Фридрих Незнански
Опасно хоби (8)

6.

Лариса Георгиевна се събуди късно през нощта — рязко, сякаш бяха я ударили по темето. Седна на миндера, отметна одеялото и проточи хубавите си голи крака над пода. Беше много горещо и задушно: в камината тлееха въглени. Значи този грижовен арменец все пак я е запалил.

Тя се огледа, за да опознае обстановката. На слабата светлина на нощната лампа, изправена до капака на бара, забеляза спящия в креслото Ашот. Сакото му бе закачено на облегалката на плетения стол, а младежът спеше полулегнал, свил неудобно рамене и изпружил крака. Пази, подсмихна се Лариса.

Помъчи се да си припомни какво е могло да я събуди. Озари я нещо зловещо, което се появи или в съня й, или в унесеното й състояние.

Спомни си ясно и конкретно. Изведнъж прозря цялата истина за това напълно фалшиво отвличане. Сякаш виждаше сърдитото, гневно дори в момент на най-висша сексуална наслада лице на мъжа си, а после студения му, някак пресметлив поглед върху себе си: как я разглежда от горе до долу, поглед-кантар, циничен и презрителен. Ето каква била работата! Та той е знаел всичко! А е възможно дори сам да го е измислил. В тази игра тя е само примамката за тлъстата риба, която сигурно ще бъде баща й. Иначе откъде у похитителите й толкова джентълменска почтителност и готовност да услужат… Наистина идиотско отвличане. Значи са се разбрали. А сега ще започнат да шантажират родителя й с незавидното положение на единствената му дъщеря. Наследничката…

Скъпо струва Лариса Георгиевна, много скъпо!… Но какво ще направят, ако баща й откаже? Ще я убият ли? Прекалено силно, едва ли. Ще я обезобразят, ще я изнасилят? Но защо му е нужно на Вадим? Да я пуснат просто така, когато замисълът им не сполучи? Но нали това означава сами да се разобличат. Следователно трябва да имат някакъв резервен ход. Но какъв?

Пред очите на Лариса отново се появи съпругът й. Ето го, слиза от колата и мърмори: нещо пуши. А какво може да пуши в един мерцедес? Лъжа. Но той чопли нещо по двигателя, отива към багажника. После някакво сбиване. Или имитация на бой? Откъде се появиха изведнъж нейните похитители? Къде е собственият им транспорт? И защо Вадим спря точно на това място? Въпросителни, но ако ги съпоставиш, става лесно за отгатване.

Случвало се е между другото Вадим да подхваща разговори за богатството на тъста си, за картините, които на световните търгове могат да струват много скъпо, за съдбата на колекцията — нали дядото е изживял своето време. Това са негови думи. Но баща й имаше свои планове и Лариса, единствената му и любима дъщеря, беше посветена донякъде в тях. Веднъж баща й заяви: нито една жива душа не бива да научава, ясно ли е, Лариса? Естествено, тя всичко разбираше. Но в плановете му, уви, нямаше място за Вадим. Той беше нейният тежък кръст, а не на баща й. Вероятно един ден съпругът й го е осъзнал. Нали мъжете понякога са много чувствителни към подобни неща: наистина ли ги обичат, или само ги желаят. Сега Лариса беше твърдо убедена — не го беше обичала. Но го е желала. Ето отговорът. Какъв подлец е само! Гадна свиня!… Е, щом така постъпваш с мен, ще получиш своето. Тъпкано ще ти го върна…

Тя се надигна от миндера, оправи роклята си и се запъти към бара. Извади бутилката арменски коняк и нов едър грозд и заяви високо:

— Ех, че пазач имам! Ало, пазачът, ще си проспиш затворничката!

Ашот моментално отвори очи, сякаш изобщо не беше спал, но не промени позата си. Втренчи в Лариса Георгиевна големите си, тъмни като маслини очи и зачака продължението.

— Сама ли ще заповядаш да се грижа за себе си? Хайде, ставай, приятелче, и наливай на нещастната жена!

Ашот скокна с готовност, взе от нея бутилката и напълни една чаша.

— А за теб?

Той помисли и извади от бара втора чаша.

— Не си струва за мен — рече неизвестно защо притеснено, но все пак си капна на дъното.

— Наздраве, разбойнико! — извика жизнерадостно Лариса и се чукна с него. Протегна му гроздето и той внимателно откъсна едно зърно. — Я кажи какво ще правиш, ако взема да ти избягам?

— Не бива, Лариса Георгиевна, скъпа, не бягайте. — Ашот се усмихна. — Тъмно е, заваля дъжд. Все едно не знаете къде да бягате. Ще се намокрите, ще се простудите, ще боледувате. Защо?

— Слушай, не ме наричай, ако обичаш, „скъпа“, не понасям това. Да не би да продаваш домати на пазара? Купи си, скъпа! Не искам много, скъпа!

Тя така сполучливо изимитира продавачите на пазара с характерното им южно произношение, че двамата весело се засмяха, загледани един в друг.

— А как да ви наричам?

— Просто Лара. Така ме нарича баща ми.

— Добър човек ли е баща ви? — попита предпазливо похитителят.

— Много. И много ме обича. Но се опасявам, че вашите номера с Димка няма да минат пред него. — Като говореше, тя внимателно следеше изражението на лицето му, как ще реагира на тази прекалено явна въдица.

Но Ашот вдигна рамене и премълча. После пак седна в креслото и рече:

— Ако имах власт, Лара, щях да ви нося на ръце. Но за съжаление това не е моя работа. Нищо не мога да ви кажа.

— На ръце ли? — Тя се смая и застана съвсем близко до него, като докосна краката му с коленете си. — Защо се бавим? Хайде вдигай. Ще ти стигнат ли силиците?

Той се взря недоверчиво в нея и като се почувства неловко — той седнал, а тя права, — бавно се изправи. Пак му беше неудобно: Лариса стоеше съвсем близо до него. Повдигнала лице към Ашот, така го погледна — а тя умееше тези работи, познаваше страшната привлекателност на погледа си, — че бедният стреснат човек не издържа. Извика „Вай!“, сграбчи я изведнъж с две ръце и леко, като бебе, я вдигна към гърдите си. Без да му даде да се опомни, тя веднага обгърна с ръце шията му и впи своите устни в неговите.

Целувката беше непоносимо дълга. Лариса не пускаше устните му, впиваше се в тях, отваряше ги с език и като че ли ги захапваше все по-силно. И младежът не издържа прав.

Лариса Георгиевна се забрави за миг, а когато се опомни, беше вече по гръб на дивана, а младежът навиваше роклята й на гърдите, все по-нагоре и по-нагоре и ненаситно целуваше тялото й — корема, трапчинката между гърдите, стискаше със зъби зърната и стигна до шията. Смачканата рокля скриваше лицето й, пречеше й да диша и да вижда, главното — да вижда. Тя ловко се освободи от тази дреха. И ето че горещите устни на Ашот запълзяха надолу по тялото й, стигнаха корема и спряха на хълмчето.

Лариса вече изнемогваше от неистово желание, но силните пръсти на младежа продължаваха да я галят и да мачкат тялото й. Бяха навсякъде — на гърдите, на ръцете и корема, дръзко разтваряха бедрата й, а устните му я напояваха с живителна влага, сякаш й сваляха кожата и оголваха плътта й, трептяща в ръцете му.

Тя стенеше, главата й се мяташе насам-натам по възглавницата, пръстите й, стиснали главата му, не позволяваха на устните му да се откъснат от тялото й. И точно тогава сякаш я удари ток: твърдите устни на Ашот нахлуха в нея и заизтръгваха хищно всичко онова, което тя смяташе за своя безсмъртна душа. Стиснала с бедра главата му, помагайки с всички сили с ръце, тя я натикваше и набутваше в себе си, без да разбира какво става и какво прави. Сега Лариса като че ли го раждаше, болезнено и мъчително дълго, сякаш природата изведнъж бе полудяла и беше решила да измине целия си гениален път в обратна посока — от края към началото на живота. Трябваше да се озове в нея целият, без остатък, да се върне в лоното, отчаяно зовящо огнения си плод.

И отново настъпи миг на дълбока и пълна забрава, когато от нея плисна животът въпреки нейната воля. Тя изнемощяло разпери ръце и крака и се отдаде на любимото и сладостно освобождение. А след това видя възпалени бесни очи и вътре в тялото й избухна пламък. Зверище… Чудовище… Той я изяждаше с настървение и тя най-сетне разбра, че бушуващият в нея вулкан не въздига тялото и духа й на планинските върхове, а я тласка в адска бездънна пропаст. Сега слабоволното й тяло не се издигаше, а се рушеше в огнения пъкъл, където няма прошка, а само непрекъснати, сладостни, изтощителни мъки на вечно неутолимото желание…

На сутринта Лариса се чувстваше така, сякаш по нейното изнемощяло тяло е минал валяк. Ашот не искаше или вече не можеше да спре. От време на време се възбуждаше още по-силно, мяташе се върху нея като разярен леопард с див утробен рев, ставаше ту безумно жесток в яростта си, ту опасно хитър. Не се повтаряше. И това бе ново за Лариса. Обаче беше време да дойде на себе си, поне да набере нови сили. Той, див звяр, веднага и с цялото си същество долови тази нейна безмълвна молба.

„Ах, какво момче…“ — сега вече отпаднало и благодарно мислеше Лариса Георгиевна, докато разглеждаше Ашот през полупритворените си мигли, а той стоеше близо до масата в цялото си великолепие, в пълна готовност и наливаше с трепереща ръка в звънкащите чаши. Занесе й коняка и приседна до нея. Тя погали с върха на пръстите си бронзовото, съвършено творение на майката природа, от което той сладостно застена, възви към тавана ухиленото си лице, а от гърдите му изригна неясна гърлена фраза, чийто смисъл Лариса, естествено, не разбра, а не искаше да пита. Наблюдаваше с болезнен интерес как от леките й движения по цялото му тяло преминаха бързи спазми. Измъчваше се, но вече не смееше да я докосне. Изведнъж й хрумна лудата мисъл да го размаже по целия миндер. И започна бавно, но настойчиво да предизвиква Ашот да заскърца със зъби. След малко конвулсивно треперещите му пръсти показваха, че кризата ще настъпи всеки момент. Като го докосваше нежно и трепетно с пръсти, с устни и с острото си лукаво езиче, тя най-после направи това, което, изглежда, не са могли да му доставят яростните животински схватки, жестоката близост на обятията и лудата съпротива на такава привлекателна и податлива плът.

Изведнъж той завика така пронизително, че задрънчаха стъклата на прозорците, и Лариса можа да види как от нейния бронзов идол изригна фонтан. А в следващия миг, просната по очи, тя се мяташе под него и крещеше, опитваше се да се извие, да избяга от изгарящия я от край до край нажежен свредел, забит в задните й части…

Ах, гордостта на Лариса Георгиевна и предмет на хищна завист сред възхитените мъжища! Но какъв негодник! Какъв подлец… страшен… Беше изгубила вече всякаква воля за съпротива и разбираше, че по-нататък всичко е безсмислено за нея, защото вече не тя, а той властва над нея. Видя с някакво периферно зрение една прекалено безсрамна илюстрация от Апулеевите „Метаморфози“, изпълнена от неизвестен за нея немски художник. Всичко съвпадаше: Луций и Фотида, която го е наградила според собствената си щедрост с детска надбавка. А тя, още сополиво момиченце, все се чудеше какво е това…

Но Лариса осъзна и друго: ясно е, че си навлече неприятности, но по-лошото е, че слезе с още едно стъпало към ада. Ами ако изведнъж се окаже, че това стъпало е последното?