Фридрих Незнански
Нощни вълци (24)

3.

Към два часа в ресторанта в Дома на журналистите нямаше много хора.

На масичката в ъгъла край малката естрада седяха трима елегантно облечени мъже. Това, че бяха в костюми, биеше на очи, защото по останалите маси седяха истински журналисти и си бяха облечени по съответния начин — с пуловери и джинси.

Костюмите на тия тримата явно не бяха купувани от разпродажба. Никаква евтиния. Виждаше се, че това са заможни хора, а фактът, че са се събрали в евтиния ресторант на Дома на журналистите, говореше, че поне един от тях принадлежи към писателските среди. Впрочем това не беше сто процента сигурно.

Разговорът не вървеше.

Сръчният келнер ги обслужваше доста бързичко. Подобни гости въобще бяха редки в този ресторант: келнерът веднага определи, че май те са за пръв път тук. На него, разбира се, му беше все тая защо са дошли именно тук. Малко ли странности имат богатите хора. Може да им се е приискало да позяпат някоя телевизионна звезда, такива често идваха тук.

Макар че за телевизионните водещи беше раничко. Ако се появяха, то това беше късно вечер. Впрочем от къде на къде такива господа ще гонят телевизионните звезди… Сякаш си нямат друга работа!

Тия тримата наистина си имаха друга работа.

Те бяха членове на една от най-големите и силни московски групировки. Криминални, естествено.

Разговорът не вървеше, защото бяха потиснати. В Москва ставаше дявол знае какво. Пълна анархия.

В последните месеци престъпността в столицата осезаемо замря. И то не защото милицията, РУОП^[1] или останалите правоохранителни служби бяха започнали да работят по-добре. Съвсем не.

Просто дойде време — и „авторитетите“ го разбраха, — когато стана по-добре да се живее в някакъв ред и порядък, отколкото в условията на престъпна вакханалия. Този ред, естествено, го установяваха те самите.

А неотдавна изведнъж всичко отиде по дяволите. Нещата излизаха от контрол. И това ги тревожеше, плашеше ги, лишаваше ги от увереност.

Те мълчаха доста дълго. Накрая единият си погледна часовника и като се прокашля, се обърна към този, който седеше срещу него:

— Все пак не разбирам: защо тук? Малко ли други места има в Москва?

Другият отговори:

— Определих място, за което самият аз сутринта още не мислех. Изведнъж ми дойде наум. Поне съм сигурен, че никой не знае за него.

— Толкова ли са зле нещата?

— Толкова. Направо хаос. Всичко отива по дяволите. Нещо става, но не мога да разбера какво. По-точно, разбирам, че са ни вкарали в някакъв капан, но не са ченгетата. Те са ми в кърпа вързани — ей тук са ми. — И той се потупа по джоба. — Кой тогава?

Третият беше мъж с посивяла коса. Той се намеси в разговора с една кратка дума:

— Адвоката.

— Адвоката, а? — избухна тоя, който ги беше поканил на срещата. — До гуша ми е дошло от тоя Адвокат!

— Не само на теб — забеляза Сивия. — И други се жалват. За билярдната чу ли?

Организаторът на срещата беше Сергей Арбатов, млад, но много авторитетен в съответните среди човек. Той се оказа начело на групировката си сравнително скоро, след като лично застреля бившия главатар Семьон Зотов, по прякор Зъба. След убийството съдбата на Арбатов известно време вися на косъм, още малко, и щяха да го удушат собствените му хора, но тогава Сивия му дойде на помощ. Той пръв призна Арбатов и на останалите не им оставаше нищо друго, освен да последват примера му.

Сивия беше прекарал половината си живот по лагерите. Той стана бос доста отдавна, в средата на седемдесетте години, и добре знаеше бандитските закони. Това, което вършеше Портнов-Адвоката, излизаше от всякакви граници. Не бандит, а някаква озверяла капиталистическа акула, плаваща в океана на първоначалното натрупване на капитала.

А и какво общо имат капиталистите, мислеше Сивия. Те си я карат по писаните и неписаните закони на бизнеса. А този? На тоя парите винаги ще му се виждат малко, ако ще и цялото злато на света да му дадеш. Черна дупка, а не човек.

Независимо че беше прекарал по-голямата част от живота си по лагери, Сивия бе получил прилично образование. Пак там. Не си беше губил времето. Многото знание ражда много тъга само при глупаците. А той никога не се беше смятал за глупак.

Когато настъпи промяната, той бързо се ориентира в проблемите на новото време. Веднага разбра, че кодексът на бандитската чест, който изглеждаше вечен, си отива, и прие новите правила на играта.

Скоро той стана незаменим човек за Зотов. Никога не се беше целил в мястото му, защото прекрасно си даваше сметка, че не би могъл да държи в подчинение такава организация. Новото време се оказа прекалено енергично. Той можеше да се приспособи към него, но, виж, да го бута напред — това беше работа на младите.

Сивия виждаше, че Зотов излишно рискува в много неща и рано или късно това няма да свърши добре. Дори веднъж се опита да поговори с него за това, но Зотов рязко го прекъсна и Сивия се отказа. Дяволите да те вземат, мислеше той, мир на праха ти.

И не сбърка. Когато Сергей Арбатов „детронира“ боса си, Сивия използва целия си авторитет, всичкото си влияние, за да успокои разбушувалите се страсти, та да може властта в групировката плавно и спокойно да премине в ръцете на Арбатов. Арбата, както го наричаха.

Сега той беше дясната ръка на Арбатов и това го устройваше. Стар беше вече за фракционна борба в една отделно взета банда. Да се оправят младите. На него вече не му трябваше много. Някой друг милион и малко уважение. Толкова.

Третият участник в разговора — Юрий — беше роден брат на Сергей Арбатов. Независимо от това той се появи в бандата сравнително скоро. Бизнесмен ново поколение, подсмихваше се вътрешно Сивия. Юрий беше учил в Англия, в Кеймбридж или Оксфорд май, върна се после в родината и — веднага в бандата! Макар че какви бандити вече са те? Те се смятаха за бизнесмени…

Докато слушаше по-старшите, Юрий забележимо нервничеше.

— Слушай — каза той на брат си. — Какво става? Защо да не можем да си поговорим у дома? При теб или при мен? Какво става, а?

— Днес сутринта открих „бръмбар“ в кабинета си — с добре изиграно спокойствие му отвърна Сергей. — Офисът ми е моята крепост. Никой външен не влиза там. Откъде според теб се е взел?

— Дявол да го вземе! — ядоса се Юрий. — Значи и мен могат да подслушват, така ли?

— Така излиза.

— Дявол да го вземе — повтори Юрий. — Сив, това работа на ченгетата ли е според теб?

Сивия се подсмихна.

— Те нямат пари за такова нещо. Не, това е работа на Адвоката.

— И какво иска?

— Да бъде пръв — отговори Сивия. — Във всичко.

— Какво чакаме тогава — разгорещи се Юрий. — Да му източим кръвчицата и край!

— Пфу! — каза Арбата. — Ама че думички! „Да му източим кръвчицата“… Теб в коя английска кръчма са те учили на маниери?

— Стига — озъби се Юрий. — Само дрънкаме. Не е той първият, нито последният. Какво, килъри ли нямаме?

Сивия поклати глава: ех, младо, зелено…

— Трудно можем да се доберем до Адвоката — замислено каза той. — Някои вече си счупиха зъбите с него. При това не бяха хора без значение. Трябва добре да го обмислим.

— Затова и съм ви събрал — каза Арбата. — Навсякъде ми се привиждат „бръмбари“.

— Мисля, че знам какво трябва да направим — каза Сивия.

— И какво е то?

Сивия млъкна, за да събере мислите си. Наля си водка в чашата и я изпи на един дъх, после набоде един лист салата и бавно го задъвка. Братята внимателно наблюдаваха действията му.

— Е — не издържа Юрий, — ти да не си дошъл да плюскаш?

— Че защо да пропада благинката — мирно откликна Сивия. — Вие, както виждам, съвсем сте загубили апетит.

— Сив — каза Арбата, — говори, не се отвличай.

Сивия дояде мезето си, изтри уста със салфетката и започна:

— Ние в известен смисъл сме познати с тоя Адвокат. Аз бях един от тия, дето го коронясаха в лагера. След това ни прехвърлиха на различни места, а след пет години научих, че е драснал зад граница. И го изгубих от очи. А сега се появи. Като някакъв Чингиз хан.

— И какво от тона? — нетърпеливо попита Юрий.

— Той трябва да ме помни — отвърна Сивия. — Ще ида при него и ще го помоля да ме вземе на работа. Ще ме вземе. И ще намеря начин да ликвидирам тая гнида. Много се заигра — на Льонка Пантелеев ще ми се прави.

— Кой? — поинтересува се Сергей.

— През двайсетте се вихреше един Льонка Пантелеев. Знатен бандит беше и здраво тормозеше болшевиките. Знаменита личност.

— Знаем, знаем, чели сме — каза Юрий. — Карай по същество. Как ще идеш при него? Да не мислиш, че той не знае за кого работиш. А и ако не знае — винаги може да провери. Просиш си куршума, Сив.

— Юрка е прав — съгласи се Сергей. — Опасно е.

— Трябва да съм идиот, за да крия за кого работя — успокои ги Сивия. — Веднага ще му кажа, че работя за теб, Арбат.

— И ще получиш куршум — каза Сергей.

Сивия изведнъж се разсмя.

— Какво смешно има?

— Вие, момчета, просто имате мания за величие — отвърна Сивия, като се смееше. — Казвам му аз, че работя за Арбата, а той, разбираш ли, от страх веднага ме гръмва, така ли?

Арбата леко пребледня, както винаги, когато му се стореше, че го унижават. Сивия забеляза това.

— Е, братлета — каза той. — Ще ида при Адвоката и ще му река, че работя за един дребен глупав мошеник, който се смята за голям бос. А всъщност е пълна цаца. Та значи писнало ми е да слугувам на тоя Арбат, искам истинска работа, мащабна. Оня ме помни и знае, че никога няма да го подведа, трябва да помни това — така ще му говоря. И ще ми повярва. Знаете ли защо?

— Защо? — като скърцаше зъби вътрешно от унижение, попита Арбата.

— Защото и той има мания за величие. А главният недостатък на тази мания е слепотата. Ще повярва на всяка моя дума. И ще ме вземе при себе си. А нататък вече е просто. Въпрос на техника, така да се каже.

— Да — като се насили да се овладее, каза Арбата. — Може и да стане. Макар че прекали за моята мания за величие.

— Значи ще стане — заключи Сивия.

На масата настъпи тишина. Братята видимо обмисляха чутото и си крояха наум възможните перспективи.

Не забелязаха как в това време в залата влязоха двама младежи. Съвсем незабележими на вид.

Те спокойно се приближиха до тяхната маса и без да бързат, извадиха пистолети от джобовете на якетата си. Сивия скочи на крака.

Затова първия куршум получи той. Единият прониза челото му, а вторият му отнесе половината лице. Сивия събори стола и рухна на пода. Смъртта му беше мигновена.

Вторият младеж разстреля братя Арбатови. Първо стреля в гърба на Сергей и когато той започна да се свлича настрани, гръмна Юрий в главата. Всички изстрели бяха точни. Контролен изстрел се падна само на Сергей.

Всичко стана за броени секунди. Младежите си свършиха работата и изчезнаха от ресторанта за по малко от минута.

Портнов-Адвоката не обявяваше война на никого. Той просто я водеше.

И печелеше.