Фридрих Незнански
Нощни вълци (36)

2

Портнов не беше на себе си. Работата, в която бяха вложени толкова усилия, можеше да изгърми като балон.

Не трябваше да взема със себе си Дмитрий. Чувстваше, че той ще сгафи, ще изпорти нещата, но… Слаб е човекът. Взе го. Много му се молеше Дмитрий.

Дмитрий Дружинин беше един от тези, които започнаха заедно с Феликс в Америка. Беше буйна глава, немного умен, но безрезервно предан. Един от малцината, на които Портнов вярваше деветдесет процента. Сто процента Феликс не вярваше на никого — дори на себе си.

И сега — такава лъжа.

Компанията „Руски авиолинии“ вече беше почти в джоба му. Оставаше едно последно усилие. И край. И войната щеше да бъде спечелена, и жертвите нямаше да бъдат напразни. Впрочем, ако това са жертви на врага, те никога не са напразни.

Но сега се проваляше добре замислената и точно изпълнена операция — и заради какво? Заради глупостта на Дмитрий. По-точно заради почти патологичната нужда на Дмитрий да доказва на Портнов, че е най-преданият човек от цялото му обкръжение.

И се заигра. Притисна Ветров…

А Ветров беше неприкосновен.

Мнозина се прокрадваха към Ветров, много от тях имаха шанс, но Портнов ги отстрани. С Ветров обичайната методика на Портнов не вършеше работа. Оставаше последното: сто хиляди долара за един-единствен подпис. А Дмитрий реши да икономиса тази жалка сума.

Ветров веднага позвъни по мобилния телефон и съобщи на Портнов, че някакъв господин го е заплашил: ако Ветров, значи, се опъва, ще го намерят изстинал някъде в шубраците.

— Това не е мой човек — каза Портнов. — Уверявам ви.

— Имате ли някой със заешка устна? — поинтересува се Ветров.

— Какво? — Портнов беше потресен: Дмитрий! — С тънък глас, почти фалцет? — попита той.

— Точно така — отговори Ветров. — Вие разбирате, Феликс Михайлович, че в светлината на тези нови обстоятелства не мога да си сътруднича с вас. А и не искам, честно казано.

Портнов заскърца със зъби. Разбираше какво чувства в този момент Ветров. Работата се разпадаше пред очите му.

Изведнъж Портнов се съвзе. Какво би могло да промени ситуацията, ако ставаше дума не за Ветров, а за самия него, Портнов? И разбра какво би могло да спаси положението.

— Той не е мой човек — каза Портнов. — Ако искате, ще ви изпратя главата му.

— Обичам метафорите — откликна Ветров. — Ще чакам с нетърпение доказателства, че си имам работа със сериозен човек.

Съдбата на Дмитрий Дружинин беше решена.

Отначало Феликс извика Алекс. Той влезе с лъчезарната си усмивка, която веднага се стопи, щом Портнов му съобщи защо го е извикал.

— Шефе! — Алекс не можеше да повярва на ушите си. — Той е с вас от самото начало.

— Алекс — бавно каза Портнов, като гледаше твърдо в очите на помощника си, — обикновено не обяснявам заповедите си. Имам предвид мотивацията, която стои зад тях. Правя го за пръв и последен път.

Той помълча, сякаш му беше тежко да продължи, но няма как.

— Дмитрий винаги е бил мой другар, може да се каже. Във всеки случай — предан човек. Но това, което е направил, заплашва с провал делото ни. Не някаква отделна операция, а цялото дело. Той може да изкупи вината си само със смърт. Разбира се, близките му ще получат пенсия. Не е извършил предателство. Далеч съм от мисълта да оценявам постъпката му като злонамерено деяние с далечен прицел. Не, сигурен съм, че се е водил от най-добри намерения. Но… Както казва премиерът на тази страна, „искахме по-добре, а стана както винаги“. Това обаче, което за гражданите в тая страна е норма, за нас е извънредно произшествие. Те си падат да строят светлото бъдеще. Ние нямаме време за това. Ние трябва да изхождаме от реалностите на днешния ден. Затова Дружинин трябва да бъде наказан, при това по начина, по който иска нашият клиент.

Той направи пауза, като очакваше реакцията на Алекс. Но нямаше такава. Алекс мълчеше и го гледаше както змия — мишка.

— Знам за какво си мислиш, Алекс — продължи Портнов. — Мислиш си, че на мястото на Дмитрий би могъл да се окаже всеки от тези, които ми служат, включително и ти. Нали?

Алекс мълчеше.

— Прав си. Действително би могъл да е всеки. Но само при едно условие — ако действията на този „всеки“ по някакъв начин започнат да вредят на нашето дело. Съгласен ли си?

— Да — отвърна Алекс.

Само да беше опитал да каже „не“.

— Тогава ти ще го направиш — заключи Портнов.

И Алекс изпълни всичко, което искаше от него босът.

На следващия ден привечер във вилата на Ветров дойдоха посетители. Те пристигнаха с кола и помолиха да предадат на собственика да излезе за минута. Казаха, че трябва да му покажат нещо.

На Ветров в това време му гостуваха приятели, при това доста хора. Отначало той се учуди как непознатите са преминали през охраната. Но когато видя пред себе си хората на Портнов, веднага разбра. Той отдавна не се учудваше на нищо, свързано с Портнов. С изключение на странната визита на човека със заешката устна.

Ветров се приближи до колата.

Последвалото той си спомняше по-късно като кадри от долнопробен американски екшън.

— Вие поискахте главата му, нали? — попитаха го.

— Поисках просто справедливост — отговори Ветров.

— Ето я — му казаха.

И отметнаха покривалото от задната седалка, където лежеше нещо. Като се вгледа, Ветров пребледня и усети силен пристъп на гадене.

На седалката лежеше човешка глава. Нямаше никакво съмнение, че това е главата на човека, който идва при него да го заплашва.

Това беше главата на Дмитрий Дружинин.

Стомахът на Ветров не издържа. Когато спря да повръща, собственикът на вилата каза:

— Предайте му, че съм удовлетворен. Надявам се, че няма да изхвърлите това наблизо.

— Знаем какво да правим — отговори му Алекс.

След няколко часа главата бе присъединена към останалата част от трупа, за да отпътува в цинков ковчег зад океана. На роднините и приятелите на Дружинин съобщиха, че той е загинал от ръцете на московските бандити, и те вече се готвеха за пищно погребение.