Фридрих Незнански
Нощни вълци (19)

1.

— И какво казва мъжът й? — попита Грязнов.

Стас поклати глава:

— Нищо.

— Как така нищо? — намръщи се Грязнов. — Съвсем нищо?

— Почти. Казва, че се прибрал вкъщи и видял, че жена му е убита.

— И после?

— После следва мучене.

— В какъв смисъл?

— В прекия — отговори Аленичев. — Очите му опулени, устата изкривена и — мучи. Нито една членоразделна дума.

— Интересно — замислено проговори Грязнов. — Мучи значи…

Той стана и се разходи из кабинета. Разговорът зацикли, въпросите взеха да се повтарят.

— Все пак не разбирам. Не казва ли нищо повече? — Грязнов въобще не можеше да се отърве от този въпрос.

Стас поклати глава:

— Съвсем не, другарю подполковник.

Грязнов продължаваше да кръстосва кабинета, недоволен от чутото. Накрая смени въпроса:

— Какви са версиите, майоре? Какво мислиш ти за това?

— Трудно е да се каже — сви рамене Аленичев. — Първата версия — на следователя — е, че убиецът е самият Козлов, който майсторски разиграва семейна трагедия. Иска ми се да го проверим дали е вменяем.

— Ами проверете го — каза Грязнов.

Стас продължи:

— При това в апартамента изобщо липсват чужди следи. Нищо не открихме, абсолютно нищо. Оръжието, което намерихме на стълбищната площадка, би могло да е изхвърлено и от самия Козлов.

Грязнов внимателно го слушаше, дори спря да се разхожда из кабинета.

— Но нещо ви пречи да повярвате на тая версия?

— Пречи ми — призна Стас. — Трябва да видите очите на Козлов. В живота си не съм виждал такива очи. Ако играе, значи е велик артист.

— Вярвате ли му?

— Какво значи да му вярвам? — възрази майорът. — Вярвам на фактите, те са упорито нещо. В апартамента преди него сякаш никой не е влизал, значи Козлов е основният заподозрян.

— Кой води делото по линия на прокуратурата? — попита Грязнов.

— Едно момче от обединената районна прокуратура. Зелен е още — отвърна Аленичев. — Аз разпитах съседите. Те ми разказаха едно-друго.

— Да? — попита Грязнов. — И какво е това „едно-друго“?

— Жената на Козлов го е напуснала преди няколко месеца. И се е върнала точно седмица преди да бъде убита.

— Печално — промърмори Грязнов. — Върнала се е да умре вкъщи, така да се каже.

— Съседката по апартамент твърди — продължи Стас, — че Козлови правели впечатление на щастлива двойка. Два дни преди убийството Светлана била при съседката и те разговаряли дълго. Светлана, според думите на тази жена, била извънредно доволна от мъжа си и от живота. Била щастлива — пак по думите на съседката.

— Това наистина е нещо.

— При това именно съседката ми разказа и още нещо интересно. Приблизително по времето, когато е било извършено убийството, тя видяла от входа да излиза непознат младеж в светъл шлифер.

— А откъде знае за времето на убийството?

— Това станало малко преди идването на Козлов, когото тя също видяла. Между другото според нея той изглеждал весел и щастлив — това са точните й думи. Козлов се срещнал край входа със сина си, те нещо си казали. А после Козлов влязъл във входа. Малко след това дойдохме ние.

— С други думи — каза Грязнов, — съседката е важен свидетел, тя е видяла предполагаемия убиец.

— Тъй вярно.

— А какво казва тя за този, непознатия младеж?

— Не го била виждала никога до този момент. Направило й впечатление, че бил много спокоен.

— Какво?

— Много спокоен — повтори Аленичев. — Виждате ли, и вие се учудихте.

— На какво именно?

— Ами на това. Видяла човека за пръв път през живота си и кой знае защо й се набило в очите неговото спокойствие. Колко спокоен трябва да бъдеш, за да бие това на очи?

— Вие поне разбрахте ли, че отбелязвате важен детайл? — попита Грязнов, като се подсмихна.

— Разбирам — леко засегнат каза Аленичев. — Разбирам и още нещо. Това прекалено спокойствие би могло да е нарочно, така да се каже — професионално. Изобщо, не ми харесва това патологично спокойствие.

— Искате ли чай? — неочаквано попита Грязнов.

— Моля? — не разбра Стас.

— Чай.

— А! Благодаря.

— Благодаря да, или благодаря не?

— Да.

— Сега ще го включа. — Грязнов извади от бюрото си малко бързоварче. — Значи смятате, че този младеж е убил Светлана Козлова?

Аленичев сви рамене.

— Засега това е основната версия. Смятам, че първо тя трябва да се провери.

— Разбира се — каза Грязнов. — Но тогава излиза, че й е бил познат. Нали сама му е отворила?

— Така излиза — съгласи се Стас.

— А на кого би могла да отвори Светлана Козлова? Имала ли е например любовник?

— Всичко би могло да бъде — неуверено произнесе Стас. — Макар че…

— Какво?

— Не е задължително да е бил любовникът й. Но и това ще проверим.

— Задържахте ли Козлов?

— Не — поклати глава Аленичев. — Не сметнах за необходимо.

— Къде е той сега?

— Вероятно вкъщи. Разпитахме го заедно със следователя най-подробно преди четири часа и го пуснахме да си върви.

— Надявам се, че сте му определили мярка за неотклонение?

— Разбира се. Следователят му даде да подпише протокол, че няма да напуска града.

Уредбата за вътрешна връзка на бюрото на Грязнов запищя и той вдигна слушалката. Докато слушаше, лицето му постепенно придоби удивено изражение.

— Доведете го при мен — каза той и затвори.

После лукаво изгледа Аленичев.

— Сещате ли се кой е дошъл при нас?

— Кой? — тревожно попита Стас, прекалено необичаен вид имаше шефът му.

Грязнов тържествено обяви:

— Сергей Козлов, лично. Казал на дежурния офицер, че иска да направи заявление по повод убийството на жена му, Светлана Козлова.

Аленичев въздъхна и предположи:

— Нима иска да направи самопризнание?

— Откога започна да ви огорчава желанието за самопризнание?

— Не че ме разстройва — отвърна Стас, — но е някак непривично да се чувствам като идиот. Не очаквах такова нещо от него.

— Винаги е обидно — съгласи се Грязнов. — Но от време на време на всички ни се случва.

Той прибра бързоварчето в бюрото и потри длани в предчувствие за срещата.

— Е, какво пък. Да видим какво ще ни поднесе.