Фридрих Незнански
Нощни вълци (37)

3.

Инсаров не само беше удивен от идването на Сергей, той просто не можеше да разбере какво става.

— Сергей?! Да не си пиян?

Някога, помисли си обидено Сергей, той можеше да дойде посред нощ при Инсаров, без това да предизвиква такива тъпи възклицания.

— Не — каза той. — Не съм пиян. Може ли да вляза?

Инсаров широко отвори вратата и видя Льошка, който го гледаше с доверчивите си очи.

— И Льошка си довел? — учуди се още повече Инсаров. — Влизайте де!

Те влязоха.

Инсаров приклекна пред момчето:

— Как я караш, адаш?

— Зле.

— Зле?

— Нашата мама умря — каза Льошка.

— Какво?!

Той се изправи и се обърна към Сергей.

— Какво става, Серьожа — рязко попита Инсаров. — Какво се е случило със Светлана?

— Всичко ще ти разкажа — отвърна Сергей. — Нека само да дойдем на себе си. И дай нещо, чай или какво…

Инсаров ги вкара в кухнята.

— Разбира се — бързо каза той. — Всичко ще направим — ще ви нахраним, ще ви напоим както си му е редът. Само да не будим Танка, нали?

Жената на Инсаров се наричаше Татяна.

— Това е — завърши Сергей. — Сега вече знаеш всичко. И никой, освен теб, не може да ми помогне. Така че…

— Разбрах всичко — прекъсна го Алексей. Толкова е зле, че няма накъде, помисли той. А на глас каза:

— Не си ти виновен. По-точно виновен си, но не само ти, а и аз.

— Ти пък от къде на къде? — попита Сергей.

Инсаров обясни мрачно:

— Аз те набутах така в ъгъла, че ти сам си надяна примката. Гордостта ни е виновна за всичко. И твоята, и моята. Все чаках да дойдеш и да ми се извиниш. Но не мислех, че ще стане така. Извинявай.

Сергей мълчеше. Благодарен беше на Инсаров, че ги приюти посред нощ. Синът му кротко спеше на дивана. Настолната лампа беше закрита със синия шал на Таня, за да не блести в очите на момчето.

Някаква буца в гърлото пречеше на Сергей да говори. Пред очите му сякаш се носеха картините от последните месеци.

Мълчанието се проточи. И на двамата им се струваше, че ако сега някой от тях каже нещо, старото, ненужното пак ще изпълзи от всички дупки и ще запълни пространството, ще ги задуши, ще им отнеме надеждата.

Инсаров отвори вратата към балкона и кимна на Сергей: да излезем да попушим.

Те излязоха на балкончето. Сергей най-много се боеше, че на чист въздух Инсаров ще усети потребност да се изговори, да му каже нещо нравоучително. Но не стана нищо такова.

Те стояха на балкона, пушеха и гледаха как се ражда новият ден над града.

И мълчаха.