Фридрих Незнански
Нощни вълци (25)

1.

Неведнъж ми се е случвало да нощувам в родния си кабинет. Нямаше нищо особено, че и тази нощ се канех да се наспя тук. Следствената ми работа предполагаше именно такава бездомност. Спя там, където и работя.

Ирина Хенриховна неведнъж ми предявяваше законни претенции, че съм зарязал семейството и дома си. На нея, видите ли, й писнало от всичко и най-вече от моята работа, която ми е по-скъпа от семейството. Права е, но от нейната правота не ми става по-леко.

Чудя се само на това как търпи такива родители Ниночка, дъщеря ни? Как може си спиш вкъщи, когато в Москва стават такива неща? Сякаш някакво чудовище се е побъркало и вилнее, като съсипва всичко и поглъща хората с нечувана жестокост. Убива ли, убива — сякаш бяс го е обхванал.

Но това не е чудовище. И маниак не може да го наречеш. Тези, които избива, не са невинни граждани. Някои са изроди с окървавени до шията ръце. Безумие някакво.

Ако американецът Портнов така се е развилнял, трябва да му се признае изключителната сила и неуловимост.

Сега ще дойде Грязнов и ще разкаже всички криминални новини. Обичам го тоя Слава. В братския смисъл на думата. Вече е опасно да признаваш такива симпатии: еднополовата любов стана модна в днешното смутно време. Гледаш примерно във фоайето на театъра някоя разкошна жена, а в същото време и теб някой те оглежда оценяващо, при това без да го прикрива особено. И този някой въобще не е жена. Макар че и мъж точно не можеш да го наречеш.

Виж за какви глупости си се замислил, Турецки! Май са ти изпушили от работа бушоните. Време е да си вземеш отпуск. Точно сега му е времето. Ще си починеш някъде в Юрмала или край някое друго море, ще натрупаш сили, ще хванеш тен, а другарите ти в това време нека си ловят бандити. Какво лошо има? Помисли си, Турецки!

Че кой пък ще ти даде отпуск? А и теб с ритници не може човек да те изгони оттук. Ще риташ и ще се дърпаш.

Е, най-после. Дочака го, слава богу. Познатите стъпки на Грязнов.

Вратата се отвори и Грязнов влезе, без да се затруднява да чука.

— Не спиш ли? — осведоми се той. — Бдиш и бодърстваш.

Ако го обичам за нещо, то е за тази способност да говори умно и на място.

— А ти защо не чукаш? Ами ако не съм сам?

— Притрябвал си на някого — ухили се той.

Едва не се задавих от такова нахалство. Виж първо себе си, приятел. Но не можех да му остана длъжен, затова казах:

— На теб обаче явно съм ти притрябвал. Защо се мъкнеш посред нощ?

— Доскуча ми — отвърна Грязнов. — Трябва да обсъдим ситуацията.

И вече без обичайните заяждания се захванахме за работа. Обсъдихме действията на „Пантера“, преговорихме си всички последни убийства на мафиотски босове. И излизаше, че всичките водят към Портнов. Той води бандитска война с всички и срещу всички. Но Грязнов май не беше напълно сигурен в това.

— Ако не е той, значи е някоя „Бяла стрела“.

— Слава — спрях го, — не ми прави весело, както казват в Одеса.

„Бялата стрела“ е митологична измислица на вестниците. Някои журналисти, по-точно драскачи, измислиха и пуснаха в средствата за масова информация красива, но абсолютно недостоверна легенда. Уж някакви членове на спецслужбите, безсилни да спрат престъпната вакханалия, се обединили в суперсекретна група, наречена „Бялата стрела“. Целта им била да ликвидират методично и неотклонно лидерите на престъпния свят. Щом държавата не може, тогава ние ще го направим. И други от сорта.

Легендата беше красива наистина, но… прекалено, за да е истина.

— Тогава тоя Портнов е чудовище — заяви Грязнов. — Направо монстер!

— Точно така — съгласих се. — Ще унищожава когото може, докато някой не го спре.

— Монстер — повтори Грязнов.

— Трудно е да го разбереш, но може да си го обясниш — забелязах аз. — Завоюва си жизнено пространство.

— Защо да не може да го разбереш? — попита Слава.

— Защото в нашия руски език да разбереш значи наполовина да простиш.

— И другите главатари завоюват и си делят жизненото пространство, и то не с бели ръкавици. Но защо точно той е такова отявлено чудовище? Не иска да бъде като другите.

Слава искаше да стигне до същината и аз му помагах, доколкото можех.

— Прав си. Не само че не иска да бъде като другите, но и не иска да е пръв сред тях. Иска да е единствен.

— Разсъждаваме си ние с теб — намръщи се Грязнов. — А той убива. При това веднага можем да го арестуваме. Той въобще не се крие.

— А доказателства? — попитах.

— Е, да — кимна Грязнов. — Естествено. Ти го арестуваш, а после го пускат накъдето му видят очите поради липса на доказателства. Неволно започваш да ги разбираш тия юнаци от „Бялата стрела“. Иде ти сам да грабнеш автомата и…

— На бодлива крава господ рога не дава — казах аз. — А за теб, ако още не си разбрал, пак повтарям: няма никаква „Бяла стрела“. Това е мит. Разбра ли — мит!

— Е, поне е красив мит — каза Грязнов. — И въобще за какво сме се родили на тоя свят?

— Ей — изплаших се аз. — Я не ми философствай в кабинета!

— Родени сме — напомни Грязнов, — за да превърнем приказката в реалност.

— Какво предлагаш? Да създадем „Бялата стрела“? Нямаме ли си друга работа?

— Жалко — въздъхна Слава. — Много жалко.

— Сега ще ти кажа в какво е смисълът на съществуването ни. В дадения момент това е да открием доказателствата, за които стана дума. С други думи — трябва да ги търсим.

Грязнов стана и церемониално ми се поклони.

— Благодаря, че ме светна. Навеки ще те помня.

— Да бе — срязах го аз. — Накратко. Сигурен съм, че тия дела трябва да се обединят и да ги разследва нашата група „Пантера“.

— Трябва ни доказателствената връзка — каза Грязнов. — Впрочем това са твои проблеми. Сам се погрижи за доказателствата, нали затова си прокурор.

— Да, но без МУР никога няма да разкрием тези престъпления. Вие трябва да намерите убийците, а ние после ще открием доказателства за вината им, не се тревожи.

— Ще направим каквото можем — несигурно каза Грязнов.

— Слушай — изведнъж ми се прииска да му повдигна настроението. — А за какво все пак дойде посред нощ? Какво ново ми носиш?

— Меркулов тук ли е? — попита Слава и някак странно ме изгледа.

— Костя! — учудих се. — Представа нямам. Може да спи десети сън, а може и да си седи, бедният, в кабинета и да работи за пример на подчинените си.

Грязнов кимна към вътрешната уредба:

— Обади му се.

— Не обичам да тревожа високото началство — въздъхнах. — Ама какво да те правя.

Меркулов вдигна веднага, сякаш очакваше обаждането ми:

— Казвай, Саша.

— Тук една личност те търси — съобщих аз. — Направо изгаря от нетърпение…

— Грязнов ли? — прекъсна ме Меркулов.

— О! — казах. — Как се сети?

— Интуиция — засмя се Меркулов. — Кой друг ще ти цъфне посред нощ? Добре, чакам ви и двамата при мен.

Грязнов въпросително ме погледна.

— Вика ли ни?

— Аха. И май нещо не му се спи…