Фридрих Незнански
Опасно хоби (56)

54.

Вече минаваше шест часът, а чиновниците в учрежденията, както е известно, никога не нарушават трудовото законодателство. Турецки реши, че е безполезно да се връща в Ермитажа под мощното крило на Вероника Мойсеевна, затова тръгна към Василиевския остров, за общежитието, чийто адрес му даде Маркашин.

Трудничко го намери и обсъди проблемите си с комендантката, възрастна жена с интелигентен вид и маниери. В девет вечерта Турецки вече можеше да се съблече и да се изтегне в леглото. Миришеше на прясна боя, навън цареше тишина — прозорците гледаха към двора на стар петербургски дом. И този дворец-кладенец, сив и малко мрачен, напомняше някакви неясни картини от Достоевски. Саша реши веднъж завинаги да си отспи, затвори очи, за да ги отвори чак на сутринта и установи, че е изпълнил намеренията си с лихва. Ако се вярва на часовника, минаваше девет сутринта. Браво!

Вероника Мойсеевна обидено цупеше ярко начервените си пухкави устнички и с целия си вид демонстрираше, че са я обидили съвсем незаслужено.

Турецки млясна почтително ръката й и обясни, че е бил принуден до късно да остане в прокуратурата. А после… понеже нямал вече избор, преспал в аспирантското общежитие. От приличие добави, че минал в един-два хотела, но нали е разгарът на сезона, нямало места. Наложило се да се възползва от любезността на заместник градския прокурор. И от транспорта му между другото. Последното като че ли примири лъжеца следовател с обидената до мозъка на костите дама, предложила му вчера услугите си.

Турецки напълно осъзнаваше вината си, потвърди го с красноречивия си и проникновен поглед, под който дамата малко се разшава на стола си. Мирът бе възстановен.

До средата на деня Саша се разхождаше по залите на Ермитажа и очакваше да се появи заместник-директорът по кадровите и прочие въпроси. Предпочитанията на следователя бяха насочени към импресионистите, каквито сме имали немалко, как то се оказва. Пак там, в залата на Матис го намери Вероника Мойсеевна, за да му съобщи, че Андрей Григориевич е пристигнал и е готов да приеме московския гост.

Разговорът бе на четири очи. Лицето на Андрей Григориевич, сигурно запасен генерал от цивилните изкуствоведи, не изразяваше нищо, беше някак си безучастно, не бе озарено от никакви емоции, за разлика от лицето на Вероника. Той се запозна най-внимателно с документите на Турецки, с правата му, забарабани с пръсти по полираната повърхност на писалището си и… му разреши да се заеме с архива на 1950 година.

Следващите два дена Турецки не отговаряше на безплодните призиви на страдающата Вероника Мойсеевна. Тръгваше си от музея късно и в общежитието се стоварваше върху леглото и затваряше очи. По същия начин ги отваряше на сутринта. Вечеряше и закусваше наблизо, в малко частно кафене, там готвеха вкусно и сравнително евтино. Денем, когато сътрудниците на архива отиваха да обядват, идваше Перфилев да пият чай. Турецки разказа на Иван Иванович за посещението си при Костя Грачов и старецът дълго клати глава и преживява.

Да ровиш в архивите и да търсиш неизвестно какво е тежка и неблагодарна работа. Да търсиш някакви дири, каквито може и да няма, понеже никоя сила не обича да оставя след себе си следи, особено облечената с безгранична държавна власт.

По време на една почерпка на чаша чай Иван Иванович съобщи на Турецки десетина фамилии на хора, безследно изчезнали през тези години.

Но Турецки си даваше сметка, че това вече не е негова работа, а на новите историци. Тези, които някога ще пожелаят, без да скриват нищо, да разкажат цялата истина за честните хора, предани на голямото изкуство и дали живота си за него.

В няколко документа се споменаваше името Г. Г. Константиниди, упълномощен да придружава „особено ценния товар“ за предаването му в специалните хранилища на музеите в Москва, Загорск и редица други градове край Москва. Ето това ми трябва, разбра най-после Турецки. Перфилев му обясни какво са представлявали „особено ценните товари“.

— За себе си караха — мрачно мърмореше той. — Не сте ли чели по вестниците как при обиска в дома на този самоубиец Шчолоков намерили картини, които от години са обявени за издирване? На какво се удивлявате? Я вземете нашите уважаеми министри, които са обслужвани пак от същите изкуство веди в цивилни костюми, простете за думата? Откъде имат тези луди пари за вили и прочие? Какво, вземат големи заплати ли?

— На тях им строят безплатно — махна с ръка Турецки.

— Недейте така, млади човече. Ами брилянтите? А целите колекции? Не, тази работа не е така проста, както си я представяте. Почти съм сигурен, че цяла шайка действа в техен интерес… Или цялата система, ако щете. Да не мислите, че съм любител на вицовете, но ще ви разкажа един случай. Не съм бил свидетел, но го чух от човек, на когото напълно вярвам. Преди да върнем Дрезденската галерия, наши художници получават задачата да направят копия на някои платна. Мога да ви изброя имената на десетки посвоему талантливи живописци от този род. Един от тях тъкмо приключвал работата си в Москва, в залите на Музея на изобразителни изкуства, прощавайте, по ми е удобно да го наричам постарому, в цветаевския музей на „Волхонка“, и чул зад гърба си стъпки. Дошъл един от най-големите в нашето правителство. Спрял зад гърба на художника, който правил копието, и изведнъж започнал да разсъждава на глас: „Наистина не знам какво да правим. Копието май повече впечатлява от оригинала. Вие какво ще кажете, примерно Александър Иванович?“ А художникът, да не е вчерашен, отвърнал: „Ако ще мислим за ползата на родното изкуство, върнете им оригинала!“ А! Как ви се струва! — Върху намръщеното лице на изкуствоведа светнала слаба усмивка. — Но трябва да ви кажа, че впоследствие постъпваха точно обратното. Тоест не че подаряваха. Но в архивите оставяха отличните копия, а продаваха оригиналите, и то сигурно за големи пари или ги присвояваха. Така беше, млади момко. Някога, ако имате време, ще е хубаво да се заемете с тази грозна история.

— Все нямам време, Иван Иванович — въздъхна Турецки.

— Там е тя — закани се Перфилев с пръст кой знае на кого.

Най-накрая Турецки извади големия късмет. Намери копието от писмото на директора на Държавния Ермитаж Йосиф Абгарович Орбели до никому неизвестния в музея Иван Никифоров от град Миас, който е далеч от Ленинград, в Челябинска област. Писмото, написано на фирмена бланка, беше кратко, но напълно достойно за академик.

„Многоуважаеми Иван Симонович! От името на нашия колектив и лично от мое име ви поднасям най-дълбоката си благодарност за вашия безценен принос в съкровищницата на световното изкуство. Вашето безвъзмездно предаване на шедьоврите, излезли изпод перото и молива на велики майстори от Ренесанса, за пореден път подчертава обстоятелството, че дълбокото уважение към културата е станало основа на битието на съветския човек, който постоянно осъзнава непреходната си отговорност за опазването и по-нататъшното развитие на световната култура и изкуство.

Надявам се също, че ще успеете да предадете нашата благодарност и на вашия приятел Константин Сергеевич Грачов, спасил от гибел и забрава забележителни произведения със световно значение.

С дълбоко уважение, академик И. А. Орбели“

Но къде е отишла тази папчица, получила инвентарен номер, печат на Ермитажа и място за съхранение на рафта? По какъв начин се е оказала в тайника на тоалетката на Лариса Георгиевна, дъщерята на Константиниди?

На този въпрос можеше да отговори само един човек, който до 1950 година, тоест до оставката си от органите, е имал право, според намерените документи, „да съпровожда особено ценния товар“. Но уви. Георгий Георгиевич Константиниди вече не може да каже нищо по този повод.

А дъщеря му Лариса Георгиевна ще се направи, че нищо не знае…

Дотича сияещата Вероника Мойсеевна и съобщи, че от Москва спешно търсят Александър Борисович по някакъв много важен въпрос. Турецки тръгна с маршова стъпка заедно с този великолепен, страстно дишащ в гърба му гренадир. Минаха по много стълбища на бившата императорска резиденция, докато стигнат кабинета на заместника „по връзките“. Турецки седна небрежно на края на стола и избра московския номер на Меркулов.

Костя попита как вървят работите. Турецки погледна изразително Вероника Мойсеевна в очите, тя бе застинала в очакване и само показа с пищните си ръце, че всичко е разбрала. После с горда плавна стъпка напусна кабинета си.

— Не си ли сам?

— Вече съм. Какво има?

— Намери ли нещо нужно?

— Да.

— Тогава защо седиш там? Моля да имаш предвид, че тук сме затънали до гуша в работа и за нас е голям лукс да отмаряме в архивите. Връщай се, ако имаш възможност.

— Нещо екстрено ли?

— Да. Но от друга опера. Ще трябва да оставиш нещата на колегите и спешно да заминеш за Урал. Убийство на губернатора. Затова, ако можеш…

— Разбира се, Костя. Макар че тук има още толкова за откриване. Но за целта трябва да се възбуди ново дело. И да се започне с най-сериозна изкуствоведска експертиза, а после да запретваме ръкавите. Има още един вариант — да предадем материалите на Федералната служба за сигурност. Ще се наложи хубавичко да разтревожим някои държавни и партийни другари в гробовете им, така ми се струва. Не е моя работа да решавам дали ще се заемаме с подобна угнетяваща задача. Но съм готов да се подчиня на всяко здраво решение.

Костя дълго мълча, после каза някак уморено:

— Добре, вземай материалите. Утре сутринта те чакам с доклад.

Турецки се поклони ниско на Вероника Мойсеевна и отиде да търси Андрей Григориевич. Предаде му списък на документи, от които помоли да му направят ксерокопия. При това незабавно, понеже го очакват още утре сутринта в Главната прокуратура по неотложна работа. Заместник-директорът разбра цялата дълбочина на отговорността, щом го търси самият заместник главен прокурор. Само между другото се заинтересува какви могат да бъдат последствията. Няма ли нещо да го засегне? Но като видя, че върху всички документи датите са от 1947 до 1950 година, се успокои. Такава дълбока древност не можеше да има никакво отношение лично към него.

Документите бяха ксерокопирани, копията подредени и подшити в картонена папка. Турецки се отби при Перфилев, за да се сбогува. Старецът изрази съжаление, че ето на, щяха да се заемат с нещо сериозно, а не стигна времето. Турецки обясни, че точно за това е необходим дълбок и сериозен анализ, а не повърхностно запознаване, да се привлекат много сили: и следователски, и изкуствоведски. Няма съмнение, че фондовете са разграбени безжалостно, няма значение в чии интереси — държавни или частни. Такава ревизия може да трае не седмица-две, а месеци, дали не и години.

Турецки помоли за още нещо Перфилев. Предаде му едно ксерокопие от писмото на академик Орбели, разказа подробно как е намерил Константин Грачов и предаде предсмъртното желание на болния човек: да погледне за последен път снимките на спасените от него рисунки. Не е известно кога ще се върнат в Питер, така че ако намери възможност, поне да предаде благодарственото писмо на академика. Перфилев обеща да го направи…

— Значи няма да се срещнем скоро — въздъхна той и се усмихна открито и малко притеснено, може би за първи път през последните три дни. — Жалко. Предполагам, че няма да съм жив. Но искрено ми беше приятно да общувам с вас, млади момко…

Вероника Мойсеевна видимо се разстрои. Тъкмо за тази вечер имаше определени планове за себе си и в тях главната роля бе предназначена за Турецки. И такъв провал. Той побърза да увери страстно дишащата кариатида, че изпитва към нея най-дълбоко уважение и лична симпатия, ако не беше спешното повикване, няма съмнение, че щеше да й прави компания, където тя посочи. Потокът от думи малко приглуши готовата да избухне обида. За миг му хрумна напълно дива идея: да посвети остатъка от деня на страдащата дама и да й покаже, че московчани умеят да благодарят.

Вероника почувства, че в дадената ситуация има нещо съмнително, и настъпи към госта, демонстрирайки пълната си готовност да се подчини на нахалника. Но Турецки не беше нахалник, макар че, честно казано, още не беше му се случвало да притежава такова количество нажежено женско тяло наведнъж. Затова припряно се оттегли и като слабо утешение остави на дамата твърдото си обещание при първа възможност… Нека сега, като легне да спи, да сънува, че е в обятията на старши следователя по особено важни дела. Наистина, а на кого друг ще се отдаде в многомилионния град?

После Турецки мина през Маркашин и той веднага му организира обратния билет.

Докато чакаше на гарата влака си, Турецки съжали — повече с хумор, отколкото сериозно, — че вечерта му е преминала толкова бездарно. И че напълно спокойно щеше да успее поне в малка степен да утеши дълбоките чувства на разгорещената Вероника. Представи си за миг, че са заедно, и реши, че трябва да правят любов само на пода, защото е немислимо да си представи човек кое легло ще издържи на страстите им.

Напусна града на Нева с тези не много прилични мисли.