Фридрих Незнански
Нощни вълци (18)

2.

Андрей Горохов беше компютърен програмист от суперкласа. Но както често става, никому непотребен. Заплатата му в рубли, която се равняваше на осемдесет долара, го унижаваше и депресираше.

Всъщност дори това не тровеше живота на Андрей Горохов. Ако я нямаше Аня, жена му, той навярно нямаше да страда така от съзнанието за собствената си безполезност. Жена му постоянно го тормозеше какъв неудачник е. И както смяташе самата Аня, с пълно право, защото получаваше два пъти повече.

Затова, когато Макс Кей направи предложение на Андрей, той го прие без особени колебания.

По това време беше стигнал до такова състояние, че би се съгласил на всичко, което поне малко да промени положението му. То си беше направо отвратително.

Докато го оглеждаше и преценяваше, Макс Кей отначало дори не вярваше, че ще получи без всякакви усилия такъв незаменим специалист. Всичко беше прекалено идеално за вербуването на ценен експерт като Андрей Горохов.

Без пари. Без абсолютно никакви перспективи за издигане в службата. Семейният му живот почти съсипан. Ако някой искаше да внедри в организацията им свой човек, едва ли би могъл да измисли по-добра „легенда“.

Минаха няколко седмици, преди Макс да се реши на пробна вербовка. За това време той събра изчерпателна информация за Горохов.

И една вечер в апартамента на Горохов телефонът иззвъня. Аня караше нощно дежурство — тя работеше като лекар в „Бърза помощ“.

Андрей вдигна слушалката.

Човекът, който се обаждаше, имаше едва забележим акцент.

— С мистър Горохов ли говоря?

Това обръщение направи на Андрей потресаващо впечатление.

— Да — стреснато каза той.

— Фамилията ми е Кей — представи се непознатият. — Кажете, мистър Горохов, как се отнасяте към добрата заплата? Към една добра и стабилна заплата?

— Това да не е социологическо проучване? — попита Андрей.

Непознатият се засмя.

— Не точно. Но вие не ми отговорихте.

— Добре се отнасям.

— Да кажем — хиляда долара?

— На месец? — не повярва Андрей.

— Разбира се — потвърди Кей.

— С кого говоря? — попита Андрей след кратка пауза.

Макс предложи:

— Хайде да се срещнем и да поговорим по-подробно. Съгласен ли сте?

— Кога?

— Ами веднага.

— Веднага?

— А защо да протакаме? Ако се споразумеем, заплатата ви започва да тече от днес.

Андрей не знаеше какво да каже.

— Не ви разбирам съвсем… Сериозно ли?

— Напълно, мистър Горохов.

— Ако съдя по обръщението ви към мен, вие не представлявате руска фирма. Правилно ли съм разбрал?

— Не съвсем… Фирмата ни е съвместна, но това няма никакво отношение към нашия въпрос. Впрочем при срещата ще изясним всички подробности. Ако сте съгласен, ще дойде да ви вземе кола.

— А защо е това бързане? — опита да се противи Андрей.

— Ами на ваше място аз самият бих бързал — забеляза Макс. — Да не мислите, че в Москва са малко програмистите?

Тук нещо у Андрей се разбунтува и той доста уверено каза:

— На моето равнище — малко.

Неговият събеседник сякаш онемя от подобно нахалство. Десетина секунди той мълча, Андрей също мълчеше. И изведнъж непознатият се разсмя от сърце.

— Знаете ли — каза той, — добре е, че си знаете цената. Значи работата ще стане.

— Надявам се, че става дума за работа по специалността ми?

— Съвсем точно. И така, чакам отговора ви.

И Андрей кратко и ясно произнесе:

— Да.

— Отлично! — зарадва се Макс. — Колата тръгва към вас. Доскоро, мистър Горохов.

— Чакайте! — викна Андрей. — Ами адреса? Сега ще ви го продиктувам.

— Няма нужда — отговори Макс и затвори.

Андрей озадачено зяпна телефона. Значи все пак дочака…

През последните години над него сякаш висеше проклятие. В пазарните условия, към които стремително се носеше страната, не всички специалисти от неговия калибър можеха да си намерят работа. Е, той не седеше със скръстени ръце, но каква работа беше това… А и осемдесет долара месечно не са пари.

Всички негови познати програмисти заемаха високи постове в престижни банки и учреждения, а на него му се налагаше да влачи в буквалния смисъл жалко съществуване в един научноизследователски институт и не виждаше никаква светлинка в тунела. Гордостта не му позволяваше да се обърне за помощ към бившите приятели, за което и го ругаеше жена му Аня. Той беше сигурен, че все някога ще му обърнат внимание, непременно ще го забележат и ще му направят предложението, което не можеш да откажеш.

Е, да откаже не може, но е длъжен да помисли. И тогава тия господа-другари, които му предложат работа, не само ще трябва да признаят очевидно високия му професионализъм, но и да се изпотят доста, докато той се съгласи да работи за тях.

Това бяха тайните му мисли и мечти, предимно нощни, когато Аня спеше, а той се терзаеше дали да проси утре пари за цигари от жена си, или някак да си го спести — примерно да върне празни бутилки някъде.

Нощем решаваше — няма да прося. А на сутринта й се молеше. И тръгваше на опротивялата му работа с наведена глава.

Макс Кей го покани в ресторант „Пекин“ и го почерпи със страхотна вечеря. Десет минути след започването на вечерята Андрей Горохов беше готов на всичко.

Край, той повече няма да търпи.

В края на краищата за какво е всичко това? За какво рискува кожата си, при това без всякаква застраховка? По времето, когато работеше като каскадьор в киностудията, край него винаги имаше хора, които можеха да го подсигурят във всяка минута. Разбира се, работата на каскадьора предполага старателна подготовка на всеки трик, репетиране и така нататък. Това го имаше и сега, но онова, с което основно се различаваше сегашната му работа от предишната, беше пълното отсъствие от площадката на единомишленици, готови да се притекат на помощ.

„Площадка“! Сергей Козлов се усмихна вътрешно. Сега площадката му не е там, където снимат филми, а място, където се извършва престъпление.

Преди той успокояваше съвестта си с това, че не е само той такъв — наоколо са все престъпници. Имаше и още едно оправдание — нямаше изход, обстоятелствата го принудиха да поеме този път. В някакъв момент всичко отиде по дяволите. Работата му изчезна, приятелите се отдръпнаха, жена му го напусна, като взе и сина им със себе си. Полекичка пред него зейна бездна и той някак свикна с нея. А веднъж по телевизията казаха: ако дълго гледаш в бездната, и тя започва да те гледа. И това го разтърси — съвсем правилно.

Но повече той не може да търпи. За какво всъщност се реши на това? За пари? Да, така е, но защо са му тези пари? Той никога не се е нуждаел от кой знае колко. И ако се е стараел да спечели колкото се може повече, то беше, защото имаше семейство.

Имаше.

И когато осъзна всичко това, разбра: повече не може да живее в самота, трябва, нужно е да си върне най-скъпите хора.

Светлана и Альошка.

Пари беше натрупал достатъчно, за да преживеят няколко години без проблеми. Разбира се, той няма да седи през това време със скръстени ръце. За тия няколко години може да си намери прилична работа. Трябва му само нещо, заради което си струва да живее нататък. Той ще си върне Светлана и Альошка. В края на краищата ще се извини и на Инсаров. Няма да тъне повече в собствената си горделивост.

Но главното сега е Светлана. Тя трябва да го разбере. За нищо на света няма да повярва, че жена му го е разлюбила. Тя си тръгна не защото й беше омръзнал, а защото не можеше да го гледа повече как се мъчи. И за да не вижда повече Альошка как неговият баща постепенно деградира пред очите му.

Той ще й разкаже всичко, тя ще го изслуша и ще разбере, че най-лошото в живота им е отминало, че отсега нататък и вовеки той е друг човек. А той много неща разбра. И главното — че жена му и неговият син са единственото, заради което си струва да живее и работи.

Сергей се обади на майката на Светлана, молейки се Светлана да вдигне слушалката.

И Бог чу молитвата му.

— Ало — каза Светлана.

А той изведнъж онемя. Мълчеше, без да има сили да продума.

— Ало! — повтори жена му.

Сергей се изплаши, че тя ще затвори, но нищо не можеше да стори със себе си.

И тогава тя каза:

— Серьожа?…

Сергей заплака.

— Плачеш ли? — попита тя и веднага добави: — Недей…

— Света…

— Ще дойда — каза Светлана. — Стой си вкъщи, става ли?

Като че ли той можеше сега да отиде някъде. Къде да ходи?

— Да, да — припряно каза Сергей. — Разбира се, че ще си стоя вкъщи. Ще те чакам.

— Идвам — каза тя…

Той й разказа всичко. До най-последната дреболия. Разказа й за Кравцов, за всички обири, в които взе участие, за парите, които спечели.

Светлана беше ни жива, ни мъртва. Не, тя не мислеше за това, че той може да понесе сурово наказание за стореното. Тези тревоги дойдоха по-късно. Тогава тя мислеше за друго: през какво се е наложило да мине човекът, когото тя обичаше, колко е преживял, в какво е затънал през времето, докато тя мислеше само за себе си и за своите грешки. Тя си отиде, а той не беше успял да се справи със себе си, със свободата си — и бе пропаднал.

Когато той млъкна, Светлана дълго не можеше да проговори. Сергей седеше срещу нея, без да вдига очи, готов на всичко.

Накрая тя каза:

— Прости ми, Серьожа.

Той не я разбра:

— За какво?

— Прости ми. Сега сме заедно и това е главното. Утре ще доведа Альошка и ще започнем всичко отначало. Не знам какво ще излезе, но сега винаги и навсякъде ще бъда с теб.

— Света — предпазливо попита Сергей, — значи ми прощаваш?

— Няма какво да ти прощавам — отговори тя. — Сама съм виновна за всичко. Напуснах те, когато ти беше трудно. Не трябваше да го правя. Така че не обвинявай за всичко станало само себе си.

Той я гледаше и не можеше да повярва на думите й.

— Светка!

— Почакай! — прекъсна го тя. — Трябва да се обадиш на тоя Кравцов и да му кажеш, че повече нямаш нищо общо с тях.

Сергей помръкна.

— Не му знам номера. Винаги те ми се обаждат и определят среща.

— Е, какво пък. Значи ще му кажеш, когато ти се обадят пак.

— Ще му кажа — обеща Сергей.

Всичко стана именно както той си мечтаеше. Светлана го прие и дори повече — за нищо не го обвиняваше. Затова сега при тях всичко ще се нареди добре.

 

 

Кравцов се обади след седмица. За това време Сергей се успокои и повярва, че Светлана и Альошка ще му помогнат да забрави мрачната бездна, в която погледна.

— Сергей Вениаминович? — чу той познатия глас, който искаше да забрави завинаги. — Кравцов се обажда. Здравейте.

— Здравейте, Семьон Сергеевич.

— Ще се срещнем на същото място в осемнадесет нула нула.

Обикновено те се срещаха на различни места, но всеки път договаряха мястото на следващата среща.

— Семьон Сергеевич! — Сергей се опитваше да не издаде вълнението си. — Аз няма да дойда.

— Какво казахте? — не повярва на ушите си Кравцов.

Сергей се спогледа със Светлана, която цялата се скова, щом чу името на Кравцов, и твърдо повтори:

— Няма да дойда.

Сега млъкна Кравцов. След продължителна пауза той попита:

— Какво значи това?

— Значи — отвърна Сергей, — че едностранно прекратявам договора за нашето сътрудничество. Моля да ме разберете правилно.

— Ако съм ви разбрал правилно — бавно проговори Кравцов, — вие отказвате да имате работа с нас не само сега, но и въобще?

— Съвсем правилно. Жена ми поддържа моето решение.

За миг Сергей си помисли, че напразно каза за Светлана, но тя с поглед го ободри: браво, Серьожа, точно така!

Той се почувства по-уверено.

— Жена ви ли? — попита Кравцов. — Е, какво пък, Сергей Вениаминович. Не можем да ви принудим. Но на срещата все пак ще дойдете.

— Не.

— Да, Сергей — възрази Кравцов. — Това е във ваш интерес, повярвайте ми.

— Ние по-добре знаем кое е в наш интерес.

— Понякога хората имат склонността да грешат — забеляза Кравцов. — Какво е семейното щастие? Илюзия. Всичко се променя с такава бързина, че по неволя съжаляваш после за много неща. Не е ли така?

— Какво имате предвид?

— Всичко в тоя свят е мимолетно, Сергей. Съвсем доскоро вие бяхте без семейството си и нещастен. Сега имате семейство и сте щастлив. Но кой може да гарантира за бъдещето? Всичко може пак да се обърне.

Намекът беше повече от прозрачен. Недвусмислено го заплашваха.

— Добре — реши Сергей. — Ще дойда. Но ви уверявам, че е безполезно. Както се казва, скъсах с това.

— Ще продължим темата — отвърна Кравцов. — Доскоро.

— Какво? — изплашено попита Светлана, когато той остави слушалката.

Сергей я успокои:

— Всичко е наред, любима. Последна среща, с нищо обвързваща. Прощален поклон. И край.

Тя потрепери:

— Страхувам се, Серьожа.

— Недей — усмихна й се той. — Всичко ще се оправи, ще видиш.

Но той самият не беше много сигурен в това.

 

 

— Нас не ни напускат, Сергей Вениаминович. — Кравцов го гледаше твърдо и в очите му имаше нескрита заплаха. — Поканих ви тук само за да ви обясня някои елементарни истини. По телефона беше малко трудно да стане.

Те седяха в малкото кафене на Ординка. Салончето беше уютно, нямаше хора, ако не се брои някаква случайно влязла двойка.

Сергей беше настроен решително. Цялата нощ си говориха със Светлана и въобще изработиха линията му на поведение.

— Вече ви изложих всичко — каза той, като избягваше погледа на Кравцов. — Сами казвате, че всичко на тоя свят си има край. Смятайте, че съм приключил.

Кравцов отпи от кафето си.

— Разбира се — съгласи се той, — прав сте, че всичко на тоя свят си има край. Все някога ще настъпи краят и на нашето сътрудничество. Но позволете да отбележа…

— Той вече настъпи — прекъсна го Сергей. — Решението ми е твърдо.

— Не бива да ме прекъсвате — каза Кравцов. — Вие забравяте нещо съвсем просто.

— Какво?

Кравцов се наведе през масичката и като гледаше от упор Сергей, каза:

— Вие не можете да вземате решения, Сергей Вениаминович. — Той пак се облегна на стола си, отпи от кафето и каза: — Просто не можете нищо да решавате. Решенията вземат тези, които ви плащат. А те се нуждаят от услугите ви. Разбрахте ли ме?

— Грешите — упорито държеше на своето Сергей. — Всичко, за което сега говорим, е моят живот. Моят и на семейството ми. А това значи, че решенията вземам аз. И нямате нищо, което би ме принудило да се откажа от решението си.

— Така ли мислите?

— Да — потвърди Сергей. — Така мисля.

— И жена ви ли смята така?

— Да. Ние взехме заедно това решение.

— Похвално — кимна Кравцов. — Много хубаво, че семейството ви е толкова задружно. Вие май имате и син? Альоша ли се казваше?

Сергей почувства как у него се надига вълна от ненавист.

— Ти какво? — каза той и се надигна от мястото си. — Заплашваш ли ме? Какво можеш да направиш на сина ми, скапаняк такъв?

Гневът му беше страшен. Но това не направи никакво впечатление на Кравцов.

— Сядай, глупако! — изведнъж заповяда той рязко. — Сядай, казах!

Сергей дишаше тежко.

Кравцов, вампирът му с вампир, пак заговори изключително вежливо:

— Седнете, Сергей, моля ви.

Сергей седна на стола си.

— Какво имаше предвид, когато говореше за сина ми?

Кравцов небрежно запали една цигара от кутията „Марлборо“ и издиша дима към тавана.

— Господ здраве да му дава на сина ви — отвърна накрая той. — Нима ни мислите за такива зверове? Я стига. Успокойте се преди всичко, Сергей. Синът ви ще бъде следващият.

— Какво значи „следващият“? — Сергей трепереше целият. Този гад го заплашваше, седеше си най-спокойно насреща му и го заплашваше!

Кравцов обясни, като го гледаше право в очите:

— Синът винаги следва своите родители.

В следващия миг юмрукът на Сергей се заби в челюстта му. Главата на Кравцов рязко отскочи назад. Когато способността на Кравцов да говори се върна, той попита:

— Това ли е последната ви дума?

— Не съм сигурен — каза Сергей, като дишаше тежко. Едва се сдържаше да го удари пак. — Не съм сигурен. Ако още веднъж ми се мернеш пред очите, ще ти изтръгна топките и ще те накарам да ги изядеш, ясно ли е?

— Напълно — кимна Кравцов. — Аз по принцип добре разбирам руски език.

Той плъзна поглед по лицето на Сергей и добави с едва прикрита злоба:

— Виж, ти зле разбираш руския.

— Нищо. — Сергей приближи лицето си до неговото. — Запомни главното: стой по-далеч от мен. Предупредих те. Изхвърли от главата си телефонния ми номер. Да не съм чул повече за теб! Ни-ко-га!

Той хвърли на масичката пари за кафето и бързо излезе.

Кравцов отпи още една глътка от изстиналото си кафе, остави чашката на масата, извади от джоба си мобилен телефон, набра номера и когато на другия край вдигнаха, произнесе само една дума:

— Действайте.

Сергей се носеше към къщи. Смелостта просто преливаше от него. Най-накрая всичко свърши. Той направи всичко, каквото можеше. Наистина двамата със Светлана се разбраха той да се държи вежливо, коректно. Но кой да знае, че тоя изрод ще започне да заплашва сина му? Че въобще ще започне да го заплашва? Майната му, поне да заплашваше само него, тия типове друго не знаят. Не разбират друг език. Затова и Сергей разговаря с тоя гад на неговия си език. Да не си мисли, че си има работа с някой безсловесен роб. Той може да се защити.

Той се връщаше към къщи и победоносната усмивка не слизаше от лицето му. В метрото някакво симпатично момиче видя мъжественото му, щастливо лице и то й хареса. Тя му се усмихна и попита:

— Щастлив ли сте?

— Да — отвърна той, — много. Имам най-забележителната жена на света.

— Поздравявам ви — сериозно каза момичето.

— Благодаря — отговори също така сериозно Сергей.

Альошка беше на двора. Когато Сергей се приближаваше към входа, синът му притича край него.

— Татенце, привет! — извика момчето. — Отивам при Олежка, неговият татко му е купил компютър.

— Не се застоявай много — извика след него Сергей. Ще трябва и аз да му купя компютър, помисли той. Пари имам. По компютри си пада момчето, виж го ти! Кога успя да порасне?

Той се връщаше вкъщи уморен, като след тежка, сполучливо свършена работа. Отвори вратата на апартамента. От кухнята се носеше аромат на домашен борш. Струваше му се, че няма да доживее да изчака да му сипят тоя борш — толкова гладен беше.

Това е то щастието, помисли Сергей. Повече нищо не ми трябва. Да върви всичко друго на майната си. Не могат да ни попречат ония. Няма да могат.

— Светлана! — извика той. — Дойдох си.

От хола долиташе музика — Светлана сигурно не го чуваше — и той влезе там.

Масата беше сервирана.

По средата стоеше бутилка шампанско. Студени мезета, специалната салата на Светлана. Всичко беше готово за празничния обед. Липсваше само боршът, ароматът, който така развълнува душата му.

Светлана седеше на масата, отпусната на облегалката на стола. Гледаше право към мъжа си и в очите й беше застинало безкрайно удивление. В средата на челото й Сергей видя малкото кръгче, което остава след пистолетен изстрел.

Жена му беше застреляна преди няколко минути, не повече.

Телефонът зазвъня пронизително. Сергей не му обърна внимание. Той гледаше Светлана, без да сваля очи от лицето й, като се опитваше да си обясни какво е станало. В главата му не се побираше, че нея вече я няма. Това просто не можеше да бъде!

Телефонът звънеше ли, звънеше, а Сергей не можеше да мръдне от мястото си. Сякаш беше пуснал корени. Света, повтаряше си той, Света, Света, Света. Какво стана, Света?

Телефонът звънеше. Десет пъти, двадесет, двадесет и пет, петдесет. Кой ли е тоя толкова търпелив и настойчив, помисли Сергей. Звъни ли, звъни. Той вдигна слушалката с безчувствени пръсти.

— Нали не си забравил? — попита Кравцов. — Следващият ще е синът ти.