Фридрих Незнански
Нощни вълци (13)

2.

Председателят на Бетабанк Александър Аркадиевич Горшенев изглеждаше разстроен.

Той дори не ме забеляза, когато влязох в огромния му почти като баскетболно игрище кабинет. Държеше някакъв лист в ръка и четеше, като помръдваше с устни.

— Здравейте — казах аз.

Той вдигна очи и скочи.

— Здравейте — въздъхна Горшенев. — Извинете ме, но… Знаете ли, това вече е прекалено.

— Кое именно?

Той ми подаде листа, който четеше.

— Току-що го получих по факса.

Взех листа и прочетох следното:

„Ако искате да получите информация кой ограбва вашите банки, пригответе сто хиляди долара. Не ви съветвам да се обаждате в милицията. Иначе никога повече няма да видите паричките си. Следващо съобщение — в осемнадесет часа.

Доброжелател.“

Инстинктивно погледнах часовника си — един и половина.

— Наистина ли го получихте току-що? — попитах Горшенев.

— Да.

Всъщност нямах основания да не му вярвам.

— Интересно — промърморих. — Направо „Парижките потайности“.

— Току-що ми го донесе секретарката — каза Горшенев. — Обикновено ми носи факсовете към края на обедната почивка, и то ако заслужават внимание. Почивката ни е от един до два, но този лист ми го донесе веднага щом е излязъл от апарата.

— Разбирам я — казах. — Наистина е спешно съобщение.

Интересен обрат, помислих си. Ако Портнов ограбва банките, значи в обкръжението му се е появил човек, който спешно се нуждае от пари и иска да продаде информация за шефа си. Ако е вярно всичко, което знаем за Феликс Михайлович, той не търпи такива край себе си, макар че не можеш да се закълнеш за всекиго. Пък и сто хиляди долара са внушителна сумичка, доста внушителна.

Всъщност за какво ли философствам? Трябва да се работи.

— Може ли да използвам телефона ви? — попитах Горшенев.

— Разбира се.

Бързо набрах номера на Грязнов.

— Ало, Слава, тук е Турецки.

— Слушам те, Саша — отговори Грязнов.

— Тук възникна нещо важно — казах, като се взирах в горната част на листа, където бяха данните на факса, от който беше изпратено посланието. — Дали не би могъл да ми помогнеш да издиря местонахождението на един факс?

— Диктувай! — отзова се Грязнов.

Продиктувах му цифрите и напомних:

— Спешно е.

— Ти къде си?

— При Горшенев.

— Ясно. Чакай там.

Затворих телефона и се обърнах към Александър Аркадиевич. Той ме гледаше така, сякаш току-що съм арестувал обирджията на неговата банка.

— Май ще го спипате, а? — попита той.

Уклончиво махнах с ръка:

— Работим още. Имам някои въпроси към вас, Александър Аркадиевич.

— С удоволствие ще ви отговоря.

— В деня, когато е станал обирът, вие сте имали в наличност голяма сума пари.

— Много голяма — съгласи се Горшенев. — В рубли и във валута.

— И сумата беше…

— Седемнадесет милиарда рубли и осем милиона долара — подсказа ми той.

Когато за пръв път прочетох сумата в следствените материали, успях да преживея мащаба й, затова сега възприех спокойно цифрите.

— Немалко пари — забелязах.

Горшенев премълча.

— За какво ви трябваха в наличност тези пари? Не можехте ли да ги прехвърлите по банков път?

— Как да ви обясня. Задлъжнялостта в днешно време е направо бич божи. На хората не им дават заплати по няколко месеца…

— И още как — не се сдържах.

— Както знаете — продължи той, — особено неблагоприятна ситуация се създаде в Приморския край. Всеки момент щяха да им спрат електроенергията. Хората ще останат без ток, ще спрат предприятията и така нататък в този дух. Няма да ви изнасям лекция за енергийната криза и последиците, до които води…

— Недейте.

— И така. Правителството им беше изпратило пари, за да смекчи малко положението, но тези пари не стигнаха до адресата. Загубиха се някъде по пътя. Някъде в някой от пунктовете най-безсъвестно ги въртят за своя сметка.

— И вие говорите така спокойно за това?

— А какво да направя?

— Да. — Не бях доволен от себе си, задето го прекъсвам със странични въпроси. — Прав сте, това си е повече работа на нашата епархия, отколкото на вашата.

Горшенев продължи:

— Неотдавна при нас беше губернаторът на края. Сключихме договор с него, засега ще пропусна подробностите — не са важни. Важното е, че се споразумяхме за някои взаимно изгодни неща. Губернаторът предоставя за превозването своя личен самолет и охраната си. Но инкасаторската кола, както знаете, не стигна до летището.

— Колко души бяха посветени в подробностите на сделката?

Горшенев сви рамене:

— Аз и нашият генерален директор — от страна на банката. И Кондратенко, естествено — губернаторът.

— И само толкова? — недоверчиво попитах. — Ами охраната, екипажът на самолета? Те не бяха ли наясно какво им предстои да превозват?

— Абсолютно не! — твърдо отговори Горшенев. — Ние подготвихме парите практически минута преди да започнат да ги товарят в инкасаторската кола, чак тогава проведохме и необходимите компютърни операции. Никой не би могъл да ги проследи, а дори и да можеше — не би успял да организира нищо. Това просто е физически невъзможно.

— Не ме разбрахте — казах аз. — Питам ви за охраната и екипажа на самолета.

— Те просто трябваше да возят Кондратенко. Уж че той летеше обратно, към къщи. Никой не знаеше какво още ще има в самолета. Освен нас тримата, разбира се.

— Бих искал да поговоря с другите двама.

— Нищо по-просто. Кондратенко, разбира се, не замина никъде, остана в Москва. Отседнал е в хотел „Радисон-Славянски“. Що се отнася до нашия генерален директор, той ще дойде в банката някъде към три часа.

— Как се казва?

— Меркуриев, Олег Василиевич.

Записах си името.

— Благодаря — казах на Горшенев. — Той дали може да дойде при нас, в прокуратурата?

— Щом трябва…

— Разбира се, че трябва.

— Ще дойде — отвърна Горшенев с малко напрегнат глас.

Честно казано, тонът му не ми хареса.

— Дали пък да не му изпратя призовка?

Горшенев ме погледна стреснато:

— Моля ви, какво говорите… Естествено, няма нужда.

И в този момент разговорната уредба на бюрото му се обади, при това с приятното гласче на младо момиче:

— Александър Аркадиевич! Търсят ви от Московската криминална милиция. Питат за господин Турецки.

Горшенев вдигна слушалката и ми я подаде.

— Открихме го, Саша — чух гласа на Грязнов. — Някой си Алексей Алексеевич Хашченко.

— Адрес?

— По-полека де! Ще отидем заедно.

— Мисля да тръгна натам веднага.

— Не се и съмнявам — отвърна Грязнов. — Вече съм на половината път до теб. Обаждам ти се от колата.

— Какво — толкова ли е сериозно?

Въпросът ми остана без отговор.

— Ако си свършил там — разпореди се Грязнов, — можеш да слизаш пред входа. Ще пристигнем до седем-осем минути.

— Слушам.

Преди да си тръгна, се сетих нещо и помолих Горшенев:

— Предайте, моля ви, на Меркуриев, че преди да дойде в прокуратурата, е добре да ми се обади по телефона, за да уговорим час. Страхувам се, че тия дни ще бъда в движение.

— Добре — кимна Горшенев.

Ако се съди по настроението на Грязнов, нямах много време за губене. Интересно какво е напипал той!

Слязох по стълбите и излязох през главния вход. Не се наложи да чакам — Грязнов беше точен.