата този път идва от чекистите — каза Грязнов. — Те настояват за това незабавно съвещание.

— Е, и какво? Къде е връзката с Портнов?

— Ами това, че нещо не се харесва на чекистките шефове — каза Грязнов. — Затова мисля, че Портнов е сгафил…

— Все пак не разбирам хода на мислите ви — сви рамене Стас. — Според вас този Портнов е свързан с тях, така ли?

— Не се съмнявам — отвърна Грязнов. — Затова трябва да разобличим тази връзка.

— Да им пробутаме нова жертва? — попита Стас.

Грязнов го изгледа със съмнение:

— Интересно мислиш, макар че сега аз не разбирам нещо в думите ти.