Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Опасное хобби, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon(2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Опасно хоби

Преводач: Венета Козарева

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: Роман

Националност: Руска

ISBN: 954-729-008-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3456

История

  1. —Добавяне

Сряда, 12 юли, вечерта

3.

Лариса Георгиевна беше оскърбена до дъното на душата си от своя съпруг Вадим. А душата на тази вече не млада, но старателно скриваща своите четирийсет и нещо години жена, се намирате според представите й на онова място, което лесно се възбужда и се нуждае от постоянно физиологично удовлетворяване. Но от известно време Вадим — снажният красавец с атлетично телосложение, с тъничка ивичка възчервени мустачки и грижливо сресан път на едрата светлокоса глава — престана да забелязва, че има елегантна и гледана жена, жадна за ласки. Тя често намираше мъжа си, по-млад от нея само с някакви пет годинки, изпаднал в дълбок размисъл и почти нереагиращ на фините й котешки движения и дантелено френско бельо, което доскоро го влудяваше. Доскоро Лариса усещаше до изтръпване в гърба и нозете колко лесно го възбужда ароматът на нейния парфюм или уж случайното докосване на закръгленото й и стегнато бедро, или пълните й ярки устни, полуотворени в очакване на тръпчива целувка.

Тя помнеше и честите преди моменти, когато, на гости или в някоя весела компания, бе достатъчно да се срещнат погледите им, за да лумне в очите му хищно огънче, след което, без да обясняват причината, двамата мигом напускаха шумния приятелски кръг, мятаха се на колата и презглава летяха към апартамента си на проспект „Комсомолски“. Или към вилата в Перхушково. Или… Да, и това се бе случвало — желанието да изпревареше всяка предпазливост. Тогава Димка вкарваше мерцедеса си в някой тъмен московски двор, спускаше седалките и те се хвърляха в обятията си, премахвайки грубо всички пречки по пътя към моменталното и дълбоко до припадък наслаждение. Кой знае защо, то винаги биваше особено силно и горещо точно в такива рисковани ситуации.

Лариса Георгиевна смяташе, че така ще бъде винаги. Като се разглеждаше след бурните нощи в огромното огледало на пода, тя не намираше в тялото си недостатъци — кадифено и чисто, с красиво очертани мускули, ненатежало от раждания, то й напомняше идеалните фигури от картините на ренесансовите художници. А позите, които умееше да заема Лариса, сама беше открила в средновековните изгарящо-възбуждащи новели с блестящи илюстрации от Джулио Романо и Петер Флетнер — от дете ги разглеждаше с тайно наслаждение и трепетно очакване в колекцията от уникални книги в бащината библиотека.

Известният далеч зад пределите на Русия колекционер на художествени произведения Георгий Константиниди, грък по бащина линия, наистина притежаваше изключително рядка сбирка от книги, албуми и картини. Познанията му по въпросите на изкуството бяха дълбоки и професионални, особено за импресионистите и руските авангардисти от първите десетилетия на двайсети век. Той бе собственик и на доста картини, с които можеха да се гордеят най-големите световни музеи от рода на Ермитажа или нюйоркския Метрополитън.

Дъщерята на колекционера, преживяваща втора младост, но съвсем не изгубила сладострастния си блясък, отлично знаеше всичко това, но за разлика от баща й нейната душа не трепваше при вида на много рядка картина или старопечатна книга. За Лариса ценността на всеки експонат от сбирката се определяше преди всичко от номиналната му стойност. За нея най-важното беше, че баща й наистина притежаваше едър капитал, макар външно изобщо да не изглеждаше милионер.

Баща й бе стар, на стъкълцата на пененето му, кривнато върху едрия породист нос, скоро щеше да почука осемдесетакът и никой не знаеше къде се кани да дява богатството си и как иска да се разпореди с него. Но това интересуваше дъщеря му. А вероятно и младия й мъж.

Точно сега обаче мислите на Лариса Георгиевна бяха заети със самата нея. Със собственото й тяло. Със собственото й желание. Дявол да го вземе, та в края на краищата тя е жена, при това красива, личи по жадните мъжки погледи! Освен това умее да дарява наслада, понеже е създадена от самата природа за тази велика цел.

Лариса отстъпи от огледалото и загърна тежкия си брокатен пеньоар. Разпилените по раменете й гъсти златисти коси, измити с реномирани френски шампоани, рекламирани от сутрин до вечер по всички телевизионни канали, специално подчертаваха великолепието на редкия и скъп плат, в който царствено пристъпваше господарката на тази красота.

А Вадим, този кучи син, това просто същество, сякаш нехае за онова, което е наблизо и стига да протегне мързеливата си лапа, веднага би усетил горещото, жадно за мъжка ласка тяло.

Обаче не, седи като пън, не помръдва, като африканска статуетка!

Лариса Георгиевна се приближи до фотьойла с плавна походка, от която предизвикателно се полюшваха високите й бедра, скрити под трептяща златна тъкан с изрисувани китайски дракони, преплетени в любовен екстаз, и с яркочервени ококорени очи. Но Вадим бе застинал в дълбок размисъл. На друг сърцето отдавна да е забило в коленете и ципът на панталоните да се е спраскал, а този опъва цигара от цигара и тръска пепелта върху синия килим, с който е застлан подът в хола на вилата, сякаш на масата под носа му няма кристален пепелник. Точно тази невъзпитаност и вроденото плебейство изобщо не понасяше дъщерята на прочутия колекционер, която във всичко извън любовните схватки — там законите са други! — предпочиташе установения ред и въобще порядъчното отношение към скъпите предмети.

Вадим вдигна глава, заби безсмислен поглед в жена си и устните му се изкривиха от някаква много обидна и иронична подигравка.

— Какво, пак ли ти беше малко? — Въпросът прозвуча направо просташки.

Но Лариса усмири оскърбеното си самолюбие и се опита, не без успех, да изобрази върху пълното си, зачервено от очакване лице интимна нежност към съпруга. Да бъдем честни докрай: миналата нощ той бе добър. Е, наложи се и тя да се потруди доста, за да може силното му мускулесто тяло, изтъкано сякаш от стоманени въжета, да омекне напълно и да стане послушно и податливо в ръцете й. Докато изпиваше и изсмукваше силата от Димка, Лариса също се опустошаваше и усещането за необикновена лекота я възкачваше на върха на блаженството. Там й оставаше само едно — да разпери ръце, да полети към небето в пълна безтегловност. А Димка, подлецът, все пак умее да й доставя това наслаждение. В него има нещо, което липсва в други мъже, смятащи за най-главно не да постигнат Ларисиното освобождение от земното притегляне, а хищно да удовлетворят собствената си похот.

Засега безразличието на мъжа й не я смущаваше много. Той лесно преминаваше от външна грубост към бурна близост, неуправляема от никакви чувства. В такива минути Лариса го обожаваше, тогава изчезваше всякаква мяра и всичко беше в изобилие, щедро, безкрайно…

Тя бавно и сякаш тържествено се отпусна на колене пред мъжа си, тежкият плат на пеньоара й се разтвори и се оголиха напрегнати почернели крака. Сиво-сините й сияещи очи излъчваха зов и загадка. Без да сваля очи от него, Лариса започна да откопчава с бързи и настоятелни движения колана на панталона му, наведе взор и косите й като златна вълна се плиснаха върху коленете му.

Вадим въздъхна дълбоко, загаси цигарата в пепелника и с неочакван и силен тласък блъсна жена си на килима. След секунди тишината на вилата се разтърси от нейния възторжено-жалостив, провлачен стон…

„Значи може, подлецът, когато поиска…“ — издигайки се безплътно над земята, някак отчуждено успя да помисли Лариса и съзнанието й веднага се изключи, отдадено изцяло на възхитителното блаженство на полета.

 

 

Връщаха се в Москва на свечеряване. Лариса клюмаше на гадната седалка в колата и поглеждаше от време на време отстрани мъжествения профил на Вадим. Не, не го обича. По-точно, дори и да го обича, то е с особена любов, която се усеща с тялото, ръцете, устните, но съвсем не със сърцето. Просто това е мъжът, необходим й във всяка една минута. И когато е наблизо, го желае и обича, а когато отиде някъде и не се виждат един-два дена, се появява само чувството за някакво физическо отсъствие, за телесен дискомфорт. Интересно, дали той я обича? И как, ако я обича? Дали както тя — като нужна вещ?

Докато го съзерцаваше, Лариса Георгиевна ясно осъзнаваше, че още най-много две-три години и ще се наложи да остави мъжа си. Ако и по-нататък той продължи да се отзовава на призивите й само по принуда, няма да изкарат дълго. А жалко. И сега я целуваше като гореща и изобретателна любовница, а не като любима жена. Струваше й се, че се е изгубила в обятията му, че е изчезнала някогашната нежност, която освен всичко друго Лариса дълбоко в сърцето си непрекъснато очакваше от Вадим.

Ето и днес — доведе я до див екстаз, а после стана, закопча си панталона, отупа се, заядливо я огледа, както купувач оглежда стоката на тезгяха, и се запъти към гаража, при колата. Поне да беше проронил една ласкава дума. Не, просната на килима в краката му, Лариса Георгиевна не откри никаква благодарност в погледа на мъжа си. Това бяха очи на жребец, сит и уморен от изобилната храна. Не, сигурно не я обича. Тази мисъл се загнезди под пищната златна грива на покорената и обезсилена съпруга и всичко това наистина беше обидно.

Преди да завият по Минското шосе, Вадим неизвестно защо отби на банкета и спря.

— Какво става? — вяло се поинтересува Лариса.

— Кой знае — сърдито измърмори Вадим, — ще отида да видя, нещо пуши.

Остави ключовете на таблото, слезе от мерцедеса и вдигна капака, почопли нещо, затвори го и тръгна към багажника. Лариса пак се облегна назад, до страничната врата. Отпред, близо до тях, шарейки с фарове по гъстите храсти, излетя от завоя и профуча някаква кола. Нощната магистрала живееше обичайния си живот. Бе тихо и тъмно. Неочаквано тя чу изотзад нечий кратък сподавен вик, глухи удари, изви глава и се обърна. И в същия миг отляво се отвориха едновременно двете врати. Тя само успя да забележи как на кормилото скочи снажен мъж, който приличаше на Вадим, а до нея се оказа втори, който веднага метна на главата й нещо плътно, с отвратителна миризма. Лариса се опита да стане, да завика, но почувства досами устата си груб плат, подобен на брезент. Отгоре й се стовари тежко, явно мъжко тяло, и грубите му пръсти, впити в ръцете й, започнаха да ги извиват на гърба й.

„Ако насилието е неизбежно — в съзнанието й изведнъж проблесна старият виц, — отпусни се и получи поне удоволствие…“ Но, изглежда, в тази минута, тоест веднага, не предстоеше никакво насилие над нея. Защото нападателят просто стегна ръцете, а после и глезените й и спокойно се отмести от нея.

В това време колата летеше, гумите тропаха в дупките по асфалта и вече сигурно не караха по Минско шосе, там движението е много по-спокойно.

Това похитители ли са? Но защо? Искат да я изнасилят ли? Кой? Неизвестно защо тази мисъл бе една от първите. Но в такъв случай по-лесно щеше да е, ако бяха я замъкнали по-настрани от пътя в гъстите храсталаци и се разположат почти комфортно. Ако не, тогава защо? Този глупав и безответен въпрос непрекъснато се въртеше в главата на Лариса Георгиевна, докато мерцедесът вървеше вече по съвсем разбит, сигурно черен път и спря.

Наоколо бе съвсем тъмно — ни луна, ни звезди, ни фенери. Небето бе мрачно и въздухът сякаш пренаситен от влага. Едва мержелееше съвсем черният силует на някаква вилна постройка. Похитителите свалиха вонящото покривало от Лариса, развързаха ръцете и краката й, после я хванаха вежливо от двете страни и я поведоха към къщата по влажната от скорошен дъжд трева. По скърцащи стъпалца се изкачиха на тераса. Хлопна врата и Лариса се озова в просторна, леко осветена стая с дървена ламперия, малка камина, широк миндер и банална гарнитура от плетени мебели за вила. Сложиха я на стол до масата, похитителите седнаха отсреща и тя най-сетне успя да ги разгледа.

Бяха мургави младежи с яко телосложение и явно имаха кавказки произход.

— Не се бойте от нищо, Лариса Георгиевна — започна единият от тях, брадатият, като подчертаваше с характерно произношение „не“-то. — Косъм няма да падне от главата ви. Просто трябва да се разберем със съпруга ви. Щом направи каквото ни е обещал, с удоволствие ще ви откараме с вашата кола право вкъщи. Вие сте изумителна жена, толкова забележителна, че сърцето ми не издържа вашата мъка. Не бива, Лариса Георгиевна! По-добре кажете с какво да ви почерпим?

— Дайте да пийна нещо — помоли Лариса с пресъхнал от вълнение глас.

— Разбира се, скъпа! — Вторият скочи като изстрелян от пружина, бе висок и широкоплещест младеж, същият, който й се стори, че прилича на Димка. Лицето му, със синкави избръснати бузи, сияеше от възторг. — Какво ще обичате? Уиски? Коняк? Какво предпочитате?

— Дайте коняк.

Младежът отвори сръчно бутилката, извадена от малкия вграден бар, който Лариса не беше забелязала, наля чаша, постави я на лъскав поднос и внимателно й я подаде. А отстрани сложи голям лилав грозд с едри зърна. Тя помисли, че за новата реколта още е рано, значи е от миналогодишната, но е запазен добре.

Поднесе чашата към устата си и почувства непознат фин мирис: конякът ухаеше неуловимо на чайна роза. Като забеляза недоумението й, младежът веднага й подаде бутилката.

— Вижте, скъпа, най-хубавият арменски коняк, само за скъп гост! Бутилиран в Ереван, по рецептата на самия Шустов!

Лариса отпи глътка и се учуди от тънкия вкус на питието. Машинално откъсна едно зърно от грозда и замези с него. Гроздето беше много сладко, студено и тръпчиво.

Най-накрая в главата й съзря въпрос:

— Значи аз съм като заложница?… Извинете, и за колко е оценена главата ми, ако не е тайна? Въобще, чия е тази идея?

Ето така, не един, а цяла серия въпроси, защото тя не е такава глупачка, както са си представяли тези крадльовци.

Първият се усмихна, погледна другаря си и незабележимо му намигна. Впрочем може да й се е сторило.

— Как да ви кажем, скъпа?… Ако назовем цената, ще се обидите. Защото всяка красива жена смята, че е безценна. А вашата, не намирам думи! Вашата е голяма, много голяма!

— И той откъде ще намери пари? — попита насмешливо тя. — Да продаде колата, но тя е у вас. Вилата? Някога и това ще стане. Пък и вие нямате сметка да ме държите тук година — може да фалирате. И на кого му хрумна тази щура идея?

— Не бива да се вълнувате, скъпа. — Брадатият се усмихна. — Тенът на лицето се разваля, а защо е нужно? Ще спите тук, Лариса Георгиевна. В гардероба има чисто бельо. Ашотик ще ви покаже. — Той кимна към широкоплещестия си другар, който стоеше с бутилката коняк в ръка и чакаше кога Лариса ще си изпие чашата, за да й налее пак. — Той ще направи всичко, което поискате. Само ви моля да не напускате къщата, тук има всички удобства. Е, мисля, че казах всичко. А сега, ако позволите, ще тръгвам. Имам работа, простете, скъпа.

Той стана, поклони се изискано, шляпна Ашот по рамото и като погледна нагоре към тавана, прошепна високо:

— Ах, каква жена! — след което бързо излезе.

— Не ви ли е студено? — загрижено попита Ашот, забелязвайки, че Лариса зиморничаво сви рамене.

Тя не отговори. Неочаквано я осени: ами да, и дума да не става за Димка. Тези апапи си точат зъбите за милионите на баща й. Но какво става с Димка, той къде е? Всичко това й изглеждаше много странно. Трябва да обмисли много добре случилото се, всичко да обмисли… И какво още искат от нея?

— Да запаля ли камината, Лариса Георгиевна?

Тя равнодушно повдигна рамене, все така замислена над своите въпроси. Ашот се извини неясно защо и излезе. Прозорците бяха затворени с кепенци. Впрочем вече минаваше дванайсет през нощта, все едно нищо не се вижда. Лариса отиде до гардероба, извади оттам възглавница и пухкаво вълнено одеяло, хвърли всичко на миндера, полегна и се зави до раменете. Трябва да обмисля всичко, заповяда си тя, но вълненията от последните часове я сломиха и след минута спеше.