Фридрих Незнански
Опасно хоби (51)

49.

Трябва да си пълна идиотка, за да се събудиш сутринта с глава, която се цепи от дива болка, и в такъв вид — о, Боже! — и да не се сетиш какво се е случило снощи.

Наглата, гадна, издевателска бележка на Бай, която намери на табуретката, направо я размаза. Отлетял е, негодникът, избягал. Но постигнал целта си, целият чаршаф е омазан със спермата му… Да върви по дяволите. Но е оскърбително! Сякаш е някоя бездомна кучка, прави си кефа и — да го няма. Сигурно е сипал нещо в шампанското й, не може просто така да я събори. Последният й спомен е от почерпката. И изведнъж да се отреже така. Не, само някое приспивателно или друга гадост й е сипал, той е специалист по гадните номера… Идеше й да го убие.

Помисли за работата си и се ужаси! Каква ти работа?! Я се виж в огледалото на какво приличаш! То и иначе си една принцеса…

Но насажданото с десетилетия отношение на съветския човек към работното му място накара все пак Алевтина, стенеща от главоболие, да си свари силно кафе, да глътне две таблетки аспирин и да вземе леден душ до посиняване.

После, когато излезе навън, помисли как ще пътува с обществения транспорт и като плю, реши да тръгне с колата. Нито веднъж не се е появявала с тази Димкина кола дори в района на своето министерство. Всички знаеха, че „не е на колела“, и изведнъж! С коя чиновническа заплата я купи? Беше й все едно какво ще кажат за нея, но предпазливостта надделяваше. Който изгуби предпазливостта си, най-често се насажда на пачи яйца. А тя се гнусеше от тях.

Безсмисленото висене над камарата никому ненужни документи беше още по-противно от махмурлука. Изкара как да е първата половина от деня с кафе и цигари, от които в устата й стана като в стар свинарник, за втората половина реши да си намери причина да излезе. Трябваше да посети Дома на художниците, където се подготвяше поредната изложба на московските пейзажисти. Възнамеряваше да препоръча някои от тях за есенната пражка изложба „Моят град“.

Ама не, точно когато тръгваше към колата, взе, че се обади някой си Грязнов — чуй му само името! — и съобщи съвършено убийствената новина: колата дори не е на Димка! И това не е подарък, а съучастие в кражба! Най-малкото…

Боже, какъв срам! Ами позорът? Сега ще дойде някой ухилен кучи син, ще й пъхне под носа милиционерската си карта, а всички ще започнат да зяпат и да кършат ръце — как можа, до какво доживяхме!

И тя изведнъж разбра, че в такова състояние на душевна депресия, когато си притиснат отвред, а не виждаш изход за себе си, в такива моменти хората се самоубиват. Стана й страшно. Но единствената умна мисъл, пръкнала се в опустошената й глава, изведнъж й подсказа, че самоубийците не се страхуват, човек трябва да чувства само облекчение, а не ужас. Ако сега примерно се хвърли от този прозорец долу на асфалтирания двор, няма да изпита облекчение. След умната мисъл дойде и трезвата. „Я вървете всичките на майната си!“ Какво, да не е свършил животът й? Взели й играчката? Вземете си я! И се разкарайте от очите ми — разни Бай, калтаци и тем подобни…

В сейфа на Кисота имаше бутилка хубава метакса, един художник й я даде със смутена усмивка. Когато е на кормилото, Алевтина не би си позволила никога. Но сега? Къде й е кормилото? Извади от чантичката си документите и ключовете в портмоне от крокодилска кожа и ги хвърли на бюрото. И веднага почувства облекчение.

Отвори бутилката и си наля една трета от чашата, пое дълбоко въздух, издиша рязко и като страстен алкохолик изля с един замах коняка в гърлото си. Не беше успяла да го глътне, а питието се разля като огнено кълбо по хранопровода й.

Кисота седна до отворения прозорец, метна крак връз крак, огледа го отвисоко, каза си: „Бива те, ще поживеем още!“ — и запуши.

Леко почукване на вратата й подсказа, че кошмарите не са свършили. С пресипнал глас разреши да влязат и дори не повярва на очите си.

На вратата бе Турецки. Висок, снажен, само под очите тъмни кръгове, каквито се появяват от безсъние.

— Вие ли сте? — Тя се опита да стане, но той спокойно показа с длан:

— Седете си — и се усмихна, но не нагло, а с разбиране. — По себе си зная как е.

Тя се изчерви от срам и наведе глава.

— Ключовете и документите са на бюрото — каза тя, без да вдига очи.

— Добре. Ще ги взема. — Той пъхна портмонето с дрънчащите ключове, после премести стола и седна срещу нея. — Може ли един въпрос?

Алевтина само въздъхна, обхванала главата си с ръце.

— Боли ли?

— Вече минава. — Тя разбра причината за въпроса. Естествено, само слепец или пълен идиот няма да разбере състоянието й.

— Искате ли мъжки съвет?

— Интересно — каза тя без всякакъв интерес.

— Зарежете всичко и идете на баня. — И добави на ставане: — Казвам го в прекия смисъл. Измийте това от себе си.

Стори й се, че подчерта „това“. И изведнъж в душата й избухна злоба към този — умития, досаден, пъхащ носа си в чуждите работи. Втренчи се в него, за да му каже няколко подходящи за случая думи, но той се усмихна обезоръжаващо.

— Видях ви нощес в „Роял“, а после край дома ви във Фили, бяхте в безсъзнание и Бай ви помъкна нагоре. Слезе след два часа. Когато го арестувахме в Шереметиево, аз го попитах няма ли да се наложи да разбиваме вратата ви и да викаме реанимацията. Той се закле, че всичко ще е наред, било обикновено препиване. Реших да проверя. Снегирьов също е арестуван, ще го съдят за получаване на подкупи. Такива са новините. Значи се нормализирате?

Попита така, че Алевтина усети как сълзите й сами рукнаха.

— Е, е… — Турецки сложи длан върху главата й и я погали — от челото към тила — ласкаво и силно едновременно.

Тя улови с пръсти дланта му и я притисна до мократа си буза. Почувства непонятен странен аромат — на кожа, желязо, на нещо такова, което прави мъжката длан именно мъжка. Отмести се и попита:

— Какво е това?

— Кое?

— Такъв… хубав… аромат…

Турецки помириса учуден и разбра. Намигна й с усмивка и показа кобура под мишницата си с пистолета, скрит под якето.

— Ето от какво е — пак помириса пръстите си. — Ами да, метал, масло… — И помисли: „Ех, да види отнякъде Грязнов!“

Тя го гледаше уплашено и не намираше думите.

— Арестувахте ли го? Питам за Бай.

— Засега го разпитваме, после ще видим. Между другото, само на вас казвам и съвсем тайно, ще издържите ли?

Алевтина кимна с готовност. Турецки се надвеси плътно над нея, лице до лице.

— Вчера ми гръмнаха колата. На парчета. Представяте ли си? А под вратата на апартамента ми сложили ей такава бомба — той показа размерите на футболна топка, — едва я разминираха, наложи се да евакуират цялата кооперация.

Наблюдаваше в упор мимиката на лицето й, но освен краен ужас, не видя нищо. Значи не знае. Има късмет.

На Алевтина се стори, че Турецки се кани да си ходи и тя кой знае защо се разбърза:

— Почакайте, но кой може да го е направил? На кого е нужно?

— Правилен въпрос. Класически. За кого е изгодно? С това се занимавам… — Помисли: да кажа ли за Беленки? Все едно ще научи. Но реши засега да изчака. — Добре, да тръгвам… Между другото, интересувахте се от съдбата на Бай…

— Да върви по… — Тя едва сдържа грубостта на езика си, но бързо се опомни и смутено разтърка с длан пламтящото си чело. — Извинете, сега не съм много във форма.

— Случва се. Най-вероятно ще го освободим под писмена гаранция, че няма да напуска, или под личната гаранция на някои порядъчни хора. Трябва да се направи сериозна проверка на някои факти. Впрочем той споменавал ли ви е, че е дал на Вадим един милион долара?

— Да.

— Много ли преживяваше, че е изгубил парите си?

— Да преживява ли? — Тя вдигна глава. — По-скоро се смееше на безразсъдството си.

— Това характерно ли е за него?

— Не. Бай обича да пилее пари, но… до определен момент. До определена сума. Докато му е приятно или изгодно.

— Ами милиона? Представяте ли си? Това са сто ето такива пачки — и показа с пръсти дебелината на пачките. — Не можеш да ги скриеш в джоб.

Алевтина изведнъж замръзна: та това е капан! А тя като последната глупачка се разчувства, разциври се!

Турецки забеляза рязката смяна в настроението й и прескочи темата.

— По дяволите тези пачки, стига съм ви занимавал. Не са мои или ваши… Уморих се… — Той наклони глава, усмихна се тъжно и рече: — Пак не съм спал цяло денонощие. Алевтина, и вие имате изморен вид. Искате ли да ви изпратя до вкъщи и също да отида да почивам? Ще закарам колата на собственичката, ще се кача на служебната волга и ще отида у някой приятел. Лошото е, че и вкъщи не мога да отида! Представяте ли си? — Той се засмя. — Съседите ще ме пребият с ютиите си заради безсънната нощ и изпочупените прозорци. Такава ми ти ситуация… Не искате ли? Е, ваша работа.

Той стана, леко се протегна като много изморен човек, погледна съчувствено Кисота, която явно не можеше да дойде на себе си от това негово странно домашно и приятелско обръщение: „Алевтина“, и рече сякаш на себе си:

— Изобщо не дойдох за ключовете. Можеше да ги вземе всеки оперативен работник. Исках да ви питам за нещо, но се колебая. Да не би да си помислите, че нещо ви провокирам…

— А вие направо питайте, без да провокирате. Ако искам, ще отговоря.

— Трябва ми истината, разбирате ли? А тя е някъде съвсем наблизо. Можете да помогнете. Няма да настоявам. Просто ще изгубя повече време. Малко остава за нормален живот. Това е всичко… Вижте какво, имам разумно предложение. Не съм ял цяло денонощие, главата ми вече не приема — не предава. Както знам, снощи сте пили само шампанско, а в големи дози то е опасно. Къс печено месо няма да навреди нито на вас, нито на мен. А ако това е предшествано от чаша коняк?… Не, вече пих днес коняк. В Интерпол, при Витя Милников. Какво да правя? А исках да ви кажа нещо, от което ще ахнете…

— Какво ви отвя чак в Интерпол, простете за думата? — Кисота попита с неизвестно откъде появила се ирония. Това е от недоверие, съобрази Турецки и реши малко да я притисне.

— Ами… По каталога на Константиниди, покойния, както знаете, Бай сигурно ви е казал, съставихме опис на изчезналите картини. Надявам се в най-близко време да получим сведения за съдбата им: къде са, на кого са продадени и от кого. Кога, естествено. Тогава ще настъпим някои хора по опашката. Но главното е друго. Намерихме убиеца.

Кисота го погледна с такава молба, че на Турецки му стана някак неудобно. Той отрицателно поклати глава.

— Не, друг. Сигурно имахте предвид Богданов?

И Кисота отново пламна като неопитна девица. Да не повярваш!

— Тоя там убива стареца, по-точно счупва шийните му прешлени; взривява нещастната ми жигула, с надеждата, че ще съм на кормилото; подлага под входната ми врата бомба; най-сетне кани се да взриви с не по-малко мощен заряд Лариса Георгиевна Богданова, която ние буквално изтръгнахме от лапите на смъртта — мъжът й я продава на банда арменци, а те, петнайсет на брой, я изнасилват и се канят да я изкарат в багажника на една кола, за да я удавят, понеже не са получили откупа. Всички тези престъпления са извършени от един човек, с аверите му, естествено. Познайте кой! Знаете се.

— Лъжете! — с леден глас каза Кисота.

— Близо сте до истината, но не мислите за същия човек. Убиецът не се казва Виталий, а Андрюша. Андрей Беленки, шофьорът и телохранителят на вашия приятел. Рецидивист. Два пъти съден за убийство. Е?

Кисота шумно пое въздух и омекна на стола.

— Обади ли ви се в петък Бай, когато Вадим тръгна от тях за вашето министерство? — рязко попита Турецки.

Кисота кимна.

— Какво искаше от вас?

— Да задържа Вадим в Москва… за около два дена.

— Ето това ми трябваше, благодаря. Бай е разчитал да хвърли вината за убийството върху Вадим. Той е ходил у стареца и е оставил следи. А убиецът дори е спрял часовника в кабинета на покойника, за да зафиксира времето на убийството. Именно тогава, когато там се намира Богданов. Така, драга, такива ми ти работи. Е, какво? Няма ли да отидем да ядем печено месо? Жалко, можехме да си правим приятна компания.

Турецки сложи дланта си върху рамото й, стисна го лекичко и тръгна към вратата. Хвана дръжката и се обърна:

— Мисля, че това, което сега ви разказах, е по-добре да не го знаехте. И засега не казвайте на никого. Така е по-безопасно за вас, Алевтина Филимоновна. Съветвам ви: вземете си отпуск и вървете някъде на почивка. За месец. Докато не разследваме делото до дъно. Е, сбогом.

Турецки си замина, а Кисота все седеше на стола като кукла от памук и нищо не съобразяваше. После се надигна, погледна към вратата и се наруга. Трябваше да зареже всичко, да настигне този мъж и да го накара да отиде с нея да ядат шишчета. Късно, той си замина.

Тогава тя си наля още малко коняк, изпи го, запуши и най-накрая почувства непонятна прозрачна пустота в цялото си тяло и около себе си, помисли, че би могла да даде глупавия си живот само и само да я галят ето такива ухаещи на мъж ръце. „Ех, Алка, кривна твоят живот. А по този път не ходят принцове…“