Фридрих Незнански
Опасно хоби (7)

5

Все още държелив, седемдесет и пет годишният Константиниди живееше сам в голям апартамент на четвъртия етаж на старинна московска кооперация в самото сърце на Арбат. Метална врата с десетки разнообразни хитри заключалки опазваше безценните — в прекия смисъл — богатства на стария колекционер.

Вадим натисна звънеца и си представи какво прави сега зад вратата тъстът му: хем добре знае кой е, а стои и гледа през миниатюрната шпионка — не води ли със себе си някой непознат и изобщо дали си струва да отключва… Най-сетне затракаха ключалки с различни гласове, вратата се открехна, придържана от верига. Старецът надникна през пролуката:

— Господи, какъв вид имаш! На бунището ли си бил?

— Горе-долу, Георгий Георгиевич — призна съкрушено зетят.

Но какво да правя, извинявайте.

— Събуй си мръсните обувки — нареди старецът и откачи веригата. Вратата безшумно се отвори, макар на вид да беше масивна, сякаш пази сейф.

Константиниди старателно заключи всички брави и поведе зет си към голямата кухня, отмести един стол и го посочи с пръст. Когато Дима седна, поклати назидателно глава:

— Боже мой, ами панталона, панталона! Така да го скъсаш! Нищо не умеете да носите сега. Като варвари!

Можеше да нарежда с часове — старчески мудно и безкрайно — за падането на нравите, за бездарността на младежта, за апашките табиети, изобщо за пълната безнравственост и неумение да се отнасят уважително към вещите. За да се спаси от обичайните излияния, Вадим реши веднага да премине към целта. Разказа накратко какво се е случило, че са откраднали Лариса заедно с колата, а сега, изглежда, остава да чакат условията, които ще поставят похитителите. Старецът слушаше цялата тази безсмислица според него и се опитваше да открие пропуски в разказа на зет си. Беше почти сигурен, че всичко е измислица с едничката цел да измъкне от него някаква определена сума. Ама че наглост! Стори му се странно и това, че зет му не е съобщил веднага за произшествието на най-близкия милиционер, изобщо тъмна работа. При това очите му шарят като на мошеник. И когато Вадим завърши разказа си и съкрушено замълча, старецът рече:

— Е и какво, доколкото схващам, ще ти поискат откуп? Така ли? А ти откъде знаеш?

— Защото веднъж вече ме заплашиха, просто не обърнах внимание. Мислех, че е обикновено изнудване. А ето какво излезе.

Вадим обясни също защо не се е обадил в милицията. Разбира се, най-добре да се договорят с престъпниците. А намеси ли се милиция, от тях всичко може да се очаква. Ченгетата, естествено, няма да се церемонят, но не се знае също как ще реагират похитителите. Не дай боже, могат и да убият заложницата или ще я измъчват, способни са на всичко.

— Ти по-добре знаеш — иронично забеляза старецът. — Богат човек, решавай. А аз бих се обадил в милицията.

— Добре, ще се обадя — упорстваше Вадим. — А после какво? Та аз не знам къде я държат. И каква сума ще поискат.

— А как си представяш тази работа? Ако ти си на тяхно място?

— Не знам. — Вадим уморено сви рамене. — На днешно време… Може дори милион. В долари.

Старецът подсвирна като хлапак.

— Бива си те!

— Но нима аз ги искам? — едва не кипна зет му. — В края на краищата става дума за вашата дъщеря!

— И твоя съпруга! — напомни Константиниди.

— Да, и моя съпруга — съгласи се Вадим. — Аз ще продам всичко за освобождението й — и жилището, и колата, и всичко, което имам. Но се опасявам, че сам няма да събера такава сума.

— Как ще събереш… — подсмихна се старецът. И тази подла присмехулност, когато става дума за човешки живот, направо вбеси Вадим. Не е човек, ами чукан проклет! Ето ги тези милиони — висят по стените наоколо! Ще се обеси, но няма да извади от рамките нито един от своите Мане или Реноар.

А той сякаш виждаше всичките му мисли, прозираха като на рентген. Някак между другото изведнъж отбеляза, че зет му не бива да разчита на картините. Като е решил да продава, негова си работа. Само че доколкото разбира, сега мерцедесът липсва. Пък и колко ли ще дадат за него?

— Всъщност ти защо дойде?

— Как! — обърка се Вадим. — Да разкажа… Вие сте баща!

— Добре, разказа. И какво после? Оказва се, че моят съвет не ти трябва. Решил си със собствени сили да освобождаваш съпругата си? Чест и хвала! Мъжествена постъпка, напълно в духа на времето. А аз защо съм ти?

Дима се изправи, мрачно погледна скъсания си панталон и каза, че ще се прибере вкъщи и ще чака кога похитителите ще позвънят. Сигурно още тази нощ или не по-късно от утре сутринта.

— Добре, обади ми се — кимна старчето.

И тръгна към вратата да отключи всичките си брави. Вадим се затътри след него. Да беше предложил поне чаша чай, въшливият му скъперник, самонавиваше се зетят. Само за себе си мисли! Ще пукне тук с богатството си и няма да има кой да отключи вратите, за да го погребе. Какви отрепки има на този свят!…

Но не беше прав. Като изпрати зет си, Константиниди взе стария си тефтер, където пазеше имена и телефони на нужни хора, с които се бе срещал или имал общи работи през дългия си живот.

Така, рече той на себе си, къде е нашата божествена Александра Ивановна? Смелата и доста симпатична някога оперативна работничка стигна до поста началник на МУР — Московската криминална милиция — и сигурно вече се е превърнала в огромно разплуто женище, което псува с удоволствие. С какъвто се събереш… Но Георгий Георгиевич помнеше, че никога не й е липсвал талант на ченге и решителност. Късничко е да звъни по това време. Дали да не почака до утре? Не е удобно да безпокои вкъщи немлада дама по малките часове. Но пък, от друга страна, точно в тази ситуация тя ще може по-добре да разбере тревогата му. Я все пак да рискувам, реши той.

Телефонът вдигна Романова, сякаш специално бе чакала позвъняването му.

— Кой в този късен час си проси комплименти? — Константиниди чу бодрия й, съвсем не „нощен“ глас.

— Опасявам се, че няма да познаете, наша прекрасна Александра Ивановна. — Константиниди се постара да звучи по-бодро. — Ще бъда кратък. По това време ви безпокои Георгий Георгиевич Константиниди, божествена. Ако нямах неприятности, за нищо на света нямаше да се реша. Може би си спомняте стария колекционер?

— Разбира се, чудесно ви помня, Георгий Георгиевич! — Старецът разбра, че тя наистина си спомни, а не просто любезничи. — Какво се е случило? Казвайте веднага какво ви тревожи! Да не са ви обрали посред нощ?

— Ох, пепел ви на езика! — занарежда Константиниди. — Като си спомня, сърцето ми изстива! Засега Бог е добър, Александра Ивановна. Но трябва да си призная, подозирам, че по този повод и други не спят в този момент…

И той изложи пред Романова всичко, за което му разказа зет му Дима. Романова слушаше, без да го прекъсва. А когато старецът свърши, попита с лека ирония:

— Та какво по-точно искате от мен? Както разбирам, той не се кани да подава жалба, значи не може да се говори за никакво дело. Цяла история е да започне подслушване на телефона му. За съжаление засега с нищо не мога да ви помогна. Но когато се обадят шантажистите и си кажат условията, а вие или той, както решите, се уговорите с тях, може да включим и нашите служби, да си поиграят с ония… Но защо смятате, че вземането на заложница с цел получаване на откуп е дело на вашия зет? Мигар сте го хващали вече в неблаговидни постъпки?

— Знаете ли, Александра Ивановна — по всичко трябваше да се чувства, че старецът не иска много да „разобличава“ зет си, но събитията го карат, — той принадлежи към така наречените неработещи. Тоест има някакъв бизнес, от който нищо не разбирам. А какви са му доходите, откъде идват, извинете, не мога да обясня. Пък и вие сигурно знаете повече от мен за тези, така да се изразя, нови млади… Нали между тях, когото и да вземете, всеки втори непременно е президент на някаква фирма, за която не е чувал никой, освен него. Иди, че провери! Ох, тъмни работи, прелюбезна Александра Ивановна! Въпреки това има пари! Мерцедес! Но милион долара е чист абсурд! Откъде могат да се вземат толкова пари?!

— Могат, могат, преуважаеми Георгий Георгиевич. — Романова малко поохлади разпаления старец.

Не искаше да го обижда, но си спомни една далечна история, когато лично тя предотврати открадването на колекцията на Константиниди. Само едно платно на Сезан, което виси над вратата в хола на апартамента му на „Староконюшени“, по оценките на изумените изкуствоведи струва значително повече от сумата, която по думите на зетя Дима биха могли да поискат като откуп похитителите.

— Добре, вече е късно — примирено рече Романова. — За всеки случай ми издиктувайте адресчето на вашия зет, Георгий Георгиевич, а също и вашия ми припомнете, както и на вилата. Май беше в Перхушково?

— Каква памет имате, многоуважаема Александра Ивановна! — възхити се Константиниди.

— Не се оплаквам… Значи да се уговорим така: щом се появят някакви сведения или ви позвънят, веднага съобщете. Разрешавам да не казвате на зет си, както ме помолихте. Запишете си и служебния ми телефон. Това ли е за днес? Тогава лека нощ.

— Да, да, разбира се — забърза Константиниди и като затвори телефона, помисли с неочаквано огорчение, че през всичкото време на кавги със зет си и разговора с Романова той лично нито за миг не намери време да помисли за дъщеря си. А нали сега гълъбицата му е в ръцете на насилниците, един Господ знае какво могат да й сторят. И той, нейният стар баща, единствената й родна душа на този свят, не мисли как да спаси по-скоро гълъбицата си, а как да измами прекалено сръчния си зет. Изведнъж всички съмнения и предизвикали ги вълнения около него се сториха на Георгий Георгиевич доста дребни и незначителни в сравнение с мислите, които отдавна бяха назрели в главата му и в които бе посветен само един човек — дъщеря му. Сега тя е в опасност, а той се е размислил дявол знае за какво! Колко каза този кучи син? Само един милион долара? Какво пък, заради великото ще се наложи да пожертва малкото. Но само ако Лара наистина е в опасност. Ако е блъф, тогава ще се наложи да потърси превъзходната Александра Ивановна с нейните орли, тя много добре умее да общува с хора като Вадим.

Едва стигнал до това решение, Георгий Георгиевич взе от антрето телефона с дългия шнур и го пренесе в спалнята. Обикновено преди сън правеше обратното.