Фридрих Незнански
Опасно хоби (48)

46.

Направо от колата Турецки позвъни на Александра Ивановна. Беше уверен, че тя едва ли спи и чака новини. Докладва, че операцията е завършена. Пристигат. Тя разбра и само добави, че към осем ще бъде в кабинета си.

— Качи се с него в залата за опознаване.

За Турецки това бе удобно по няколко причини. Като начало, Романова искаше да наблюдава малко разпита от съседния кабинет. В него обикновено се канят потърпевши или свидетели на тежки престъпления, които по различни причини, а най-често от страх пред престъпника не искат да бъдат забелязани от него.

Освен това на „Петровка“ 38 всички служби са подръка, няма нужда от изпращане на куриери надалеч.

Изглежда, че целият вчерашен ден, преминал в нерви, и безсънната нощ, пълна с вълнения и страх, бяха сломили Бай. И външният му вид бе объркан, изплашен и покорен. Най-подходящото време да го притиснат както трябва и да го накарат да даде правдиви показания по делото за убийството на Константиниди.

Още преди пристигането им, Льоня Кругликов бе успял много подробно да изучи общата тетрадка на Константиниди. Сега си правеше бележки за предстоящия разпит. Турецки също формулира окончателно въпросите си. През изминалата нощ дълго размишлява по тях. Всичко бе готово за конкретен и много подробен разпит на заподозрения. Бяха спазени и всички необходими формалности: Бай се подписа, че е наказателно отговорен, ако даде лъжливи показания и ако откаже да даде показания, съгласно членове 181 и 182 от Наказателния кодекс.

Но Бай прекрасно познаваше всички тези хитрости. Изобрази на лицето си пълна покорност и ревностно желание да помогне на следствието — нали обеща пред следователя чистосърдечно признание! — и сега чакаше само едно: хитри ходове и номера. Докато пътуваха с колата на МУР, той също подробно премисли линията на поведението си.

Вече знаеше, че дори при щателен обиск в дома му тези ченгета ще могат да намерят три-четири, максимум пет „картинки“ от колекцията на Константиниди, които този стар козел не би могъл да отбележи в каталога си като продадени. Разбра също, че дебелата одърпана тетрадка е същата скъпоценност на стареца, която той търсеше, но, уви, други намериха. За малкото, което открият при обиска, ще получат най-достоверно обяснение: Вадим му ги донесе и продаде. Как ги е взел? Бай не се е интересувал. Може да са имали споразумение, може пък тъстът да е искал по този начин да компрометира и опозори Димка пред жена му, а после и пред света. Живият пример е Дега, пази се у Лариса, а не у стария Константиниди. Дявол да го вземе, Лариса Георгиевна не може лично да не потвърди това обстоятелство! Всичко останало, каквото донесе Андрюша, е вече толкова далече! Ако още не е пресякло границата на благословената държава, всеки момент ще я пресече, опаковано в дипломатическия багаж на съветника по културата на милата на сърцето му, но още недостъпна за Бай Швейцария. Така че напразно се хабят господата хитроумни следователи! Ако Виталий Александрович има някакъв грях, то е, че повярва на лош човек. А и искаше да препродаде в частни колекции купените със свои пари „картинки“. Какво да правя, виноват, дяволът ме накара! Наказвайте ме… Между другото, заплатил е със свои пари, а не с крадени. В цял свят познават Бай като сериозен човек, верен на думата си. Мошениците не са такива.

Разбира се, няма какво да възрази на следствието по делото на Вадим Богданов. Всъщност, няма нито един свидетел. Или съучастник. Като го хванете, разпитайте, съберете разобличаващи показания и тогава ми лепвайте престъпление, а дотогава… А дотогава!

— Надявам се — попита Бай в една от почивките на разпита, когато по молба на Турецки донесоха по чаша чай за всички, — че няма да ме набутате някъде в Бутирка? Или все пак съм голяма социална опасност за държавата?

— Мисля — усмихна се Турецки, — ще ви пуснем срещу подписка за неотклонение от постоянното ви местожителство…

— За бога! — почти се примоли Бай. — Готов съм да подпиша всякаква подписка. Помислете сами, къде мога сега да изчезна? И с празни ръце. Пък и, както е известно, никой не връща рушветите, особено във валута — отбеляза той, сякаш разказваше весел виц.

— Е, Виталий Александрович, не сте се лишили от последните си пари, нали? — намигна му свойски Турецки.

— Опазил ме Господ, тогава наистина ми остава да легна и да опъна петалата. А още ми се живее.

— Красиво — добави Турецки и погледна Кругликов, който, посръбвайки от горещия чай, остана направо без глас и със странно учудване наблюдаваше лекото надлъгване между двама, сякаш съвсем близки хора.

— Какво? — Бай разпери широко ръце. — Мигар човек не е създаден затова? Ако изоставим политиката. Помните ли един късометражен филм навремето, за тези, които варят домашна водка? Единият казва: хубаво е да живееш! А другият го поправя, забележете: още по-добре е да живееш хубаво. Не помня дословно. Това е заложено във всекиго. И не ме убеждавайте, че от раждането си човек мечтае да работи в химически завод, за да се изхранва и да хвърли топа на трийсетина години.

— Това е ясно — съгласи се Турецки, — нека се върнем на Беленки. Чета: роден през шейсета години, на осемнайсет години осъден за първи път по член сто и трети за умишлено убийство. Излежава си присъдата, излиза. Никога не е бил в Афганистан… — Бай само разпери ръце, за да демонстрира колко е разочарован, а Турецки продължи: — През осемдесет и девета пак е осъден за втори път, вече по сто и втори член за умишлено убийство. След пет години излежаване на присъдата — бягство от колонията със строг режим. И още един любопитен детайл: в същата колония излежава присъда помощникът на Гурам Ованесов — Мкъртич Погосов, но това е само едно от имената му. Не ви ли се струва странно такова рядко съвпадение — двама закоравели престъпници, а служат, както ни убеждавате, в домовете на порядъчни хора. Впрочем някак си… не е прилично да смятаме Ованесов за приличен човек. А вие се изпуснахте, помня, че сте познати и едва ли не той ви е посъветвал да вземете Беленки?

— Аз ли? — почти се изплаши Бай. „Мислех си, да. Но да съм го казвал?!“

— Да не би да греша? Или не съм ви разбрал правилно?

— Разбира се! Аз съм се виждал с този престъпен тип, имам предвид Ованесов, може би само веднъж, и то в навалицата.

— Още един интересен детайл: лицето на убития Беленки не приличало на предишното. Както сочи комплексната медико-криминална експертиза, преди около две години му е направена пластична операция. Но пръстите няма къде да се дянат. И по отпечатъците го разпознахме, родничкия. Ясен ли съм? Та кой му прави операцията?

— Но той твърдеше, че в резултат от Афганистан има разни белези… После зараснали. Не съм се интересувал много.

— И накрая още една загадка. Обувките на убития Андрей също бяха подложени на експертиза. Върху подметките са открити следи от порязано, а също и микрочастици от стъклото, счупено с тези обувки в кабинета на Константиниди именно когато е убит старият колекционер. Извили са му врата, да прощавате. Като капачка на шише, с два пръста…

Турецки загледа Бай в упор, но той не трепна: каква издръжливост! А смяташе, че вече са размазали мерзавеца…

— Но какво общо имам аз? — сви тлъстите си рамене Бай. — За бога, да не помислите, че искам да стоваря нещо на покойника, но наистина нищо не съм знаел и не знам. Та за убийството на Георгий Георгиевич ми съобщихте вие, Александър Борисович. Сега говорите такива страшни неща, че моят помощник… Готов съм да вярвам и на вас, и на умните ви експерти. Разбира се, всичко, което говорите, е чудовищно, просто не се побира в главата ми, но с какво мога да помогна на следствието? Разказах каквото знаех. Аз съм открит! Вие видяхте: това съм аз, това е домът ми. Гледайте! Питайте!

— Точно това се каним да направим. Леонид Сергеевич, заемете се с каталога, а аз ще изляза за минутка.

 

 

Турецки влезе в кабинета на Романова. На мълчаливия й въпрос отговори с отрицателно поклащане на главата.

— Погледнах го, Сашка, ясен ми е: ох, костелив орех! Умен, хитър. Сигурно е организатор на убийството, но… Нито свидетели, нито отпечатъци, нито откраднатото. Няма улики!

— Все пак ще намерим нещо.

— Та той заяви: донесе ги Богданов. Значи трябва ни Богданов. Разговаряхме с Костя наскоро, той предложи да се свържеш с Интерпол, с нашия Виктор Милников. Хубаво момче. Към петдесетте. — Тя се усмихна. — Там ти е Богданов, там са ти изчезналите картини. Ония, които вече може да са зад граница. Звъних му, днес ще те чака.

— Ах, майчице-началничке! — възхити се Саша. — Кажи ми какво ще правя без теб?

— Стига, Саша… — Шура явно се поласка. — Не бързай да се прибираш.

— Защо? Какво още? — Турецки вече беше забравил за взривената си кола. Все едно че не я е имало. И преди се отнасяше към нея непочтително: транспорт и толкоз. А сега ще се наложи известно време да ходи със служебната. Или с тролейбуса.

— Не е приятно — въздъхна Шура. — Там изселихме спешно четири етажа.

— И блока ли взривиха? — ужаси се Турецки.

— Засега не са стигнали дотам. Но можеха… Не целия, разбира се… Я ми кажи, оставяш ли до вратата кофата за боклук?

— Какво говориш! При нас има сметопровод, и кофи на двора — за празните шишета.

— Нашите лайнени оперативници погледали, подушили, почукали по вратата и искали да си ходят: всичко е наред. Намерил се един специалист, Синцов, аз го познавам, който обърнал внимание на кофата с боклук. А там, Саша, имало такава бомба, че не само за тях, но и за два етажа отгоре щяла да стигне и да хартиса. Виж как си настъпил тая паплач! И ти намери ли адреса! Колата ти минирали, но както схващам, за всеки случай, за да се застраховат. Входната врата е напълно достатъчна. Та този Синцов стоял до сутринта с проклетата кофа, за да обезвреди бомбата. Докараха я тук, умен криминалист, открил я. Знаеш ли чии са отпечатъците от пръстите?

— Върху кофата или върху бомбата? — реши да рискува Турецки. Много му се искаше да отгатне.

— Да кажем… върху бомбата? — учудено попита Романова.

— На Беленки.

— Браво.

— А върху кофата — на Погосов. Или нечии неизвестни засега.

— Откъде знаеш? Казаха ли ти вече?

— Отгатнах, Шура. По-точно, зададох си гатанка. И познах, нали? Та те работеха в комплект. И свързваха Ованесов с Бай. Но каква е тази връзка, на какво се крепи? Не е на „картинките“ де! В дома на Ованесов не видях нищо ценно живописно. Разбираш ли, това му е чуждо! Но за нещо имат общи интереси. Как да докажем обаче?

— Нека Кругликов да отиде на вилата му, в жилището, да преобърне всичко. Нека търси… И още, решихме с Костя да изпратим Слава да се свърже с Богданов чрез Интерпол. Ще използваме услугите на частното ченге. Можеш да съобщиш на този безделник… Добре, върви…

Турецки се върна в стаята, където продължаваше разпитът на Бай, поседна край масата, изчака паузата и извади от джоба си полученото още вчера постановление за обиск в жилището на Бай и задържането му под стража. Протегна го на Виталий Александрович и го помоли внимателно да се запознае с този документ, подписан от заместник главния прокурор Меркулов.

Бай зачете и се изуми:

— Още вчера ли?! — изрече накрая, а Турецки сви рамене:

— Както виждате.

— И вие?

— Да — кимна Турецки. — Представяте ли си от колко глупости щях да ви избавя, ако бях ви връчил това постановление още вчера. Така, днес ще направим обиска у вас, не се сърдете. А после ще решим дали да ви арестуваме, или…

— Защо така изведнъж и арест? Та аз за нищо!… А какво означава вашето „или“?

— Не бързайте, Виталий Александрович. Съвсем ли за нищо? Все пак има едно-друго. Например „картинките“ на Юон и на други руски художници от началото на века. Взели сте ги със заплаха от една вдовица, станало е с помощта на Беленки, а вие сте дали гаранция и залог от четиристотин хиляди долара. Картините загиват в чужбина. Но лично аз ви обещавам, че ще намеря нещо значително.

И Саша отново забеляза как започна да се мокри ризата на Бай. Вече независимо от волята му. Скапаното тяло е по-чувствително от тренирания мозък. Организмът на Бай го демонстрираше.