Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ночные волки, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Марин Гинев, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Нощни вълци
Преводач: Марин Гинев
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2001
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: „Атика“
Художник: „Атика“
ISBN: 954-729-134-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3790
История
- —Добавяне
3.
След като се настаних на задната седалка до Грязнов, той хитро ме изгледа и попита:
— Чувал ли си това име: Алексей Хашченко?
— Не.
— Така и си мислех — доволно каза Грязнов. — Какво е написал на Горшенев?
— Откъде знаеш, че нещо му е писал?
— Елементарно. Ти ми се обади от Бетабанк, нали? Обаждането беше спешно, значи посланието му е пристигнало в банката, защото иначе ти щеше да се обадиш от друго място. Логично, нали?
Подсмихнах се.
— Приятно е да видиш, че в МУР не са се отучили да мислят. Точно така беше.
— Та за какво беше посланието? — повтори въпроса си Грязнов.
Преразказах му съдържанието на факса.
— Звучи идиотски — отбеляза Грязнов.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм. Особено като се има предвид личността на изпращача.
— Между другото — казах, — не искаш ли да ми съобщиш нещо по тоя повод?
Грязнов се разля в усмивка.
— Алексей Алексеевич Хашченко — каза той. — Регистриран е в самия апартамент, откъдето е бил изпратен факсът. Но съм сигурен, че не го е направил той.
— Нещо ми е трудно да следя мисловните ти процеси. Обясни за тъпите, моля те.
— Баща му го е направил — отвърна Грязнов.
И млъкна. Какво искаше? Да му се моля да ме светне?
— По-нататък! — Вече едва се сдържах.
— Самият Алексей Алексеевич Хашченко според нашите данни е средна ръка бизнесмен. Още не сме разбрали всички подробности, но знаем, че търгува с финландска хартия. Но той не ни интересува засега. Пък и в настоящия момент го няма в Москва. Вчера е заминал за Хелзинки.
— Не е лошо — сдържано похвалих Грязнов. — И всичко това само за няколкото минути, докато чаках при Горшенев?
— Тъй вярно! — шеговито ми козирува Грязнов. — Умеем ги някои работи.
— Има ли още нещо? — попитах, като бях почти сигурен, че не се лъжа. Отдавна не бях виждал Слава в такова слънчево настроение.
— Намира се… Имало едно време един Алексей Хашченко, по прякор Хашч. Прочут бандит. Роден бил в Украйна, но се мотаел из столицата — още тогава.
— Това е бащата, така ли?
— Същият.
— Ти разговарял ли си с него? Малко ли съвпадения има на света?
— В тия неща, Саша, няма съвпадения и ти добре го знаеш. Е, разбира се, направихме справка. Той е. Син и баща са.
— И как успя да научиш всичко това за толкова кратко време? — искрено се учудих.
— Саша! — тържествено произнесе Грязнов. — Дори не си представяш на какво е способна тая „Пантера“, тоест групата, която е създадена едва ли не за мое и твое удобство. Всичко, за което помолим, се изпълнява с необикновена скорост. Имам усещането, че за нас работят всичките компютри на Москва и околностите.
— Не е зле!
— А ти се съмняваше. Та този Хашч…
— Сега да не ми кажеш, че не само си открил местонахождението на факс-апарата, но и си се снабдил с отпечатъците от пръсти, които са останали на черновата на посланието.
Грязнов въздъхна:
— Де тоз късмет! Впрочем няма нужда. И така е от ясно по-ясно.
— Как така?
— Много просто. Знаем, че бащата на собственика на факса е същият Хашч, дето беше влудил московската милиция през седемдесетте и осемдесетте години. Това е съвсем точно. Синът е в командировка. А Хашч, за твоя информация, някога си общуваше доста отблизо с небезизвестния ти Портнов.
— Добра новина — казах.
— Сега разбираш ли защо съм толкова категоричен?
— Разбирам. Е, какво пък… Има някакво зрънце във всичко това. И къде отиваме сега?
— Почти пристигнахме — обяви Грязнов. — Две пресечки останаха. Улица „Мала Филевска“.
— Може ли един въпрос?
— Давай.
— Да го арестуваме ли отиваме?
Грязнов ме изгледа кой знае защо жалостиво.
— Саша, Саша… — въздъхна той. — Ако отивах да го арестувам, ти си последният човек, когото бих взел. Не ти е по специалността, нали схващаш!
— Значи просто ще си поговорим.
— Естествено. Нямаме основания за арест. Голяма работа — пратил факс. А и винаги може да се измъкне. Значи, нищо не знам за това, не съм и чувал за Бетабанк… Усещаш ли? Предстои ни дълъг и изтощителен разговор. А ти си цар на приказките. Затова и те взех.
— Да беше опитал само да не ме вземеш!
— Не си хаби яда върху мен — подсмихна се Грязнов. — Пази си силиците за приказките с Хашченко.
Не ми оставаше нищо друго, освен да млъкна. Впрочем вече пристигнахме на адреса.
Обикновена панелка на пет етажа. Че кой пък държи факсове в такива дупки? Смърдящо фоайе, мръсни стълбища, трети етаж.
— Сигурен ли си, че е тук? — попитах със съмнение.
Грязнов не отговори — и правилно. Защо да дрънка на вятъра? Сега ще позвъним на търсената врата и всичко ще разберем.
Вратата си я биваше — желязна, солидна. Привличаше вниманието.
Грязнов натисна звънеца. Дълго време никой не отговаряше. Грязнов пак позвъни.
Всичко това започваше да не ми харесва. Не стига, дето се домъкнахме на такова място, където като нищо можехме да се нанижем на всякакви неприятни изненади, ами на всичкото отгоре Грязнов напълно ме игнорира. Не съм свикнал да бъда втори в екипа. (Не е това важното, Турецки. Мисли позитивно!)
Зад вратата най-после се дочу някакъв шум и предпазлив глас попита:
— Кой звъни?
Грязнов ми смигна и високо отговори:
— Търсим Алексей Алексеевич.
— Няма го — отговори човекът зад вратата. — Замина.
— А вие не бихте ли могли да му предадете един пакет? — попита Грязнов невидимия събеседник.
— Какъв пакет?
— Че откъде да знам. Помолиха ни да го донесем.
— Кой ви помоли?
— Михаил Аверянович — отвърна Грязнов, без да му мига окото.
— Тоя пък кой е?
— Абе ще вземете ли пакета или не? — сякаш губейки търпение, повиши глас Грязнов. — Като не щете, недейте. И на нас може да свърши работа. Като нищо даже.
Бравите изщракаха и вратата се отвори леко, колкото позволяваше веригата отвътре. От процепа ни изгледа широко лице с тесни като на китаец очи.
Грязнов сложи крака си така, че вратата да не може да се затвори, и доста официално приветства домакина:
— Здравейте. Аз съм подполковник Грязнов от МУР. С мен е старши следователят по особено важни дела от Главна прокуратура Турецки. Правим проверка. Пуснете ни вътре, моля.
И размаха служебното си удостоверение пред стоящия зад вратата. Той шашнато прехвърли поглед към мен. Нищо не ми оставаше, освен и аз да си извадя картата.
— Прибери си крака, подполковник — каза мъжът на Грязнов. — Трябва да откача верижката.
— Да не излъжеш? — попита Грязнов.
— Абе познах те аз — отвърна мъжът. — Нямаше нужда да ми размахваш тапията си. Ти си Грязнов, Вячеслав Иванович Грязнов. Дръпни си крака и не се вълнувай толкова — не си в църквата, няма да те лъжа.
Грязнов дръпна крака си, вратата се затвори и веднага се отвори пак.
— Влизайте — покани ни Хашченко.
— Доста си популярен — казах на Грязнов, преди да влезем в апартамента. — Михаил Боярски репички да яде!
Двамата влязохме вътре.