Фридрих Незнански
Нощни вълци (21)

3.

Когато Аленичев стигна до блока си, всички прозорци вече бяха тъмни. Само два жълти квадрата светеха в цялата сграда. Стас се учуди: той добре знаеше тези прозорци — те бяха в неговата квартира.

Ахмет, мислеше той, докато се качваше по стълбището, защо не спиш? Или пак си пиян като талпа, давиш мъката си? Татарите по принцип не си падат много по пиянството, но, разбира се, да не ти дава господ такъв повод да станеш алкохолик, какъвто на портиера Ахмет.

Жалко за Маков. Добър артист беше, навремето всяко куче го знаеше, а сега умря, загина и само в „Литературная газета“ излезе малък некролог. За какво живя този човек? За да изиграе на екрана няколко генерали от Съветската армия, няколко спортисти и престъпници? За какво е всичко? Каква нелепост!

И за Ахмет жалко. Преживява тежко станалото, искрено го боли, не се преструва — може да му се вярва.

Нещастен случай. Нещастен случай. Случай…

Целият ни живот е нещастен случай — хрумна му изведнъж. Цялата ни страна е нещастен случай.

Какъв щеше да бъде Маков във всяка друга страна? Кой дори най-впиянчен портиер би посмял да вдигне ръка срещу него? В Америка такъв артист като Маков щеше да бъде любимец на пресата и на публиката. Дори да го бяха забравили — какво да се прави, човешката памет е къса, — но, виж, смъртта му щеше да вдигне на крак журналистите от жълтата преса. А портиерът убиец, докато лежи в затвора, щеше да продиктува на някой писател бестселър, наречен „Как и защо убих народния артист на Съединените американски щати мистър Маков“!

Стас чак се засмя — ама че рай е тая Америка! Сякаш там няма неудачници и никого не убиват. Те дори президента си не могат да опазят. А що се отнася до Маков — и там най-вероятно щеше да си бъде същият нещастник като тук.

Той извади ключа си и взе да отключва, но изведнъж вратата сама се отвори. Пред него стоеше Ахмет. Изглеждаше така, че Стас не можеше да го познае. Устните му трепереха, очите — облещени, косата разрошена. Живо въплъщение на страха.

— Какво ти става? — попита го Стас. — Кого очисти сега?

Ахмет измуча нещо неясно и кимна с глава към кухнята.

— Там… — едва успя да каже. — Люба… Дъщерята…

Стас разбра чия дъщеря е в кухнята.

— Не се бой — каза той на Ахмет. — Успокой се и се пооправи малко. Говори ли с нея?

Ахмет заклати глава, което означаваше: не, не е говорил.

— Добре. Иди си в стаята. Аз ще се оправям.

Ахмет веднага се покри.

Стас събу обувките си. Бедният Ахмет, мислеше си той, седял си е цял ден в стаята като в бърлога, от страх не е смеел да си покаже носа. Сигурно цяла вечер е чакал на прозореца да се появя.

Той влезе в кухнята. До масата с гръб към него седеше прегърбена жена. В гръб изглеждаше, че минава четиридесетте. Отпуснатите й рамене леко потрепваха. За миг Стас се изкуши също да се скрие в стаята си. Но веднага се наруга мислено.

— Здравейте — каза той.

Жената се извърна и той бе поразен, че тя се оказа неочаквано млада. Независимо от подпухналото й от сълзи лице жената беше миловидна и въобще у нея имаше нещо уютно и предразполагащо.

— Здравейте — повтори той. — Аз съм Стас Аленичев. Съсед съм на баща ви. Вие сте дъщерята на Маков, нали?

Тя кимна.

— Да. — Гласът й се оказа чист и дълбок. — Казвам се Люба. Вече знам всичко. Разказаха ми… в милицията. Само че…

— Какво?

Тя мълчеше, втренчена в пода. После болезнено въздъхна, вдигна глава и някак безлично заговори:

— Не мога да вляза в стаята. Като вляза, и сякаш нещо ме избутва навън. Така и си седя цял ден в кухнята. А той… — тя кимна с глава към стаята на Ахмет — през цялото време е там и не излиза. Страх ме е от него. Той седи там, а аз тук. Страх ме е, другарю Аленичев.

— Викайте ми Стас — помоли я той. — И не се плашете от него. Сега самият той от всичко се бои.

Тя въздъхна и попита:

— Кажете ми, за бога, нима татко наистина е стрелял в него? Той какво — пиеше ли?

— Кой ви е казал? — учуди се Стас. — Не, разбира се. Просто… силно се изнерви. Това беше нещастен случай. Разбирате ли, Любов Григориевна?

— Не, Стас — поклати глава тя. — Разкажете ми подробно.

Стас се обърка, не знаеше откъде да започне.

Люба каза:

— Знаете ли, там, в милицията, разговаряха с мен така, сякаш не него са убили, а той някого. Разбирам, че ако не ставаше дума за баща ми, може би не бих имала нищо против този съсед, който… заради когото… Е, изобщо може би дори бих го разбрала. Но сега не мога…

— Разбирам — каза Стас.

— Той сега лежи в моргата. Видях го. Божичко, колко е остарял…

Стас усети някаква буца в гърлото си. „Колко е остарял.“ Като за жив човек.

— Ще ми помогнете ли? — попита тя. — Не познавам никого тук. Трябва да го погреба.

— Разбира се, че ще ви помогна — с готовност отвърна Стас. — Иска ли питане?

— Благодаря.

Те помълчаха, после тя помоли:

— Разкажете ми как се случи.

Стас известно време мисли какво точно да й разкаже, после реши да каже всичко както си е било, като пропусна само оскърбленията, които сипеше Ахмет.

Тя го слушаше внимателно, без да сваля очи от него. Към края на своя разказ Стас изведнъж осъзна, че също не сваля очи от нея. И когато се усети, изведнъж се смути, изчерви се, стана рязко и вече без да я поглежда, си взе довиждане.

— Уморена сте, Любов Григориевна. Отдъхнете си, чакат ви още доста трудности. Лека нощ.

Той се канеше да излезе, но Люба го спря.

— Чакайте. Аз просто… — Тя се запъна. — Вече ви казах. Не мога да вляза в оная стая. Татковата. Може ли да поседите малко с мен, докато свикна.

— Ами аз всъщност трябва да тръгвам. Нали работя в милицията, в МУР.

— Да, казаха ми.

— Върнах се за едни документи и пак трябва да тръгвам. А вие можете да се настаните в моята стая, ако нямате нищо против.

— Как така? При вас?

— Ами да.

— Удобно ли е?

— Разбира се. Няма да седите цяла нощ в кухнята я!

— Но…

— Не спорете с мен, Любов Григориевна. Имам чисти чаршафи.

— Знаете ли — каза тя, сякаш без да разбира, че той наистина бърза. — Едно ме мъчи: защо никога не ми е казвал, че се нуждае от пари. Дори ми изпращаше половината си пенсия.

— Изпращал ви е пари?

— Да — отговори Люба. — Всеки месец.

Потресеният Стас не знаеше какво да каже.

— Знаете ли, Любов Григориевна… Вашият баща беше много добър човек. Дори малко му завиждам.

— Той умря — напомни му тя.

— Да. Умря. Умря между впрочем, защитавайки честта на семейството си. Той загина, ако щете, в бой.

Какви ги приказваш, помисли той, спри се. И веднага си възрази: Маков е достоен да се гордее с него дъщеря му.

— Благодаря ви, Стас.

— Няма за какво. Елате да ви покажа къде ще спите. Тъй като и без това излизам, можете да си легнете на моето легло. Или на дивана.

— По-добре на дивана — каза тя.

След като остави Люба, Стас почука на вратата на Ахмет. Каза му, че излиза, и го помоли да не безпокои дъщерята на Маков.

— Как да безпокоя? — развълнува се Ахмет, като пулеше очи. — Какво говориш? Защо да безпокоя? А?

— Искам да те питам нещо — каза Стас вече по-тихо. — Имаш ли познати в ритуалните служби?

— Естествено! — все така развълнувано отговори Ахмет. — А какви са тия ритуални служби?

Стас се усмихна: бива си го тоя Ахмет.

— Ти какво? — попита Ахмет. — Кое ти е толкова весело?

— Не ми е весело. Напротив, за печални неща си мисля. За погребението на Маков.

— Че аз вече се договорих! — възкликна Ахмет. — Още през деня се разбрах с хората.

— С кого? — не разбра Стас.

— Как с кого? С гробарите. Пари им дадох.

— Ти?

— Естествено. А кой друг? Няма да си харчи парите тая жена я!

— Трябваше да ми кажеш — упрекна го Стас. — Макар че вече…

— Всичко е приготвено — каза Ахмет. — Остана само да закараме Маков. Когато тя каже, веднага ще го уредя.

Наложи се Стас да поохлади ентусиазма на съседа.

— Странен човек си ти, Ахмет. Няма да приеме тя помощ от теб. Няма да може. Дори да ти повярва, че е от чисто сърце.

— Да? — разстрои се Ахмет. — Точно, няма да вземе пари от мен. — И изведнъж радостно се плесна по челото: — Ама от теб ще вземе.

Стас помисли, че не е чул правилно. Макар че нищо странно нямаше в думите на Ахмет. Люба сигурно няма излишни пари, той самият също. А погребението изисква доста разходи.

Тя въпреки всичко ще иска да плати, помисли той. Сигурно е взела на заем от всички, които познава, за билет, за погребението и после цяла година има да връща. Не, не бива да я вкарват в такива дългове. Защо в края на краищата да не участва и Ахмет? Какво, като е нещастен случай? Разкаял се е, преживява — добре, но никак не е зле и да помогне материално.

И Стас реши.

— Добре, Ахмет — каза той. — Давай квитанциите. Ще й кажа, че аз съм платил, така да бъде. Само ми обясни къде се намират всичките тия кантори.

— Че тя е една кантората. Точно зад моста, знаеш ли я?

— Как се нарича?

— Нарича се? — Ахмет се замисли. — Сега, тук някъде трябва да е записано. — Той взе да изучава квитанцията. — Така и се нарича. „Ритуал“.

— Виждаш ли — подсмихна се Стас. — А питаш какво е това ритуални служби. Хитруваш, Ахмет. Значи се разбрахме. Ще й кажа, че съм уредил всичко сам. От стаята си не излизай — само до тоалетната… А с парите ще се оправим после. Това е.

Ахмет възмутено размаха ръце.

— Какво да се оправяме? Ти ме спасяваш като приятел, като съсед.

— Тихо, Ахмет, по-тихо…

— Аз сега всичко бих дал… Каквото имам бих дал, да не се беше случвало, ама на… Разбираш ли?

Стас избягваше да го гледа. И правилно — Ахмет плачеше.

До „Петровка“ 38 имаше половин час бърз ход и Стас реши да отиде пеша. Там, в кабинета, имаше диван, на който понякога си почиваше, когато нямаше смисъл да се връща вкъщи.

Жалко за Ахмет. Жалко за Маков. Жалко за Люба. Жалко за Сергей Козлов. За Грязнов жалко — кога ли спи този човек… Жалко за всички. А какво да се прави?

Сети се за един приятел състудент. Той реагираше на всички трудности и проблеми по един и същ начин: свиваше рамене и казваше с неподражаема интонация: „А какво да се прави?“

Разправяха, че той и романа на Чернишевски наричал така — „А какво да се прави“.

Преди месец Стас Аленичев навърши тридесет и две години. Работата в МУР беше единственият смисъл в живота му. Това, че ще работи именно тук, той реши изведнъж в най-трагичния ден от живота си.

До абитуриентския бал оставаше съвсем малко време. Вече бяха минали изпитите, купен беше специално за бала черен костюм и бъдещето изглеждаше ако не рай, то непременно интересно и щастливо.

Но на Стас не му беше съдено да потанцува със съучениците си на техния последен училищен празник. Два дни преди това бяха убити неговите родители.

За това говореше цяла Москва. Тогава, в началото на осемдесетте, убийствата не бяха обикновено нещо. Сега никого не можеш да учудиш с такива зверства. А тогава безсмисленото, жестоко убийство потресе цялата столица. Особено много говореха за него в литературните среди.

Бащата на Стас, Сергей Аленичев, беше известен поет. Майка му работеше като редактор в най-престижното издателство и също беше известна в литературните среди. Семейството беше уважавано и интелигентно. Сергей Станиславович бе красив, с гъста сива коса и ако не беше голямата му любов към жена му, би могъл да се подвизава като покорител на женски сърца. Всъщност той ги покоряваше, но само с творчеството си. На този свят за него съществуваше само една жена — Людмила Алексеевна. Съпругата му. Майката на неговия син.

Те бяха идеалната двойка. Достатъчно беше да ги погледнеш, за да разбереш, има любов на тоя свят, и ако перифразираме Жванецки, тя се чувства добре.

Стас беше гордостта на семейството. Постоянен отличник, за десет години не беше получил в училище дори петица, златен медалист, той се канеше да кандидатства в журналистическия факултет. Харесваше му да е в центъра на събитията, да живее сред интересни хора. Родителите се гордееха със своя син, също както и той с тях.

А после дойде онзи юни. Малко преди абитуриентския бал една съученичка на Стас имаше рожден ден и там беше толкова весело, че той съвсем забрави за времето. А когато погледна часовника си, изстина: стрелките показваха един през нощта. Стас никога не беше закъснявал толкова. И изведнъж се разтревожи и се хвърли към телефона.

Никой не отговаряше на обаждането му. Странно, нима спят? Това просто не можеше да бъде: те щяха да го чакат, а и изобщо рядко си лягаха преди един през нощта.

Неконтролируем страх скова Стас. Без да казва никому нито дума, без да се сбогува с никого, той напусна апартамента на своята съученичка и хукна към къщи.

Тичаше, пришпорван от страха: на мама й е станало лошо със сърцето, закарали са я в болница, баща му е отишъл с нея. Или на него му е станало зле, а майка му е тръгнала да го придружава. Така или иначе нещо се е случило. Той тичаше и се молеше просто телефонът им нещо да се е развалил. Или родителите му да са слезли в двора, за да го чакат…

Това, което видя, не би могло да бъде измислено и от най-жестокото въображение. По-добре никога да не беше отварял тази врата. По-добре да беше умрял пред нея…

Кръвта беше се стекла като тъничко ручейче в коридора. Той закрещя с все сила, когато видя този червен, зловещ ручей. В хола лежеше баща му. Краката на Стас се подкосиха, когато влезе, като се опитваше да не стъпи в кръвта. Баща му лежеше на пода с нелепо подвит крак. Ризата му беше разкъсана от удари с нож, гърдите му се бяха превърнали в кърваво тесто. Пронизителен вопъл се изтръгна от гърдите на юношата:

— Мамо!…

Тоя я откри в спалнята. На шията на Людмила Алексеевна личеше отчетлива яркочервена бразда. И още — тя беше гола до кръста.

Стас замижа. Някъде в дълбините на съзнанието му се мярна мисълта, че това е някакъв кошмар, сега ще отвори очи и ще се събуди. Той стоеше със затворени очи и не можеше да ги отвори. Така и стоя може би минута, а може би час. Стоеше и трепереше целият. А после се реши — отвори очи. И тогава всичко наоколо му се завъртя в бесен калейдоскоп и той се срути на пода в безсъзнание.

Когато притичаха съседите, които бяха чули вика му, решиха отначало, че и той е мъртъв. Но пристигналите лекари констатираха, че момчето е живо, но е изпаднало в дълбока кома. На нервна почва.

Стас изкара две денонощия в безсъзнание. Когато излезе от това състояние, не можа веднага да си спомни всичко. А после ужасяващите картини се появиха и той застена така силно, така отчаяно, че стресна медицинските сестри, които дотичаха, чули виковете му.

Той се възстановяваше бързо. След седмица го изписаха, като го посъветваха да се пази по възможност. Стас премълча. Нямаше вече за кого да се пази.

Той силно се промени. Стана мълчалив. Не говореше никога и с никого за своята болка. Всичко беше покрито дълбоко у него. Не допускаше външни хора до своята беда.

Първото, което направи, беше да размени апартамента също за двустаен, но в друг район.

Не можеше да живее в апартамента на родителите си, където всичко му напомняше за времето, когато беше толкова безметежно щастлив. Нямаше сили за такова нещо.

Затова той веднага разбра състоянието на дъщерята на Маков. Затова и й отстъпи стаята си. Той като никой друг разбираше какво й е сега на душата на Люба.

Факултетът по журналистика вече не беше за него. Той подаде документите си в юридическия и влезе без проблеми. Тогава, преди петнадесет години, се надяваше сам да открие онези, които за миг разбиха живота му. Тогава не откриха убийците и той искаше да ги намери сам, каквото и да му струваше това.

Ожени се в четвърти курс. По това време във факултета почти нямаше хора, които да не знаят историята му. Но той се пазеше от тяхното съчувствие и с никого не дружеше. На всички се струваше мрачен и затворен — такъв си и беше.

Но малцина знаеха другото. Той отчаяно имаше нужда от близък човек. И когато една от красавиците на факултета, Наташа Кулагина, обърна внимание на вечно самотния Стас, той не разбра, че е станал нейният избраник. Не разбра и още повече се затвори в себе си.

Обаче Наташа не беше от хората, които лесно отстъпват пред трудностите. Тя покани Стас в общежитието на рождения си ден.

Стас дълго размисля дали да иде. Сигурно щеше да има много хора, а той беше отвикнал от струпването на много хора на едно място, като изключим читалнята. В края на краищата реши: стига е водил тоя затворнически живот. Ще иде на тоя рожден ден.

В общежитието идваше за пръв път. Едва откри стаята. Почука и вратата мигновено се отвори.

На прага стоеше Наташа — лека, стройна, в прозрачна рокля. Светлината идваше откъм прозореца срещу вратата и очертаваше изваяната й фигурка. Стас разбра, че е безвъзвратно загинал.

Първо изпусна цветята, които носеше. Веднага се хвърли да ги вдигне, същото стори и Наташа и двамата си чукнаха челата.

Болеше, но те се разсмяха.

— Ох! — каза той. — Извинявай, моля те.

— Няма нищо — отвърна тя, като потриваше удареното място. — Сигурно това ми е наказанието. Задето лъжа.

Тя одобрително го огледа от глава до пети.

— Така ли ще стърчиш на вратата?

Той влезе и отвори чантата си.

— Това е подарък за теб…

— Почакай — спря го тя. — Трябва да ти кажа нещо…

Чак сега Стас забеляза, че в стаята няма никой друг, освен него. Никакъв друг гост.

И веднага разбра всичко.

— Няма никакъв рожден ден, нали?

— Аха — безгрижно отговори Наташа. — Никакъв. Така че може да си затвориш чантата. Обаче цветята ще си ги оставя.

— Да — объркано каза той. — А тогава аз за какво съм дошъл?

Оказа се, че е дошъл за своето щастие. Наташа призна, че е измислила това като начин да го покани в общежитието. Отдавна искала да му каже нещо. Ето вече половин година само за него мислела. Да му пише писма — глупаво, не е ученичка вече. Да го изхвърли от главата си — не може. Тя е достатъчно съвременно момиче, а не някоя тургеневска госпожица, за да чака кога Стас ще благоволи да й обърне внимание. Не, тя не е такава. Затова го е поканила тук, което между другото съвсем не било просто. За да разкара за няколко часа оттук момичетата, с които живее, се наложило не само да лъже, но и да се унижава. Но пък сега говори истината, само истината и нищо друго, господ да й помага. А тя иска да помогне на Стас — той е така самотен и тя по негова милост също е самотна, защото никой друг не й трябва на тоя свят — само той. И ако си мисли, че на съвременно момиче му е по-лесно да признае любовта си, отколкото на допотопната Татяна Ларина, дълбоко се лъже.

След като изстреля монолога си, по време на който развълнувано крачеше из стаята, като се блъскаше постоянно по шкафчетата и леглата, Наташа рухна на леглото и заплака.

Стас се обърка.

— Какво ти е… — промърмори той. — Ей, Наташа! Какво ти стана?

— Върви си, Стас — хлипаше тя. — Върви си, за бога. Срам ме е.

Той се приближи до нея, отпусна се на колене, взе дланите й, с които тя криеше лицето си, и започна да ги целува. Когато я погледна, видя, че тя се усмихва през сълзи и гледа някъде надалеч. Светлината от прозореца падаше по лицето й и той си помисли, че заради този миг е живял от оная страшна нощ. Този миг му беше наградата за всичко, което преживя след смъртта на родителите си.

И той й каза:

— Омъжи се за мен, Наташа.

Тя сякаш се стресна от мислите си и попита учудено:

— Какво?

Той повтори:

— Омъжи се за мен. Стани ми жена.

Тя заплака:

— Дожаля ти за мен, нали?

— Какво говориш! — изплаши се той. — Не, съвсем не.

— Но ти не ме обичаш.

— Обичам те.

Тя внимателно го изгледа.

— Съгласна съм.

Той скочи на крака и се хвърли към чантата си.

— А това е подарък за нашия годеж. Засега този.

Подаръкът беше френски парфюм „Черна магия“.

— Стас! — ахна Наташа. — Той е безумно скъп! Откъде имаш толкова пари?

Той смутено се усмихна:

— Имам пари… Виждаш ли, баща ми беше поет. И сега доста често го преиздават, а аз съм единственият му наследник.

— Фантастика! — Наташа го гледаше с широко отворени очи. — Нима така ми е провървяло? Значи мъжът ми е богаташ?

Стас се смути.

— Изобщо не ми се говори за пари в такъв миг… Но пари имам. В спестовна книжка — осем хиляди.

Наташа чак замижа, тогава това беше огромна сума.

— Знаеш ли кой си ти? — каза тя. — Приказният принц на бял кон.

— Парите са нищо — отговори й Стас. — Главното е да сме щастливи с теб.

Той помълча и добави:

— Както мама и татко.

Всичко излезе лъжа. Мина съвсем кратко време и Стас разбра, че Наташа още от самото начало е знаела всичко за него: и за родителите му, загинали преди няколко години, и за апартамента му, и, разбира се, за парите.

Няколко месеца след сватбата животът им стана непоносим. Нейните безкрайни романи, които тя и не мислеше да крие, нейните упреци — тя не разбираше как можеш да мечтаеш да работиш в милицията, — мързелът й, нежеланието й да се занимава с домакинството — всичко това бързо убеди Стас, че тя просто го е омотала, вързала го е, защото беше изгоден жених. Въобще набута се и с двата крака.

Той разбираше, че при развода ще се наложи да разменя апартамента, но това не го спря. Нещо повече, когато Наташа заяви, че е съгласна само на самостоятелно жилище и няма да отиде в никаква стая в обща квартира, той прие това като нещо съвсем нормално. След като трудно размени двустайния си апартамент за едностаен и стая в обща квартира, той се пренесе безропотно в комуналката. Благодарен беше на бога, че се е разделил с тази лъжлива и користна жена, и за това, че още нямаха деца. От детето не би могъл да се отдели. Почти сигурен беше. Впрочем Наташа не искаше и да чуе за деца.

След развода с жената, която се превърна сега от провинциалистка в московчанка, Стас изведнъж разбра, че независимо от всичко случилото се има и положителна страна. Сякаш изведнъж изчезна затвореността му, той стана общителен, усети вкус към живота.

Завърши юридическия факултет с червена диплома и всички му предричаха аспирантура. Но той поиска да отиде в МУР — като оперативен служител. След две години вече беше старши лейтенант и го смятаха за един от най-добрите оперативни служители на Московската криминална милиция.

Стас стигна на „Петровка“ 38, качи се в кабинета си, поседя на бюрото, като си припомняше отдавна забравени неща. В паметта му изплуваха картини от детството, майка му и баща му, някакви откъслеци от техни разговори, украсената елха, която изведнъж падна за пръв път точно в годината, когато се случи нещастието.

Той се настани на дивана. За сън му оставаше съвсем малко време: след три часа започваше работният ден. Стас затвори очи.

Жалко за Маков. И за Ахмет жалко. И за Люба. Жалко за всички. Дори за Наташа.