Фридрих Незнански
Опасно хоби (58)

56.

Убийството, смятано отначало за користно, според откриваните доказателства започна да придобива определен политически характер. Сблъскаха се интересите не само на отделни политически партии, но по-важно и съответно по-разбираемо е, че се сблъскаха интересите на лицата, финансиращи тези партии и куриращи оръжейното производство.

Лъснаха големи сделки за закупуване на въоръжение в някои страни от бившия соцлагер, главно в Унгария, която пък на свой ред препродавала закупеното от Русия стрелково оръжие в трети страни. Бизнесмени от руско-кипърска компания развивали бурна дейност. Но всеки път произведеното в Урал оръжие, изпратено чрез тази фирма за Кипър, кой знае защо попадало в Чечения. Или в Задкавказието. Сравнително бързо разплетоха самото убийство на губернатора, за малко повече от месец. И в най-последните горещи августовски дни Александър Борисович кацна на летище Домодедово, без да е предупредил нито един свой приятел. Автобусът на „Аерофлот“ го стовари пред спирката на метро „Парк на културата“. Турецки излезе от задушния автобус и тръгна през подлеза за отсрещната страна на площад „Зубовски“, мина край рампата и покрай приказно красивата църква, в която според мълвата са се венчали Володя Висоцки и Марина Влади, и излезе на тролейбусната спирка към къщи.

Беше отсъствал от Москва само един месец, какви промени може да са станали? Но са станали, и то не от най-добрите. По-рано също срещаше на всяка крачка бедни просяци. Но сега видя да просят цели семейства. Саша не се смяташе за особено впечатлителен, но при вида на млада жена, която далеч нямаше циганска външност, седнала върху разтворен вестник в подлеза сред съвсем не мръсни дечица, а дори добре гледани, сърцето му не издържа. „Искам да ям“ — бе написано на картонена кутия, която държеше в ръка момиченце на около пет годинки. Турецки пусна безразсъдно и свенливо последните си петстотин рубли и почти на бегом изскочи от подлеза, лицето му се намръщи и той почти псуваше на глас нашата любима демокрация. Тръгна по пешеходната част, за да мине под естакадата. Проклет провинциализъм! Само месец е отсъствал от големия град, а е изгубил всякаква бдителност… Още не направил и една крачка, под носа му рязко удари спирачки огромна тъмносиня кола, която за малко не го премаза.

Турецки отстъпи назад, за да изчака да отмине тази разкошна вносна катафалка. Но задната врата се отвори и се подаде — ха сега де! — кръглата и едра лъскава глава на Виталий Бай.

— Александър Борисович! За нищо на света не съм искал да посегна на скъпоценния ви живот! — Бай беше искрено изплашен.

Турецки съобрази най-накрая, че поради собствената си разсеяност за малко не се озова под колелата на колата му. Това се казва черен хумор! — Бай нямаше да може да се оправдае, че сблъсъкът е чиста случайност. Това обстоятелство изведнъж развесели безумно Саша. Притеснението му отмина и дотолкова се отпусна, че прихна. Отиде до още отворената врата на реното, наведе се и видя, че страхът на Бай още не е преминал.

— Това се казва късмет, Виталий Александрович! — рече той. — Само миг, и не ви мърдаше покушение над длъжностно лице с всички произтичащи обстоятелства! Представяте ли си? Добре, не се вълнувайте, идвам от провинцията и още не съм се адаптирал към московския ритъм. А вие, както винаги, бързате за някъде? Ще ви затрудни ли много да ме закарате до вкъщи? Мисля, че сме в една посока… Знаете ми адреса.

Ах ти, Бай! Как се разшава на мястото си! Как се размисли дълбоко! Трудно е да откаже, не иска да изглежда и глупак… Но Турецки реши, че щом е станало така, хем ще си отиде без пари до вкъщи, хем ще попритисне кучия му син. Следователят звънеше от време на време в Москва и от разговорите си с Меркулов знаеше, че въпреки всички усилия на следствената група, така и не са успели да намерят преки улики срещу Бай. Чисто е действал. Но няма да го вкараш в съда — не можеш влезе само с увереността, че именно той е организирал убийството, кражбата и прочие. И Виталий Александрович го знаеше. Какво могат да представляват за съда някакви мижави „картинки“, още повече частни някога, или незаконното изнасяне на произведения на изкуството с общонародна ценност и продажбата им на музеи и частни колекции! Та сега се приватизират заводи, продават се рудници…

Бай излезе сух от водата. Още повече че и злото вече е наказано. Мъртъв е обирачът на музеи Константиниди, мъртъв е и убиецът му, наказани са насилниците… Какво още искаш, Турецки?

Саша наблюдаваше Бай и четеше мислите му, вероятно съвсем същите, каквито му хрумнаха. И той реши все пак „да довърши“ Бай.

— Значи не сме в една посока? — искрено се учуди той.

Бай ненадейно се умърлуши. Или намери свои доводи.

— Какво говорите, любезни Александър Борисович! Нали във връзка със случилото се просто съм длъжен да ви предложа услугите си… Да не мислите… Ще ви закараме на драго сърце, ако щете до входа, ако щете до етажа… — понечи да се пошегува, но прехапа език. Не трябваше да споменава етажа. Още повече че Турецки веднага схвана.

— Е, може да не е чак до етажа — подсмихна се той. — Защо да се повтаряме? — Седна до него, сложи в краката си куфарчето, а чантата с командировъчните неща хвърли на седалката. — Нали ви казах за кофата пред вратата ми, която вашият Андрюша със златните ръце беше приготвил за мен? Извинете, минала работа е това, но… нали разбирате. Затова хайде да не се качваме до етажа. Стига ми до тролейбусната спирка… — Турецки пак хвърли поглед на Бай и философски изрече: — Гледам, времето не ви е било от полза, Виталий Александрович. Но защо така? Да не би греховете да смущават душата ви?

Изведнъж лицето на Бай се вкамени. Очите му се свиха и станаха студени.

— За какво говорите, любезни ми Александър Борисович? — без следа от любезност попита той.

— Нали ме нямаше цял месец в белокаменна Москва — Турецки започна да се преструва, — не съм в течение… Ама вас напълно ли ви оправдаха?

— Следствието не е приключило — отвърна хладно Бай. — Но лично към вас нямат никакви претенции, повярвайте.

— Гледай ти! — Турецки си позволи да се усъмни.

— Изслушайте ме, Александър Борисович! — бавно и спокойно каза Бай. — Ще бъда искрен, нямах никакво желание да ви срещам, но щом се случи така… Явно Бог си знае работата… По отношение на мен не се намериха обвинения или улики у нито един от вашите колеги… само дреболии. Ще кажете Беленки? Отлично. Това са си негови работи, а не мои, за това съдбата го наказа. При мен специално не намериха нищо криминално. И никога няма да намерят. Няма улики — значи няма и следствие, нали така? И знаете ли къде ми се ще да ви видя след всичко това? Да ви кажа ли? Не, няма, ще пощадя младостта ви…

— Какво ви става, Виталий Александрович? — съвсем престорено попита Турецки. — Откъде се взе изведнъж тази несдържаност? Тази ненавист? Направо ме учудвате. По-рано не съм забелязвал такива неща у вас… Щом следствието е прекратено, защо са тези вълнения? Ами ако не е? Ако съм донесъл нещо такова, от което ще си изпатите? А вие искахте да ме прегазите! Ай-ай-ай! Не ви ли е минавал през ум такъв вариант? Не се ли изплашихте точно заради това?

Бай мълчеше слисано.

— Младежо, как се казвате? Сергей? Отлично! — Турецки потупа шофьора по рамото. — Ако обичате, спрете зад спирката на тролея. А на вас, Виталий Александрович, ще кажа едно: няма да ме измамите. Отсъствието на факти, които да ви разобличат, е временно явление. — Турецки блъфираше с размах и смяташе, че в случая е прав: нека да се смущава сънят на престъпника, а Бай е такъв, няма никакво съмнение. — Ако не се лъжа, не са ви отменили ограничението да не напускате града, нали? За какво говори това? Само за едно: че много скоро ще имаме среща.

— Трябва да докажете — пророни дрезгаво Бай. — А вие нямате никакви факти, само неистово желание да ме окошарите.

— Именно за същото говоря и аз — уточни весело Турецки и слезе от колата. — Нали сам си знаете, че сте престъпник, Виталий Александрович. И най-много ви е страх да не представя улики и какви ще бъдат те. Защото след всичко това ще ви осъдят и ще ви пратят в затвора. За дълго и стабилно.

— Лъжете — не обърна внимание Бай, като се стараеше да бъде уверен в себе си. Но тъмното му потно лице сякаш щеше да се пръсне като морава бомба.

— Виталий Александрович, ей богу, не искам да изглеждам циник, но нали знаете, ако на някого много му потрябва пресен факт, от който понякога може да зависи човешката съдба, такъв факт се намира. В нашето тъпо време това не е проблем. Затова настоятелно ви моля: не лъжете. Много неща знам за вас… разбирате ли?

— Да. — Бай се облегна назад. — И колко?

— Какво колко? — Турецки се усмихна неразбиращо, макар да разбираше чудесно.

— Знаете ли немски? — попита Бай с почти неуловима насмешка.

— Разбирам.

— Вифил костет?

— Ехе, всеки глупак ще ви разбере: колко струва? — сякаш се учуди Турецки и изведнъж уж се сепна: — Чакайте, за мен ли питате? — И като забеляза мълчаливото кимване на Бай, многозначително поклати глава. — Жалко. Мислех, че когато човек има подобно хоби, нали говорихме веднъж с вас, макар да е опасно, все пак има нещо благородно. Спомням си, в моята студентска младост изучавахме някои трудове по психиатрия. Срещнах подходящо за нашия случай изказване, струва ми се, беше у Ганушкин. Чуйте, няма да го цитирам, важен е смисълът. Често една и съща подбудителна причина предизвиква у здравия човек само некрасива или осъдителна постъпка, а у личност с психични дефекти — асоциални, противоправни действия. Дали не трябва да се полекувате у знаещите специалисти, както се изразяват сега?

— А аз на ваше място, любезни ми господине, нямаше да бързам с оценките и диагнозите, така да се каже — спокойно изрече Бай. — Няма нужда да ме пращате за зелен хайвер. Може да не ме търпите, това си е ваше право, но не бива да ме оскърбявате. Никой не може да се сети какво го чака на следващата крачка или зад завоя. А конкретно към вас не изпитвам никаква ненавист: всеки от нас се занимава със своята работа. Ако ме нямаше мен, с какво щяхте да се занимавате? — Бай се разсмя заразително, но не твърде естествено.

— Тук сте прав — съгласи се Турецки. — Да, нашето взаимно интервю, ексклузивно, както го наричат сега, завърши. Но лично за мен е неприятно, че нещата не стигнаха до съд. Повярвайте, искрено ви казвам. А цинизмът ви, Виталий Александрович, е напълно в духа на времето. Но не ми харесва, когато, или в което време не мога да хвана за яката мерзавеца и да го изпратя в съда. Това е. Благодаря, че ме докарахте. Струва ми се, до скоро виждане.

И като разбираше колко е безплодна и ненужна реакцията му, Турецки тресна силно вратата на колата — този тъмносин символ на нечестното благосъстояние в смутното време.

Първото нещо, което му направи впечатление в задушната непроветрена стая, кой знае защо, бе телефонът, покрит с дебел слой прах.

Докато разсъждаваше какво да хапне и изобщо как да прекара времето си, позвъни на Грязнови. Но телефонът само противно дълго пиукаше.

В пощенската кутия намери една стара телеграма, пусната от пощальона, омръзнало му е да я разнася и да не намира получателя. Текстът бе възхитително кратък: „Времето хубаво точка оставаме септември точка живи здрави целувки точка ирина.“ Какво му трябва на белия човек, а, Саша? Покой, уют, топла ласкава ръка… хубаво време, дявол да го вземе! Турецки вдигна слушалката с решителността на човек, съзнателно желаещ да наруши всички възможни закони, и позвъни на Карина. Същото дълго мълчание и продължително пиукане.

Той си представи как сега бродят някъде по тесните улички на средновековна Барселона или порят лилавите простори на Егейско море. А около Карина сигурно се увърта някой тип от екипажа на кораба, облечен с кремава тропическа униформа. Ех, живот, живот… Чакай, а кой ще лови убийците?… И ще ги придружава до панделата? Наистина в живота му никога няма да съвпаднат желанието и действителността. Само в изключително редки случаи.

Турецки погледна замислено през прозореца на кухнята и видя на мястото на бившия паркинг на бившата си жигула наскоро поникнала зеленина. Сега там имаше малка полянка, а обгорелите храсти бяха изсечени. Наблизо съседът Сашка обикаляше нещо край вечния си москвич. Турецки си спомни, че днес е събота, значи няма екстрени задачи.

— Ето кой ми е нужен — рече на глас. — Народът ми е нужен.

Обу дънките, сложи тениска „Рийбок“, пъхна в задния си джоб портфейла и пое решително при народа.

Трябва да отбележим, че народът никога не подвеждаше героите си. Съседът Сашка набързо си изплакна ръцете и като даде възможност на Турецки да се отпусне на пейката след дългата командировка, изтича до магазинчето. По двора нямаше деца — вечерта се спускаше бързо. Възрастната част от публиката се бе преместила на любимите си места — около входовете. Затова невзрачната пейчица в дъното на двора, обрасъл с люлякови храсти и бодлива жълта акация, отрупана с шушулки, бе предоставена в пълно владение на старши следователя от Главна прокуратура и шофьора на автобус номер сто и осем. Двамата адаши удариха по „Распутин“, младия Саша бе избрал неизвестно защо това питие. Мезето им — пушена треска — лежеше между тях върху амбалажната хартия, с която увиват в магазина. Господи, от сто години Турецки не беше ял такъв деликатес.

Небето ставаше тъмно, а в сенчестия двор мрачно, но в душата на Турецки тържествуваше пълната свобода. И разговорът им за живота бе истински дълбок и мъдър. Честна дума, такъв разговор дори трябваше да бъде записан на магнетофон, бе пълен с толкова откровения и държавническа мъдрост.

Но неочакваната поява на Грязнов откъсна Турецки от размисъла за вечното и тленното. Сигурно състрадателните съседи са засекли къде се подвизават нарушителите на реда, но понеже бяха свои, не им обръщаха внимание. Нали и мъжете имат нужда да си поговорят от душа. Ето ги, край беседката.

Саша напусна неохотно компанията на съседа шофьор — още не се виждаше дъното на втория „Распутин“ — и тръгна след Грязнов.

Качиха се в апартамента, Грязнов сбърчи нос да провери дали не мирише на самота, тоест на персонално падение на личността, и като се убеди, че общуването с народа е случайна мярка, продиктувана от инстинкта за самосъхранение, каза на Турецки да се стяга. Нина приготвяла разкошна вечеря в чест на завръщането им от пътешествие и изобщо за завръщането.

— Добре — замига Турецки. — Но моето общуване с народа…

— Вече свърши — обобщи Грязнов. — И за щастие — благополучно. По колко на калпак?

— Седемстотин и петдесет делено на две — започна да пресмята Саша. — Плюс още към двеста… Някъде около половин литър… Ах, братко, как се намъкваше само!

— Хайде, ставай, ще те намъкна аз! — засмя се Грязнов. — Нали трябва да знаеш как завърши епопеята ни.

 

 

На летището в Будапеща Грязнов бе посрещнат от помощник-началника на окръжната криминална полиция Андраш Дьорд — едър мъж, на ръст колкото Саша, с буйна черна коса и присмехулни цигански очи. Лесно позна колегата си в тълпата московски пасажери: нямаше други рижи като него. И той съобщи това радостно още в първата минута на доста калпав руски.

Каза още, че аржентинският гражданин Богданов, от когото толкова се интересува московската криминална полиция — нали? — засега не може да бъде предаден на Русия, защото не е приключило разследването за валутни машинации. Не, не е арестуван, но засега е нежелателно да напуска пределите на страната. Богданов не бърза да представя оправдателни документи и докато не завърши следствието и съдът не се произнесе окончателно, трябва да се намира под око — нали? — на полицията.

Но ръководството е дало възможност да бъде разпитан заради интереса от страна на руските колеги от националния център на Интерпол. В дадения момент Богданов очаква с нетърпение тяхното пристигане.

Това е цялата информация. На госта от криминалната полиция в Москва, а унгарските колеги поддържат с нея традиционна — нали? — дружба и взаимно разбирателство, ще бъде предоставена възможност да разпита свидетеля по московското следствие. Това ще стане в присъствието на следователя, който се занимава с икономическите престъпления на унгарски и чужди граждани със свой бизнес в страната. Нали така?

И Грязнов разбра, че не може да разчита на нищо повече. Никой не възнамерява официално да предава Богданов на Москва. Но и за това благодаря. Въобще със социалистическия лагер е свършено, а заедно с него и неограничената възможност на съветските спецслужби да хващат, разпитват, откарват и решават съдби. Свободната от социализъм страна Унгария желаеше да живее по свои закони без значение дали това ни харесва или не. От 1956 година са изминали почти четирийсет години. За някого е било вчера, за тази страна — цяло поколение…

Грязнов се озоваваше за първи път в чужбина, при това не в най-добрите за себе си години, и се чувстваше също така не по най-добрия начин. Веднага позна Богданов, а и той него. И двамата знаеха за какво ще е разговорът, а по-точно — разпитът. Следователят, когото Андраш представи на Слава, се оказа слаб и мрачен тип и изобщо не се интересуваше от проблемите на руснаците. Но нямаше съмнение, че знае руски съвършено добре. И се получи странна комедия: Грязнов задаваше въпросите си на руски, следователят унгарец, дъвчейки устните си, превеждаше на английски, след което Богданов отговаряше също на английски и дублираше заради Грязнов думите си на руски. Един дявол знае защо бе необходимо, но ако възразеше, означаваше да се откаже изобщо от възможността да разпита този кучи син. Така мислеше Слава.

Този странен, макар и напълно официален разпит, копие от който трябваше да отнесе в Москва, се записваше със съгласието на следователя и Богданов. За целта на тръгване Слава бе получил магнетофон от Научно-техническия отдел на Московската криминална милиция по настояване на Романова.

Формалностите свършиха, Грязнов показа пълномощията си и зададе първия въпрос:

— Моля да се представите цялостно за магнетофонния запис.

— Аз, Вадим Борисович Богданов, бизнесмен, в близкото минало гражданин на Русия, в настоящия момент съм с аржентинско гражданство. Пристигнах в Будапеща във връзка с бизнеса на моята фирма „Бизалом“, тук е филиалът й.

— На руски означава „Доверие“?

— Да. Така се казва и фирмата ми в Русия. Готов съм да отговоря на въпросите, които интересуват московската криминална милиция. Така ми предаде Андраш Дьорд, помощник-началникът на полицията на Пещки окръг.

— Отначало накратко ще ви запозная със събитията. И така, вашият тъст Георгий Георгиевич Константиниди е бил убит в жилището си на 13 юли тази година, в четвъртък, между един и два часа през деня. Вие излязохте от дома му с черна папка в ръцете в тринайсет и десет. В папката сте носили платната на Мане и Сезан, предназначени за продажба на Виталий Бай. Предполагам, че е имало и картина на Дега. По-нататък целият ви път е проследен по минути. С това се занимавах аз, защото ви следях. По-късно бяхте в Министерството на културата при Алевтина Кисота, после тръгнахте към дома си, за да се преоблечете и си вземете багажа. И като забелязахте, че ви следят, успяхте да се измъкнете. Както сочи криминалната експертиза, са намерени следи от обувките ви в жилището на тъста ви, вие сте се отбили в дома на вече убития Константиниди, след което сте прекарали нощта у Кисота, отишли сте заедно с нея на лети ще Шереметиево и сте излетели за Будапеща, без да преминавате митническа проверка. Отбележете, какво от казаното дотук не е вярно?

— Всичко е вярно — глухо и дрезгаво отвърна Богданов.

— Продължавам. В сряда вечерта, на 12 юли, сте се връщали с жена си в Москва от вилата ви в Перхушково. На завоя към Минското шосе вие и две лица без определени занимания — братята Гарибян, Михаил и Ашот — сте имитирали сбиване край мерцедеса, който предварително сте продали на тези лица за трийсет милиона рубли. Но за сделката не е знаел никой, освен вас тримата. Според предварителната уговорка с тях вие сте разрешили да отвлекат жена ви в уж откраднатия мерцедес, за да получите за нея откуп от един милион долара. След като сте подредили така нещата, сте изнудили Константиниди да ви предаде картини за продажба на Бай, което и станало. Но щом сте получили парите за откупа от Бай, безпрепятствено сте се скрили зад граница, благодарение на което вашата жена Лариса Георгиевна била преместена в дома на някой си Ованесов. Там петнайсет типа от охраната, намиращи се в къщата, начело със стопанина Ованесов са извършили зверско насилие над нея. Точно когато се каниха да лишат от живот жена ви, за да премахнат свидетелката, всички бяха хванати от група за бързо реагиране. Всички по следствието са арестувани и съответно дадоха показания. Втората част не може да знаете, но ме интересуват факти по първата част от съобщението. Отговарят ли на истината?

— Да. А какво…

— Какво имате предвид?

— Лариса?…

— Едва бе спасена. Жива е. Достатъчно ли е?

— Да… Благодаря… Но не съм взел никакъв откуп!

— Пояснете.

— Може ли да разкажа?

— Записвам.

— Вижте, не мога да се оправдавам… Има неща, които сигурно… По-добре чуйте, ще разберете. Това започна отдавна. След войната моят баща беше началник на трофейното управление в Германия. Не помня точното име, но не е важно. Константиниди служеше при него. Баща ми си имаше недостатъци. Кой ги няма? Той работеше в НКВД. Знаете какво значи и какъв беше редът в ония години. Откарваха в Съюза всичко, което са заграбили фашистите, вземаха го по репарациите. Не е важно. В ония години Константиниди се занимавал с издирването на скритите от немците произведения на изкуството. Много неща предавал на нашите органи, но и много присвоявал. Нали никой нищо не отчиташе. Другите извозваха с вагони. Не помня да сме имали вкъщи нещо ценно… Ние с мама живеехме в блок номер две на улица „Серафимович“, в прочутия Дом на крайбрежната улица, срещу Кремъл. В дома ни нямаше нищо докарано от Германия. Може би пианото, на което не съм свирил. Бюрото, някоя картинка и толкоз. Татко служеше честно. Но после станало така, че хванали Константиниди за нещо. Сигурно е било някаква афера. Татко го извикал, било е през петдесета, тъстът ми е разказвал, и така му крещял, че Константиниди отишъл в болница. После татко го уволниха от органите. Когато съдиха Берия, баща ми дори не го закачиха. Той умря през петдесет и шеста, от инсулт. Познавах Ларка от малка, беше по-голяма от мен с пет години. Аз бях висок, слаб, некрасив, а тя красива. Харесвах я, разбира се. Но това не ви трябва. Мама умря през шейсета. Взеха ни жилището. Аз живеех в комунална квартира. Тогава се оженихме. Константиниди ни купи апартамента на „Комсомолски“. Но Ларка все казваше, че съм голтак и жилището е нейно. Ако направя нещо, ще ме изпъди на улицата. Има характера на баща си. Жесток и капризен. Константиниди постоянно ме унижаваше, твърдеше, че баща ми е палач, че е разстрелвал хора. Това е лъжа. Но аз търпях. Може би заради Ларка. Отначало много я обичах. После разбрах, че съм необходим на Константиниди като син на Богданов. Помнеха ме мнозина познати на баща ми, сред тях имаше и големци. А Константиниди имаше нужда от тях… Сега знам, че тъстът ми ме е използвал като стръв. Също и Ларка. Всички я сваляха. Не искам да съчинявам нищо, но мисля, че старецът е имал достъп до закритите фондове на музеите, където закарваха произведенията на изкуството от Германия. Веднъж ми каза: всички министри на културата след войната са в ръцете ми. Той им намираше картини, подаряваше им други неща. Много ценности заминаваха за чужбина. Сега за този Бай, Виталий Александрович. Той купуваше от стареца и продаваше два-три пъти по-скъпо в чужбина. Знаете ли, че бях у тях? Да, бях. Всеки път ме молеше да му харесам нещо от Георгий Георгиевич. Интересуваше го каталога на колекцията. Но каталог нямаше. Бай си водеше бележки по моите думи. Сега за оня ден. Видях сиво жигули и отпратих в Перхушково, но завих в Баковка и излязох през Сонцево. Бай ми каза, че дядото е наредил да се отбия. Между другото не ми е давал никакъв милион. Лъже. Затова му поисках бележка. Но забравих къде я дянах. Там той написа, че е приел от мен картина на Мане и две картини на Сезан, това са големи рисунки. Канеше се лично да занесе парите, бил предупредил Константиниди по телефона. Поне така ми рече.

— А защо все пак не пожела да ги предаде чрез вас?

— Не желая да отговарям на този въпрос.

— Може би заради картината на Дега?

— Да, вече знаете… Добре. Същият ден той купи от мен Дега за четири стотачки и нямаше повече пари. Затова му предложих да отнесе парите за останалите платна лично…

— Но нали картината на Дега не е била ваша?

— А чия? Ларкина ли? Откъде да знам, може старецът да я е откраднал? А ми трябваха пари. За да замина.

— А трийсетте милиарда кредит?

Богданов неочаквано се разсмя:

— Та вие всичко знаете! Защо ви бях нужен? Кредитът не е изразходван. Конвертирах го. И ако към мен не бъдат приложени санкции, ще изпълня поръчката на Министерството на културата. Бих могъл да си сътруднича с тях и в бъдеще. Ще видим. Мислех да се свържа с Кисота и да обсъдя тази възможност. Не съм нарушил сроковете на договора. Тогава какви претенции имате?

— Но защо трябваше да бягате?

— Не съм бягал. Тоест отначало. Ох, добре, поред. В четвъртък — нали така? — отидох у стария. Не знам защо Бай много настояваше да отида. Позвъних на вратата. Никой не се показа. Мислех си, пак неговите фокуси: той поглеждаше през перископа си и не отваряше, ако не искаше да види някого. Почуках на вратата, дръпнах я от яд, а тя взе, че се отвори. Изплаших се, влязох, нямаше никой в кабинета, изведнъж в краката ми скръцна стъкло — пенснето му. Съвсем се изплаших, погледнах зад писалището, а той лежи там. По халат. Бутнах му челото — студено. Вече беше убит. И нито една картина по стените. Убийство с цел грабеж. А аз имам билет и командировъчно. Някой много хитро ми бе скроил номер. Може да беше Бай. Кой ще повярва след това, че не съм аз? Тъстът на кого би могъл да отвори смело? Само на мен. Когато го проумях, реших да бягам. Изкарах нощта у Кисота… Парите бяха с мен. Парите за Дега. Затова тя ме изпрати без митническа проверка.

— Ами жена ви? Нали знаехте в чии ръце я оставяте?

— Познавах Ованесов. Помагал ми е с охрана за офиса. Веднъж ме нападнаха, а неговите момчета се справиха на бърза ръка и повече не съм имал проблеми. Заплатих си. Познавах и братята, не са гамени. Миша малко се дрогираше. Но безопасно. Не зависеше от дрогата. Уговорихме се да вземем от дядката „лимон“, тоест един милион долара. Половината за тях, половината за мен. Старецът имаше пари. Много пари.

— Но вие сте продали жена си, нима не разбирате?

— Тя ме продаде. Заряза ме. Заедно с баща си го направи. Подслушах ги веднъж. Той беше приготвил всичко, за да избягат зад граница. И нея беше навил. А паспортите, казва, са готови, капиталите са преведени в Швейцария, в сейф. Ще отидем като туристи и ще останем там. Нито дума за мен. Исках да видят какво ще стане без мен. За да се бръкне татенцето. И тогава да заминават. Не съм си представял, че ще се случи така… Тя е жива, нали? А… Добре, сега вече е късно… Ето… цялата история. Не мога да изчистя душата си, но… ми поолекна. Ако бях се върнал, щяха ли да ме съдят?

— Смятам, че да. За съучастие при незаконно лишаване от свобода и мошеничество, причинило значителни щети на потърпевшата, а също за кражба на лична собственост. Но… нали не искате да се връщате? И имате аржентинско гражданство. Виж ти! Много бързо.

— Само у нас и в Щатите става бавно. А в Южна Америка големината на рушвета диктува количеството загубено време.

— Ако не е тайна?

— Извинете, но е моя търговска тайна. Имате ли още въпроси? Според мен разказах ви всичко, каквото знаех, и отговорих на въпросите ви.

— Благодаря. А сега подпишете на всяка страница, за да удостоверите, че думите ви са записани вярно.

Богданов погледна бегло страниците от протокола, подписа се на всяка една и ги подаде на Грязнов.

— Извинете, а какво стана с другите, които… — попита той.

— Това е следствена тайна. Затова извинете. Довиждане — сухо се сбогува Грязнов.

На следващата сутрин Андраш го изпрати на летището.

Сияещите от средиземноморския загар жени чуруликаха и шетаха из кухнята. Турецки и Грязнов се уединиха, за да не пречи никой на мъжкия им разговор.

Започна Слава.

— Лариса се яви в съда като потърпевша. Както очаквах, разиграха гаден спектакъл. Адвокатът на този мерзавец започна да й задава такива въпроси, за които лично аз бих му разбил мутрата. Например как потърпевшата е могла да различи насилниците един от друг, след като сама казва, че от време на време е изпадала в безсъзнание? Или настояваше да посочи в каква последователност са я изнасилвали подсъдимите. Никога досега не съм виждал подобно издевателство над човека. Прокурорът се опита да възрази по този повод, но съдията остави без последствие. Залата бе малка, обаче претъпкана с хора, дошли явно на спектакъл. Със съответната реакция. Но аз разбрах едно: може Лариса да има железен характер, но и тя едва се сдържаше.

Грязнов обикаляше из стаята, размахваше ръце и рошеше рижите си коси. Сякаш отново преживяваше позорната комедия в съда.

— Съдията на процеса чудесно знаеше какво прави. Изглежда, са му „предложили“ да направи това и той се стараеше според силите си. Както следваше да се очаква, арестуваните поемаха всичко върху себе си, всячески предпазваха „чичо Гурам“, който си няма хабер, естествено… Оръжието е дело на стария Мкъртич, твърдяха направо в хор. Като го хванете, нека да отговаря пред закона. А чичо Гурам! Рисуваха го с такива ангелски крилца, че трябваше да му дадем орден „Дружба между народите“, а не затвор…

Адвокатите си свършиха работата. Съдията не допускаше никакви възражения: Ованесов не е виновен. Делото за оръжието се нуждае от щателно допълнително разследване, а по тази причина Гурам Илич Ованесов се освобождава от арест срещу декларация да не напуска града, подписана още в съдебната зала.

Между другото — каза Слава, — този наш Ашотик получи десет години. Както схващам, затова че е набедил чичо Гурам. Всички останали съответно от пет до осем години с оглед на това, че не са съдени досега, имат отлични характеристики и не знам си още какво. Изобщо адвокатите постигнаха своето. И по дружните показания на тази измет всички основни точки от обвинението бяха стоварени на Погосов и покойния Гоги, който се оказа, че им бил тарторът.

Бяхме седнали тримата: аз, Лариса, а вдясно от нея Никита Емеляненко. Когато отведоха осъдените, Гурам искаше да дойде при нас, тоест при Лариса. Но Никита застана на пътя му. И каза достатъчно високо на приближаващия Гурам: „Върви си!“ А той вика: „Искам да се извиня на жената заради действията на тези негодници, които съдът наказа напълно заслужено.“ Представяш ли си? Но Никита така погледна Гурам, че ако аз бях на негово място, щях да си подвия опашката, честна дума. „По-добре изчезвай от очите ни. Няма място за двама ни. Изчезвай, защото все едно ще те унищожа.“ Пък Гурам заявява: „Утре имам среща с първия вицепремиер, който ще ми направи важно предложение — надявам се да ми предложи държавен пост. Ще поискам да те направи началник на охраната ми, Никита Семьонович. Много добре плащам на верните хора. Помисли си.“ Жалко, че не видя Никита. Започна спокойно: „Казах ти да се разкараш. Докато не е късно.“ Ох, как се разлюти Гурам! Помълча многозначително и извика: „Добре. Но ще те запомня.“ А Никата му отговори с присъщата си войнишка прямота: „По-добре не го прави, мерзавецо. Достатъчно е, че аз те запомних. Веднъж ти надянах белезниците, за да отидеш в ръцете на правосъдието. Ти го заобиколи. Втори път няма да има. Аз ще съм ти съда.“ Е, Гурам постоя, скара се на компанията си, която седеше в залата и шумеше. Уж зрители, за морална подкрепа на своя човек. Те млъкнаха мигновено. Така завърши всичко. Откарах Лариса у тях. През целия път я тресеше. Но не плачеше. Силна жена, такова нещо да преживее! Как я оплюха…

Слава пак подскочи нервно и се запъти да надникне какво става в кухнята.

— Още няколко битови детайла. — Той застана на прага. — Акимов, беше с нас, забелязал в залата момичето, опитало се да инжектира стрихнин. И веднага написа бележка на съдията. Той я прочете и му кимна. А после, по време на почивката, извика Володя и отговори, че е разговарял по този повод с дежурния лекар, с оная бабичка. Тя заявила, че не е имало никакъв стрихнин, просто на Акимов и на нея им се сторило — била сънена и от страх. Схващаш ли? На Володя да му се стори! Да вървят всички по дяволите! Нямам нерви… Да, а единственият от арестуваните, който заяви, че Лариса била „постъпила“ при тях, след като я изнасилил чичо Гурам, кой знае защо почина. Оказа се, че имал вроден порок на сърцето. Този бик! Чисто работят мерзавците. Добре, отивам да видя какво става с нашите дами и кога можем да каним госта на масата. А ти почивай.

Турецки стана, тръгна из стаята. Взе си цигара, запуши. Макар и накратко, Слава успя да му предаде нагледно атмосферата в съдебната зала. Саша видя с очите си всички действащи лица, дори различните изражения на физиономиите им…

— Е? — Грязнов се върна след няколко минути. — Как се чувстваш сега? Почина ли си от беседата с народа? Там — той посочи с палец зад гърба си — другият народ вече се интересува от теб.

— Отдавна си починах. А какво още искаше да ми разкажеш?

— Да завърша нашата история. Преди повече от седмица или в началото на тази, не си спомням… Всичко ми се обърка в главата. Звъни ми Лариса, моли спешно да отида при нея. Учудих се, но отидох. Да, между другото, след като се върнах от Унгария, й предадох с две думи същността на разпита на Богданов. Влизам, няма никаква охрана, самата тя отключи. Питам какво има, защо ме вика, къде е охраната? Вече няма нужда, казва. Защото заминавам и апартаментът на „Комсомолски“ е продаден. На кого? Тъкмо за това ще стане дума. Обадил се Гурам, скоро след процеса било. Както ми каза, настойчиво я молил да не затваря телефона и да го изслуша. Настоявал, че тя нямала вече нужда от охрана. Той се бил разпоредил косъм да не падне от главата й. Можело да не се страхува от ничие отмъщение. Напротив, предложил й да се срещнат, за да й обясни лично колко я харесва и какво безумно впечатление му е направила. А всичко било един кошмар, умопомрачение! Той цял живот щял да се упреква за неприятностите и бедите, които причинил на такава прекрасна и забележителна жена. Изобщо, активно я убеждавал да му стане любовница, държанка. Каквото поискала, колкото пари искала — всичко щял да сложи в краката й. Както можеш да се досетиш, тя обяснила на този негодник, че не желае дори да диша един въздух с него. И затворила телефона. Така ми предаде… След някой друг ден пак се позвънило. Някакъв глас с кавказко произношение започнал да обяснява на Лариса, че не бивало да разговаря по този начин с чичо Гурам. Ако той бил заповядал да не я закачат, това нищо не значело. Ако сега не я закачали, но после можело здравата да си изпати. Започнал шантаж. Целта била следната, изяснил я самият Гурам. Изведнъж й заявил, че минавал един ден наблизо и решил да огледа бившия й апартамент на „Комсомолски“. Напълно го устройвал. Представи си! Сам отключил, огледал и останал много доволен. Понеже не се очаквало Вадим да се върне, а тя нямала нужда от две жилища, предложил й да му продаде това. Всички документи били подготвени и оформени, оставало само тя да подпише, нищо повече. Кога да дойдел, за да й донесял парите и да подпишели книжата за собственост? Станало й страшно. Но за всеки случай се поинтересувала за колко е оценил жилището й. Колко искаш? — попитал пък той. И тя изтърсила: сто милиона! Рубли, уточнил той, нали не долари? Може рубли. Добре, съгласил се той, можел да ги донеса утре по обяд. Искал да бъде сигурен, че ще я намери вкъщи. Можеш ли да си представиш, пристигнал и донесъл спестовна книжка със сто милиона! На нейно име. Тя се обадила в банката, проверила, потвърдили, че парите са внесени. Какво й оставало да прави? Подписала за продажбата. Охраната била там, не сваляла очи от него. Затова Гурам бил съвсем коректен, както тя каза. Никак не приличал на убиец.

— Човек ще си помисли, че имат печат на челото: убиец! — усмихна се Турецки.

— Точно така. Като си тръгвал, пак я посъветвал да се откаже от охраната, защото бил готов лично да гарантира безопасността й. А тя му отговорила да не се притеснява. Все едно заминавала в чужбина — далеч от неговите убийци и от неговата любов.

— Ама че тип!

— Това не е всичко — предупреди Слава. — Веднага й предложил да купи и второто жилище. Но нали два остри камъка брашно не мелят. Изгонила го, но се замислила. И ми позвънила. Само че не същия ден, а малко по-късно, когато била напълно готова да замине. Нямаше много багаж. Заключи всички секретни брави на апартамента и взе ключовете със себе си. Може изведнъж да реши да се върне? Твърдеше, че тръгва като турист, но ми се струва, че ще е за дълго, ако не и завинаги. А ме повика за следното. Честна дума, смешно е за разказване… — Слава се засмя. — Толкова неприятности, казва, ви причиних, че не знам как да ви се отблагодаря. Оставете, отвърнах й, това е наш дълг. Дългът си е дълг, а човешките отношения са нещо съвсем друго. Затова… приготви се, Турецки! Заради мен, казва, много от хората ви имаха неприятности, ето, на вашия приятел му подпалиха колата. Не знам кой от вас ми помогна повече, но с вас, Вячеслав Иванович, се разплатих заради татко, макар че — какво са парите! Животът ни не се измерва с тях. А на вашия приятел, тоест на теб, предайте това — Грязнов бръкна в чекмеджето на бюрото до прозореца, извади оттам портмоне от щампована крокодилска кожа и го хвърли на коленете на Саша.

Турецки помнеше това портмоне с документите и ключовете от колата, ходи да го вземе от Кисота. Как ли е тя?

Като се върнал от Унгария, Слава й позвънил по молба на Богданов и предал поздравите му. Вадим се интересувал ще му затвори ли телефона, ако й позвъни. Точно така предал. Богданов повторил, че ако всичко завърши благополучно, веднага ще продължи контактите си с Министерството на културата.

— И аз й звъннах — казва Слава. — Интересно нещо, как се развиват подобни отношения на този свят. Разказах за разпита в Будапеща, съобщих това, което беше възможно. Тя мълча дълго, а после изръси с дрезгав глас като продавачка на пазара: „Няма да затворя!“ От което си направих извода, че щастието е възможно. Вярно, не аз, а ти си я виждал и дори си я държал в ръцете си. Наистина ли й е нужно точно такова „щастие“? — Грязнов имаше предвид Богданов.

А Турецки изведнъж си спомни Вероника Мойсеевна. И прихна.

— Разбира се, Слава!

— И аз така помислих, защото буквално на другия ден отново й позвъних, исках да уточня нещо около Богданов, не помня какво, някаква дреболия. В кабинета й беше съвсем друга дама, която ми съобщи, че Алевтина Филимоновна си е взела отпуск и подготвя документите си за чужбина. Ще отсъства не по-малко от месец. Това е.

— Виждаш ли — направи дълбокомислен извод Турецки, — поне на един човек му провървя в тази мръсна история.

— А по повод на твоята нелюбознателност — Грязнов посочи портмонето, което приятелят му продължаваше да върти в ръцете си, без да го отваря, — имам още нещо. Ще се постарая да предам дословно. Предайте, казва, това на вашия приятел Александър Борисович. Искам да не си спомня за мен с най-лошите думи. Точно така се изрази. Жените ти подаряват коли! Поне това разбра ли?

Да, в портмонето бяха ключовете за жигулито, което Саша докара на Лариса от Кисота.

— Но какво ще правя с тях? — някак равнодушно попита той.

— Ще се возиш, глупчо! — възхити се Грязнов. — Ще се возиш и няма да мислиш за нищо, разбра ли? Това е — шумно въздъхна той. — А ето и края. Ти не четеш вестници, особено такива.

Извади от чекмеджето вестник и го подаде на Турецки. Саша погледна името: „Подмосковски известия“. Гледай ти, имало и такъв вестник! Една бележка на последната страница бе оградена с червено: „С огън и меч“.

„В подмосковския град Фрязино стана пореден сблъсък между престъпни групировки — пишеше вестникът. — Както са съобщили пред кореспондента ни неволни очевидци, малко преди полунощ неизвестни лица с три западни коли са нахлули в Нови Посьолок, обградили една от вилите и с изстрели от гранатомет я потрошили и сетне я полели обилно с течност, подобна на напалм, и я подпалили. Вилата е собственост на прочутия авторитет в престъпните среди Г. И. Ованесов. Както ни съобщиха в милицията, сред труповете на пепелището е намерен един, който без съмнение принадлежи на собственика. Води се следствие по подпалването и убийството.“

— Как ще коментираш? — устреми поглед Грязнов.

— Добре са го измислили тия журналисти — трупът принадлежи на собственика. Но искам да ти кажа друго. — Саша стана сериозен. — Слава, страшно е да живееш в държава, където законът не може да накаже престъпника.

— Да — съгласи се Грязнов. — А какво ни остава?

Турецки мълчеше.

— Е, Саша?

— Да забравим ли? — рече Турецки със странна интонация, в която имаше или съмнение, или въпрос към самия себе си, и хвърли ключовете на колата върху бюрото.

— Така значи? — саркастично изрече Слава.

— Още преди една седмица, когато говорихме с Костя по телефона, той ми спомена някак между другото, за да не скачам: в дадения момент те — Саша посочи към тавана — не препоръчват да се започва ново разследване въз основа на фактите, които донесох от Ермитажа. На фона на вълната, която се надигна в пресата около връщането на художествените ценности на бившите им законни притежатели, ще бъде неподходящо и нецелесъобразно да се заостря вниманието на демократичната общественост върху кражби в музеите. Мисля, че това решение е подсказано на главния прокурор от заинтересувани лица от президентското обкръжение. Между другото, материалите по следствието за убийството на Константиниди, кражбата на ценности и прочие вече са предадени на Федералната служба за сигурност, която, изглежда, сама ще им търси по-нататъшно приложение. Разбра ли, Грязнов?… А казваше: какво да се прави?… Да забравим, Слава. — Турецки завърши вече твърдо: — Малко ли важни неща имаме?

— Мъже! — разнесе се от съседната стая.

Те се спогледаха и изхъмкаха едновременно. Вложиха цялата си ирония, на която бяха способни, в тези малко съдържателни звуци.