Фридрих Незнански
Нощни вълци (29)

1.

Хашч беше против. От къде на къде ще устройват такъв шикозен живот на тоя мухльо! Разбира се, ако съветът реши, така да бъде. Но все пак той е против. Както казват в съда, има си особено мнение. Но ние не сме съдии, мислеше той, ние сме порядъчни.

Впрочем той знаеше, че неговото „особено мнение“ се споделя поне от още двама души. Хашч се надяваше на тях. Мнението на Татарина и Лазар имаше тежест. Дано те успеят да убедят братлетата, че не бива да се вярва на такива копелета, а виж пък на Адвоката — съвсем. Че какъв бандит е той?

Хашч не можеше да признае дори пред себе си, че всъщност Портнов си е истински бандит. С ръка на сърцето може да се каже, че дори когато Адвоката е бачкал при ченгетата, то това е било само за да реализира бандитските си планове, в най-правилния смисъл на думата. Правилен според представите на Хашч, разбира се.

Истината е, че Алексей Хашченко побесняваше само от мисълта как на тоя мухльо всичко му пада от небето. Учил в юридическия, служил при ченгетата — пълно менте. И хич не му е на оная работа колко било умно това копеле. Печеният бандит всички може да купи, дори професорите — всеки си има цена.

Хашч помисли, че още малко, и съвсем ще се оплете. Правилно ли е или не да се правиш на ченге, за да станеш бандит. Обаче дори Хашч знаеше, че Адвоката много го бива в далаверите.

Само че не му харесваше всичко това и толкова!

Мислите му изведнъж смениха коловоза. Веднъж Хашч пътуваше с електричката за Ивантеевка и изведнъж видя огромен портрет на покойния Леонид Брежнев. Годината беше осемдесет и четвърта, оня с огромните вежди вече две години как го нямаше, а виж го — възвисява се още по плакатите. И дори веждите му на плаката са по-големи, отколкото целия жив Хашч. Ей на, няма го вече човека, ама каква памет е оставил за себе си.

Андропов гушна китката, Черненко всеки момент ще се гътне и никой не знае какво ще стане по-нататък. Един умен човек, макар и не бандит, обясняваше на Хашч, че краят на всеки век забързва събитията. Тия комунистически вождове, дано ги изядат по-бързо червеите, ще си мрат наред, докато на тяхно място дойдат други хора, с различни възгледи. И тогава ще започнат такива промени, че всичко наоколо ще стане съвсем различно. А какво е това „различно“, още никой не знае. Но може много скоро генерален секретар да стане най-авторитетният бандитски бос.

Тогава Хашч възрази на тоя човек, че това е невъзможно: бандит никога няма да влезе в партията, значи няма да може и да й стане генерален секретар. А оня спокойно му отговори, че ако „авторитетите“ решат да съсипят партията, ще я скапят отвътре.

— Глупак — каза му Хашч. — Комунистите никой не може да ги съсипе. Помниш ли какво викаше Лукич? Той рече, че те са дошли на сериозно и за дълго.

Той викаше на Ленин Лукич.

— Седемдесет години — му каза тогава човекът, когото между другото наричаха Професора — е много, много дълго време. Но дълго не значи завинаги. И те го разбират.

— Кои?

Професора вдигна пръст към небето.

— Те всичко знаят. Ще видиш, след няколко години ще започнат да променят всичко. А след десетина години ще се наплюскат и ще се успокоят. И всичко ще се промени. Няма да познаеш страната, в която живееш. Главното сега е да не загинем в лагера.

Хашч не повярва много на тия лакърдии, независимо че излизаха от устата на Професора. И все пак нещо дълбаеше в душата му. Братлетата сякаш бяха откачили. Всички бяха сигурни, че скоро ще настъпят глобални промени. И искаха да се подготвят предварително. Не бива, значи, да ги заварят по гащи и само да зяпат. Всички кой знае защо са сигурни, че някой ще им изпече баницата и трябва добре да се подготвят, за да излапат колкото се може повече.

Е, добре. Хайде да пратим порядъчен бандит в Америка. Нека да приготви всичко и когато стане възможно, когато бъде даден знак, ще идем там и ако трябва, ще въведем ред. Хашч не е против. Щом всички така мислят, и той е съгласен. Но…

Но защо точно Адвоката? И той знае английски колкото Хашч, тоест никак. Така че в тоя план няма никакви предимства. Да не би да е знатен бандит? Е, и Хашч не е обикновен.

„Макар че не — мислеше Хашч, — все пак пресилвам. Адвоката е наш! Каквото му кажат, това ще направи. И аз искам в Америка. Дори в общата каса да няма достатъчно пари да ме пратят там, аз и сам мога да събера колкото трябва. Само да позволят.“

Хашч погледна часовника си. Май започваше да закъснява. Половин час му трябваше, за да стигне там.

Срещата беше уговорена за единадесет вечерта. И макар че дотогава оставаше половин ден, той имаше да върши още много неща.