Фридрих Незнански
Опасно хоби (47)

45.

Майор Климчук приличаше на голям куфар на колела. Едър, тежък, широкоплещест, с бързи и ловки движения като циркова мечка. Късите му крака сякаш не вървяха, а ситняха. И това предизвикваше неволна усмивка.

Чакаше до вратата-въртележка пред входа на летището и пушеше, поглеждайки пристигащите коли. Турецки още не бе слязъл от патрулката, когато той пръв отиде да го посрещне. Козирува, допрял дланта си до козирката.

— Здравейте… Аз съм Иван Василиевич Климчук.

— Александър Борисович — представи се Турецки.

— Слушам ви, какво има? Каква е тази паника?

Турецки бързо нахвърли ситуацията. Майорът запали цигара и го покани, но той отказа: бездруго гърлото му е пресъхнало.

— Ще оправим работата — успокои го Климчук. — Хайде в бюфета.

Седнаха зад празния тезгях — кой да закусва в четири сутринта? — взеха по чаша студена фанта и продължиха разговора си.

— Значи смятате, че това е Снегирьов? — замисли се Климчук. — Долно животно, извинете за израза! А вашият Бай какво поданство има?

— Наше. — Турецки се усмихна и си спомни как миналата седмица, тъкмо когато започваха следствието, Грязнов му заостри вниманието върху няколко любопитни факта от биографията на Виталий Александрович. Друг на негово място след толкова години живот в чужбина земята ще съдере за американско или някакво друго гражданство. А този както си беше съветски гражданин, така и си остана. Патриот значи? Не, сигурно парите са се оказали по-важни от патриотизма, а за него е все едно какво пише в паспорта му.

— Тогава е по-лесно. Не мога да търпя консулските съветници. Големи буквоеди и формалисти, цели езоповци, както четох наскоро.

Посмяха се.

— Няма да се появявам до последно. А връзка ще ни бъде Едуард, шофьорът на нашата кола. Ще обикалям наоколо, да не ме засече митницата. Или още по-добре, ще остана тук.

— Разбрахме се. — И се разделиха.

Саша обясни на Едик какво очаква от него, той се съгласи на драго сърце да помогне, излезе от колата и тръгна из чакалнята. Турецки затвори очи, облегна назад глава и започна да планира утрешния си ден. По-точно — днешния, нали вече е вторник.

Добре, ще хванем този Бай. Заедно с компромата. Ще се подпише, че няма да напуска града и ще го доставим в прокуратурата за пръв разговор. Какво обвинение можем да му предявим? Че Андрей Беленки е работел за него? От сутринта го издирваме по всички картотеки. Да предположим, докажем, ако съм прав, че Андрей е убиецът или един от убийците на Константиниди. Какво общо има Бай — обикновен човек, наивна душа? Ще каже, че никога не е забелязвал нищо лошо в Беленки. Това престъпление ли е? Извинете, няма повече. Но за това не съдят, дори по нашите съвсем идиотски закони. Също като с Гурам. Ако момчетата му поемат вината върху себе си, той ще се окаже чист, гаднярът. И съдът на драго сърце ще го пусне на свобода. Ах, колко разпалено, с каква страшна тъга говореше за това Никита Емеляненко на връщане от Фрязино към Москва! И за жалост — не е далеч от истината… Виж, ако намерим у Бай откраднатите от Константиниди картини, и ако дядовият каталог го потвърди, става съвсем друго. Затова като чу за каталога, очите му зашариха, затрепери… А Поляков и Зименков цял ден нещо мълчат… Полунин и Кругликов трябва да направят и в двата апартамента съвсем истински обиск, а не нещо повърхностно. Да съберат всички картини. Там, на „Комсомолски“ в голямата чанта имаше руло, само че тогава не ни беше до него. Да се прелистят всички папки-мапки, всички бележки и тем подобни. Ако се наложи да арестуваме Бай, трябва да се готвим като за звяр. Не става как да е. И той го знае много добре. А сега е въпрос на техника как да го хванем… Снегирьов, глупакът, дори не се сеща какво си копае в момента.

Турецки отвори леко вратата, огледа се и извика Едуард.

— Премести колата на друго място, може Бай да е запомнил номера. После върви при майор Климчук, кажи, че аз те пращам, намира се в транспортната милиция, знаеш къде. Предай, че може да се наложи да извикаме снегирьовското началство и да направим обиск в сейфа му, в гащите му и така нататък. Той ще схване за какво става дума. А аз ще погледам. Не бива да се появявам често там, вече ме познават.

Така мина час в размисъл. Изведнъж сърцето на Турецки трепна радостно. После неясна тъга измести радостта от прозрението, и то, защото в края на краищата излезе прав. На душата му стана съвсем противно, когато видя познатото тъмносиньо рено, а от него изпълзя — друга дума не може да се намери — големият шопар Бай. Играта на стражари и апаши свърши, започваше проклетата проза на живота. Шофьорът Артур извади от багажника обемист куфар на колелца и неголяма кожена чанта за носене на рамо, с бял надпис „Пан Ам“, значи отдавнашна. Артур веднага паркира и се върна при Бай, взе куфара и двамата тръгнаха към изхода за пистата…

Тъкмо Едик щеше да отиде при Турецки, беше на две крачки от него, и той вече слизаше от колата. Потупа шофьора по рамото и каза кратко:

— Да вървим, приятелю. Ти — след тях, аз ще стоя до будката с парфюми, виждаш ли я? Намери Климчук и му покажи обекта. Когато започне да попълва декларацията и да минава митническата проверка, ела ме извикай.

Бай, изглежда, бързаше. Искаше му се по-скоро да мине паспортната проверка, след нея е границата. А най-добре да е вече в самолета. Още по-прекрасно — ако вече е набрал височина. Затова, когато Артур доведе Снегирьов, с чиста съвест пусна шофьора да почива вкъщи, изобщо да прекара два дена където иска. До „завръщането“ на стопанина. А той отиде със Снегирьов в неговата стаичка, където по време на смяна стои старшият. Разговорът с митницата бе кратък и съществен. Снегирьов заключи сейфа и пъхна ключа в джоба си. После лекият, но обемист куфар на Бай тръгна към празното гише заедно с него. Не бяха обявили още излитането, но на двете гишета вече регистрираха пътниците.

Снегирьов бе точен: претегли куфара и чантата. Разбира се, свръхбагаж няма. Взе предварително попълнената декларация. Сред особено ценните предмети бяха посочени златен пръстен с орел и златна верижка на врата. Пъхна в паспорта екземпляр от декларацията, после извади от джоба си билета за полет с австрийската авиокомпания. Беше го купил още в понеделник, след позвъняването на Бай, от представителството на фирмата за съвсем прилична сума. Сега намигна лукаво: митницата не взема току-тъй рушвети. Виталий Александрович го разбра и също намигна.

Но както забеляза, ответната усмивка на Снегирьов се оказа кисела, сякаш е отхапал лимон. И дори не гледаше него, а някъде зад гърба му. Машинално се обърна и… хлъцна, при това толкова високо, че изправеният зад гърба му Турецки весело се засмя.

— Боже мой — разпери ръце, — наоколо пълно с познати лица! Добър вечер, пардон, добро утро, Виталий Александрович! И на вас добро утро, другарю Снегирьов, не греша, нали? Какво, посрещаме ли, Виталий Александрович? Изпращаме ли? И защо така рано, дори не сте се наспали, и пуснахте Артур. Не е разумно, господа — завърши той без следа от усмивка.

Очите на Снегирьов пак заиграха: видя, че насам върви с характерната си ситна походка старият подлец Климчук, а с него двама от оперативните работници.

— Е? — Турецки огледа събралите се. — Започваме ли работа? Моля! — Той протегна ръка към Снегирьов. — Дайте всичко, паспорт, билет, декларация. Багажът мина ли проверка?

Снегирьов безмълвно кимна.

— Чудесно. Виталий Александрович, истината винаги е по-добра. Сега още не сте извършили криминално престъпление, но… Мислете. Имате една минута. Иван Василиевич, помолих да известите шефовете на Снегирьов, че ще правим обиск на работното му място. Съобщихте ли?

— Тъй вярно. Сега ще дойдат… началничетата — рече майорът с откровен сарказъм.

В това време Турецки разглеждаше документите, огледа от двете страни самолетния билет, поклати завистливо глава и попита:

— Виталий Александрович, а цената на билета влезе ли в рушвета?

Той опули очи като риба и без да иска, кимна.

— И аз така мислех, защото вие нямахте време. С такава наситена програма. Как мислите, дали Алевтина Филимоновна се е събудила, или трябва да изпратя лекар и да разбиваме вратата?

Бай мигом се изпоти. Целият — по челото, лицето, по гърба и елегантната му риза започна да се мокри пред очите на всички.

— Ще се събуди… — изсумтя той. — Пи повече… и толкоз.

— Една минута мина — заяви Турецки и погледна часовника си.

— А какво ми остава? — покорно отвърна Бай. — Не съм някакъв си убиец… Ще кажа, разбира се.

— Вероятно желаете да направите чистосърдечно признание? — не спести отровата си Турецки.

— Да, да — отговори твърдо Бай. — Но ако може, да не е тук, разбирате ли?

— Разбирам и ще влезем в кабинета на Снегирьов, където ще имате и време, и място. А вие, Снегирьов, ще последвате ли примера на колегата, за да не протакате? Това може да повлияе на съда, но се съмнявам дали и на началството ви. Макар че, дявол да го вземе, всичко става. Нали, Иван Василиевич?

— Тъй вярно, Александър Борисович! — съгласи се и изпъна гърди майор Климчук.

— Ще кажа — кимна накрая убитият Снегирьов, като разбра, че под „началничетата“ този подлец Климчук сигурно разбира заместник-началника на митницата Козлов, с когото беше на нож. Но не поради служебни разногласия, а заради гадния характер на Козлов, който не щадеше нито своите, нито чуждите, когато ставаше дума за службата. Наистина, по-добре сам да признае. Е, ще го изгонят, но с неговия професионализъм и връзки толкова ли няма да намери някаква работа? Пък може да не го изгонят, а само да го понижат в длъжност, голямо чудо. Из цяла Русия търсят митничари, да не говорим за бившите републики. Трябва да пожертваш малкото, за да не изтървеш голямото.

— Да вървим — той вече бе спокоен, — ще покажа…

И Бай направи последното „признание“:

— Извинете, Александър Борисович, може ли да ви наричам така? Или… как беше? Гражданино началник?

На Турецки му се стори, че долавя насмешка, но отвърна сухо:

— Може.

— Всъщност най-сетне осмислих вашия въпрос за Ситковски. Мога да дам честна дума, че това не се отнася за мен.

„Или всичко е пресметнал, или?“ — Турецки кимна и отговори равнодушно:

— Както се изразявахме — следствието ще покаже. Но ще се радвам за вас. Хайде да отидем да видим вашите „картинки“. А после ще седнете на масата, ще ви дам няколко листа хартия и подробно ще напишете защо, след като ви предупредих за отговорността ви в случай на неявяване, въпреки всичко решихте да напуснете страната, какви картини носите в куфара, откъде, имате ли право да ги изнасяте и продавате в чужбина. А пък за вашия бивш шофьор ще си имаме отделен разговор. И не тук, естествено.

Саша вече съжаляваше, че предварително разкри истината за убития шофьор. Можеше да протака, тогава как ли щеше да се извърта Бай? Но казана дума — хвърлен камък, късно е да съжалява… А сега той всичко ще отрича… Турецки изобщо не се интересуваше от съдбата на Снегирьов. Бай потвърди, че е дал подкуп, митничарят нямаше друг избор, освен в присъствието на двама свидетели сам да извади от сейфа нещастните двеста хиляди долара и пак собственоръчно да ги даде в полза на… Каква ти полза? Глупак, трябваше да ги изнесе, а не да бърза с тоя тлъст шопар. Пък и къде ли да ги изнесе? Сигурно вече са го следили. Но нека тия скапаняци фиксират факта на доброволното му признаване и предаване на нечестно спечелените пари! А пък че дотичалият Козлов се заканва да го изгони, да го прати в дранголника, е вече факт от собствената му биография. Не той ще реши, а съдът. И няма защо да се крие зад колектива, тук две трети, ако не и повече завиждат сега на Снегирьов. Не на финала му, разбира се, а на живота му. А може и някой от тях да го е наклепал?

Турецки предложи на Бай сам да отвори тайника на куфара си. Всичко излезе много по-просто и примитивно, отколкото очакваше. Бай небрежно изсипа на масата малко неща, сетне откъсна от дъното и капана няколко хитроумно залепени стикерчета и пред взора на „възхитената публика“ блеснаха платната на Мане, Дега, Синяк, рисунки на Сезан и други художници, чиито имена не говореха много на Турецки. Поне тези знаеше, и слава богу.

Но да вземем този Едуард Мане. Картината е нарисувана красиво. Цялата грее — небето, водата, почернелите червенобради мъже. Девици с шапки. Сякаш всичко диша въздух, вятър. Да, наистина е красиво. Но да убиеш човек заради нея?!

Турецки внезапно изпита още едно неочаквано чувство. Нали тия картини не трябва да се съзерцават в такава обстановка, и много ясно — не в такова състояние, не в пет и нещо сутринта. Но му се стори, че в платната напълно е изчезнала сянката на святост, която е присъща на произведенията в музеите. Дали му се привидя някаква кървава пелена, но нямаше порив да се възхищава, измъчваше го неясното желание да ги отхвърли някъде по-далеч от очите си. Навярно му бе повлияло малко недоброжелателното отношение на Бай към тези произведения, неговото фамилиарно „картинка“, „картинки“…

Когато галеристът завърши своята кратка изповед, написана на три странички, и изброи произведенията на изкуството в тайника на куфара, предназначени за изнасяне в чужбина, в дадения случай в Австрия, Турецки прибра всичко в куфара, запечата го по съответния начин и го занесе във форда. При това не пропусна да намекне на Бай, че напразно е освободил колата си, сега щеше да пътува комфортно, с ледено боржоми, а тук може да разчита само на чаша вода от чешмата, вмирисана силно на химия.

Саша остави Снегирьов в ръцете на ведомствената милиция в лицето на заместник-началника на отдел „Вътрешни работи“ при летище Шереметиево майор Климчук. Това е негова епархия. Нека се оправят двамата с Козлов.

Като имаше предвид габаритите на Бай, Турецки му предложи да се настани на задната седалка, а той седна до Едуард, и поеха към Москва. Нощта свърши. До началото на новия работен ден оставаха по-малко от два часа.