Фридрих Незнански
Опасно хоби (54)

52.

Усещането за някаква яснота и определеност е много хубаво. Работно усещане. Знаеш какво предстои, можеш дори да си представиш крайния резултат. Нищо че не се вижда. Но нали можеш да си представиш?

Същевременно Турецки разбираше, че е свършило плавното движение на събитията. Завършиха благополучно търсенето, стрелбата, преследването, следенето и разпитите — петте съставни части на всеки детективски сюжет — и се завърза здравият възел на неразрешения още конфликт. Развръзката горе-долу му бе ясна, макар че непредсказуемият живот сигурно можеше да му поднесе друго, често съвсем противоположно. Засега не знаеше едно: каква ще е кулминацията. Точно за тази най-важна част се готвеше да отиде в Ермитажа, като остави работата в сигурните ръце на другарите си. Така разбираше Турецки своята роля. Дявол да го вземе, не съм ли млад и красив полковник, както каза Карина?!

Леонид Сергеевич Кругликов също не спа през нощта, но по съвсем друга причина. Изпълняваше екстрената задача на Турецки. До сутринта дългият и подробен списък беше готов и представен за обсъждане. Турецки помоли само да впишат още десетина названия на картини, притежавани от Карина Самвеловна Мирзоян и отмъкнати по мошенически начин с участието на Бай. Като чу цялото име на вдовицата, Меркулов твърде многозначително и явно двусмислено изхъмка и така предизвика убийствения поглед на подчинения си, оскърбен до дъното на душата. Но Костя не му позволи да се самосъжалява и пак стана сериозен. В кабинета му се обобщаваха резултатите от досегашната работа.

— На вас ви дай само шегички и женички — рече той и свъси вежди, — а пък аз да мисля вместо вас. Как смяташ да носиш безценната папка с рисунките в Питер? Твоят живот нищо не струва в сравнение с нея. Дали да не отидете двамата с Леонид?

— Костя, не разбирам защо изобщо трябва да я нося там? — заяви Турецки. — Ще взема папката празна като пряк свидетел и екземпляр от списъка на Льоня. Там си имат цялата — атрибутика ли беше? Какво още им трябва? Да се полюбуват на изгубените или тихомълком продадени съкровища, или изнесени по някакъв друг начин? Могат и после да го направят. Когато се изяснят обстоятелствата и научим кой за какво е виновен. Не разбирам защо се тревожиш…

Меркулов се усмихна, намръщи се, почеса се едновременно по обраслите бузи и рече:

— Изглежда остарявам. Не знам защо не ми хрумна такава проста мисъл. Цяла вечер се измъчвах. А е така. Но все някога те ще трябва да върнат съкровищата на предишните им собственици.

— Не се знае как са попаднали в Ермитажа тези рисунки. Както и при немците, нали? Немците сигурно са ги присвоили през четирийсет и втора, а ние през петдесета. А кой е истинският собственик? Слушайте, дали да не ги включим също в списъка?

— Не, няма да направим това. Ще почакаме. Държавата си има висши интереси. Господа юристи, тук може да възникне въпрос от много голямата политика. Да не бързаме…

— Ти си като чичко Джо! — засмя се Турецки.

— Едностранчиво гледа или болен, или прост човек — наставнически поясни Меркулов и започна да изучава внимателно подготвения от Кругликов списък на картините. Той щеше да бъде изпратен не за федерално, а вече за световно разследване.

 

 

Денят премина в рутинна, досадна и затова нелюбима за Турецки работа. Протоколи, актове, справки и пак заключения на експерти, протоколи от разпити на свидетели, потърпевши, обвиняеми… Купища документи се трупаха в необходимата последователност и ги подшиваха в томове следствено дело.

Влизаха колеги, викаха го на обяд. Но Саша само клатеше глава и не вдигаше очи. Позвъни Нинка със същото предложение. Като не го съблазни с обед, предложи му да дойде за вечеря и от тях да тръгне за гарата. Той отговори, че ще помисли. В края на разговора им неочаквано влезе Меркулов, идваше да го кани да пият чай — връщаше се от съвещание при главния.

За да го подразни малко, Саша каза на Нина, че я моли да приготви за вечеря прясно телешко, най-добре да вземе две пържоли и да направи ростбиф, ще си го вземе за из път. Костя остана със зяпнала уста.

Саша предпазливо затвори телефона, после взе един кламер, разгъна го и започна да си чопли зъбите, загледан замислено в изправения до вратата свой шеф.

— Наистина ли си такъв босяк и нахалник, или ми се е счуло? — попита той неизвестно защо шепнешком и с искрен ужас.

— Костя, нали си казвал, че пътят към сърцето на един мъж минава през стомаха? Или не си бил ти… Но кой тогава? Как да ти обясня, нещо ме глезят напоследък. Страх ме е да не свикна.

— Ако говориш сериозно, в което искрено се съмнявам, ти си абсолютен нехранимайко. Но като познавам глупавите ти номера, намирам за крайно неприлично, ако не и по-лошо, да правиш такива намеци пред началника си, който не може да си позволи да купи на семейството си кило телешко месо. А коя беше дамата, с която се будалкаше?

— Костя, тази дама не е онази дама. Друга е! — И прихна, като видя искреното смущение на Меркулов. — Ох, Господи, това беше Нинка, Грязнова, не разбираш ли?

— Аха — съобрази Костя, — значи другата все пак е имала място, както ти се изразяваш. А Лида много се огорчи, като разбра, че си отказал да дойдеш у нас.

— Костя! Момичешки сълзи…

— Ти си непоправим! Ела да пием чай! — заповяда той. — Клавдия е направила някакъв много ароматен чай. Нося сандвичи. Освен това току-що бях при най-главния — Костя посочи с пръст към тавана — и имам да ти съобщавам някои интересни неща.

Те наистина пиха хубав, ароматен чай. В една чиния бяха наредени четири сандвича с кашкавал. Костя ги разпредели по равно. Но не ядеше, а само сърбаше от чашата. И беше абсолютно прав: сведенията му, макар и твърде пестеливи, се оказаха извънредно важни за Турецки. Отнасяха се за покойния генерал от КГБ Борис Егорович Богданов.

Главният прокурор на Русия, издигнал се сравнително скоро на този пост, бе юрист, професор в университета, член-кореспондент на Академията и човек честен и принципен според твърдото убеждение на Меркулов. Но преди всичко — привърженик на правовата държава. Активно поддържаше руския президент и споделяше позициите му по най-различни въпроси, главно политически, които постоянно разтърсваха страната. Беше привърженик на закона в най-пълния смисъл на думата, но напоследък се сблъскваше с абсолютното му пренебрегване на някои отново образувани президентски структури, проявяващи все по-агресивна активност. В горните коридори на властта възникваха безкрайни конфликти, обстановката отдавна стана нервна и неясна. Говореше се, че и този прокурор няма да се задържи дълго, понеже е активен противник на тоталитарното мислене, присъщо на повечето номенклатурчици. Рязко се влоши положението в армията, в органите за безопасност, в Министерството на вътрешните работи. Прочутата „Алфа“, други подразделения със специално предназначение, ОМОН и прочие силови структури оставаха без специалисти от висока класа. Те най-често отиваха, противно на волята си, в частни организации, да пазят банки и така нататък.

С една дума: в държавата, която приемаше все нови и нови закони, но нямаше сили или желание да осигури изпълнението им, непоклатимите основи на правовия живот ставаха едва ли не разменна монета и силните на деня можеха да я използват почти смело за користните си цели. Ставаше трудно за живеене. Съдиите не искаха да съдят, следователите — да търсят престъпници, на празен ход работеше наказателната система, при която един обикновен надзирател може спокойно да изведе от затвора убиец. Изобщо руската юридическа система се рушеше пред очите им.

Главният, като честен и упорит човек, но неумеещ да прави компромиси, не искаше да отстъпва на никого, дори на държавния глава. След време в резултат на правителствени прегрупирания просто започнаха да го пренебрегват.

Когато възникна делото на Константиниди, при сключването на договора с частното детективско бюро „Глория“, Грязнов успя, наистина повърхностно, да засегне тази тема със стария колекционер. Романова, а после и Меркулов се заинтересуваха не само от съдбата на Вадим Борисович Богданов, но и от баща му. Оказа се, че това е една старателно забравена личност, но достатъчно многообещаваща за следствието по убийството на стария колекционер. Стана ясно, че някога бащата на Богданов е заемал доста видно положение в съветската държава.

С подкрепата на главния прокурор Меркулов се свърза със заместник-директора по кадрите на Федералната служба за сигурност и помоли да му дадат възможност да се запознае с досието на бившия генерал от КГБ Богданов. Отговорът бе уклончив, но след настойчивите молби, продиктувани от интересите на следствието, този заместник съобщи, че Богданов изобщо няма досие. Започна надълго и мъгляво да обяснява, че не е целесъобразно да се привлича вниманието на широката общественост към подобни материали. Това разяснение можеше да бъде разбрано така: щом става дума за нецелесъобразност, значи и да си чупите главата, и на президента да се оплачете, никой няма да ви помогне. Тогава главният прокурор, като се възползва от професорското си положение и факта, че някои университетски възпитаници, а също аспиранти и кандидати на науките с чинове във Федералната служба за сигурност още не са забравили кой ги е изпитвал по държавно и конституционно право, позвъни на стар свой познат, генерал от ФСС, и помоли като за лична услуга да получи малка справка за научна монография… за дадената личност. Без да обещава нищо, генералът все пак надникна в секретното досие на покойния генерал-лейтенант Богданов и откри някои съществени подробности. Но това е съвършено поверително, не е за разгласяване. Не бива да има фамилии, пък и те не се споменават. Изобщо — ето това ви даваме, по-нататък търсете сами. Ако намерите нещо. Сякаш това не ставаше в нормална правова държава, а в някаква неизвестна шпионска организация.

Но истината се оказа на повърхността. И едно от мостчетата за разбиране на истината бе втората половина от биографията на генерала. Сега за никого не е интересно с какво се е занимавал преди и по време на войната. Известно е, че не е бил съден заедно с Берия и обкръжението му. Умрял си от естествена смърт след три години в собственото легло в прочутия Дом на крайбрежната улица, който гледа към Кремъл. Но загадката, която избягваха да обсъждат компетентните лица, беше другаде. В последните месеци на войната, по-точно през февруари 1945 година, полковникът от НКВД Богданов бил назначен на току-що създадената длъжност заместник-началник на тила по трофеите в една от армиите на Първи Белоруски фронт. А след края на войната, след Потсдамската конференция, станал началник на отделно трофейно управление при Централната група войски.

С други думи, с ръцете на полковника от НКВД, а скоро и генерал, с помощта на неговото управление съветската държава осъществява „решаването на задачите по военно-икономическото разоръжаване на фашистка Германия“. Формулировката е взета дословно от досието. Но само посветените знаят добре какво означава това.

Докато Турецки се занимаваше със своето издирване, Меркулов започна собствено. Справката от военкомата, издадена в отговор на запитването му, гласеше: бившият майор от НКВД Константиниди Георгий Георгиевич е бил на военна служба от тази до тази година на длъжност заместник-началник на отделно управление към Централната група войски. По здравословни причини е уволнен в запаса през 1950 г.

Това подсказваше на Меркулов и Турецки, който машинално дъвчеше сандвича с кашкавал, някои специфични особености по възникването на изключително богатата колекция на Константиниди. Намекваше и за причината на почти петнайсетгодишния брак между сина на Богданов и по-възрастната от него дъщеря на Константиниди, прекъснат така драматично.

— Трябва да търсим не страстите, а ползата — усмихна се Саша.

— Можеш да си го запишеш… — измърмори Меркулов. — Но вече трябва да ти е ясно какво да търсиш конкретно в Ермитажа във връзка с немската папка.

— Разбира се. — И Турецки запуши свойски в кабинета на шефа си. Меркулов само погледна със завист към него, но не се реши да му поиска, нямаше да му даде — лекарите му бяха забранили категорично. — Сега, както знаем от пресата, започна кампания за връщане в европейските страни на художествените ценности, които са откраднали от тях немците. А ние дадохме на немците Дрезденската галерия, но както се разбра, съвсем не цялата. Дали ще връщаме или не — това е въпрос на голямата политика. Но пресата подхваща всеки факт и го разнищва докрай. Навсякъде ни плюят. Сякаш не Хитлир ни нападна, а ние него. Костя, това е банално до ужас, но лично за себе си не знам как бих решил въпроса: да връщаме или да не връщаме? Но, от друга страна, ако не излагаме картините открито в музеите, какъвто е случаят с нашата папка, да, ако се държим като варвари, значи е по-добре да ги върнем? Нека друг да им се любува, щом ние сме отвикнали!

— Не се пали — опита се да го охлади Меркулов. — Принуден съм да призная пред теб, че за огромно мое съжаление, колкото и да е лошо, но разбирам опасенията на онзи чиновник от Федералната служба. Уви. Прекалено бързо и без всякаква мярка наотворихме много от нещата, които трябваше да се отворят, но с ум. Затова нека да решаваме този проблем, но като мислим не само за миналото, но и за бъдещето… А дотогава — по-кротко. Подписал съм всички необходими документи, вземай ги и заминавай в Ленинград… Тоест в Питер. Ще видиш Ермитажа! — мечтателно произнесе той.

— Да се сменим, а? — небрежно предложи Турецки.

— Не се шегувай — обречено се усмихна Меркулов. — Майтапчия…

Грязнов откара цялата компания на Ленинградската гара. Нина, естествено, седеше на предната седалка. Главата на Карина мирно почиваше върху рамото на Турецки, дланта й — върху коляното му.

— Искаш ли — неочаквано рече тя — да дойда с теб?

— Как така изведнъж?

— Ще наемем хубав хотел, ще се грижа за теб, ще те храня. Денем ти ще работиш, а вечер ще се разхождаме из града. Никога не съм ходила в Ермитажа и едва ли ще го видя при този живот. Сашенка?

— Знаеш ли как се нарича това? — Той се направи на строг.

— Нарича се, че те обичам.

— Не, морално разложение. И заради него ще ме изхвърлят незабавно от органите на славната прокуратура.

— Майчице! — изписка тя. — Какво ни чака! — И хитро го погледна отдолу нагоре. — А заради това, което правехме допреди малко, няма ли да имат претенции към теб?

— Знаеш, че съм нахален — засмя се Турецки, — да не говорим за Грязнов, но чак пък толкоз!

— Какво ви пречи Грязнов? — попита Слава. — Ще ви сваля, вървете си пеша…

Саша имаше билет за втория влак, за „Червената стрела“. Карина се натъжи, много ясно. Турецки вече се съмняваше дали постъпи правилно, като отказа, и то не в най-добрата форма, макар и шеговита. А момичето следва линията си целенасочено и много ясно. А къде е неговата линия? Защо понякога е такъв слабоволен глупак?

Обявиха петминутна готовност. Карина извади от чантичката си плоско шише „Смирнов“ и го подаде на Турецки.

— Вземи, като я отвориш, да си спомниш за мен. А аз ще отида у тях и ще се напия.

— Дръж се, Карина — продума Турецки, изобрази героична физиономия и победоносно се огледа. — Предстоят ни големи изпитания и нито една жива душа още не знае докъде ще доведем нещата.

— Браво! — обади се Нина. — Грязнов, ти защо не умееш да се изразяваш така?

Слава сви рамене, а после погледна часовника си и рече:

— Край. След пет минути ще стане седмица от началото на нашето премръсно следствие.

Влакът тръгваше. Турецки стремително прегърна всички заедно и всеки поотделно, целуна Карина по носа и скочи във вагона. Три високо вдигнати ръце салютираха заминаването му. По радиото свиреше някакъв доста дрезгав марш. Отиваше си сряда, 19 юли 1995 година.