Фридрих Незнански
Опасно хоби (46)

44.

Ереванският пътнически влак 943 тръгваше от Курската гара от седми коловоз. Шестнайсети вагон е малък кошмар. В него тръска и люлее, той е най-неудобният и мръсният вагон от цялата композиция. Още повече че се нарича плацкартен, със запазени места. Беше вече три и до тръгването на влака оставаха петнайсет минути.

Перонът се огласи от бърз гърлен говор, своеобразен народ се кани да напуска столицата. Колкото и да търсиш сред заминаващите, изпращачи няма. Кой пътува по това време? Пътуват. Двама: единият с големи плешивини по черепа, другият с характерен боксьорски нос, сплескан и почти плосък. А тези двама високи младежи, с джинси и кожени якета, изпращаха невисок хилав плешив човек с агнешка шапка, такива на Кавказ носят селяните.

Изпращачите се отнасяха към възрастния с видима почит, говореха полугласно, но повече слушаха.

Багажът — тънък куфар и избеляла брезентова раница — бе пред краката на възрастния. Той говореше на арменски, както и останалите наоколо, край вагоните. Такъв специфичен влак.

Най-сетне дойде време да се качват по стълбичките във вагона. Сбогуваха се спокойно, без прегръдки и целувки, възрастният просто им стисна ръцете и леко подскочи на стъпалото, леко за неговите години, би казал любознателният човек. Но по това време нямаше такива на перона. Тези, които трябва да са любознателни, дефилираха из многобройните зали и подлези на гарата, поглеждаха снимката на брадясал, чернокос и мрачен тип. А заминаващият заедно с изпращачите дойде от съвсем друга посока и изобщо не се мота по перона.

Влакът тръгна и понесе към Кавказ престъпника рецидивист, „авторитет“ от бандитския свят с четири присъди. А в износената раница и пъхнати в старите кирзови ботуши, напущаха Москва пачки зелени банкноти, получени от него за изпълнената поръчка.

— Довиждане, чичо Мкъртич — тихо рече оня с боксьорския нос. Вторият също махна с ръка.

Мкъртич Погосов, дясната ръка на чичо Гурам, старият мъдър Мкъртич, или още Макар, смяташе, че всичко е нагласено както трябва и хитрият следовател трябва да хвръкне във въздуха не по-късно от осем часа сутринта. Затова си заминаваше с чиста съвест.

Само не разбираше защо не дойде на гарата Беленки? Закъсня ли? Случва се. Макар да бе уверен в него така, както и в себе си.

Така тресна, че изхвърчаха не само стъклата, но и рамките на прозорците с изглед към двора. За миг кварталът се събуди. Старите жители не бяха чували такъв изстрел от времето на войната, когато на голата поляна между къщите бе паднала половинтонна немска бомба. Скоро пролетните води бяха запълнили изкопа от взрива, а по средата останала да се търкаля конструкцията на съборения още преди войната кран. По-късно хлапетиите допряха две дъски и се пързаляха върху тях, по-големите се гонеха по железните конструкции на крана и понякога падаха във водата. В ония години от всяко нещастие можеше да се извлече някаква лична полза. Наистина, за тези, които помнеха…

След пет минути в двора връхлетяха милиционерски патрули. Полусънените собственици на колите, спрени до горящата жигула, тичаха всеки към своята и ги изкарваха по-далеч от бушуващия огън.

Дошлите оперативни работници бързо изпразниха пожарогасителите си, но ефектът бе почти нулев. Появилата се след миг пожарна заля за секунда всичко с дебел слой пяна. Огънят стихна.

Оперативниците заобсъждаха на кого е колата. Взривът бе много силен и в радиус до двайсет метра имаше разпилени железни парчета. Разследването започнаха специалистите, открили, че в колата е имало човек. Възможно е да е бил собственикът. Разпитаха насъбралите се хора и стигнаха до извода, че взривената кола най-вероятно е била на живеещия в тази кооперация следовател от Главна прокуратура Турецки.

— У тях даже свети — един от съседите посочи четвъртия етаж. — Нима човекът е слязъл до колата, а в това време е гръмнало? Какво нещастие!

— Ей, началник! — обади се един младеж. — Вчера не съм го виждал. Цял ден се въртях тука с моята трошка. — Той подхвърли върху дланта си връзка ключове. — Към седем-осем дойде един тип, приличаше на боксьор. Търсеше Сашка. Казах му: виждаш ли, няма му колата, значи и него го няма. Може да си е дошъл по-късно? И защо така? — попита изведнъж и се обърна към навалицата.

— Турецки ли? — Дежурният следовател наостри уши. — Трябва спешно да се обадим. Ех, момчета, това може да бъде много сериозно. Не си отивай, как се казваш?

— Сашка, адаши сме — въздъхна младежът, седна на бордюра и хвана с две ръце главата си.

Дежурният следовател изтича при колата си и започна да звъни в дежурната на Главно управление на вътрешните работи на Москва. Там приеха съобщението и заповядаха на следователя да не се отдалечава от телефона. След няколко минути се раздаде развълнуваният глас на Романова. Тя попита къде е станал взривът. Като чу, че в двора пред дома му, въздъхна с облекчение.

— Добре, чуй сега. Качи се на четвъртия етаж, в апартамента му, може и там да има нещо сложено. Не е загинал Турецки. Сега е на задача в съвсем друг район. Мога да предположа, че се е взривил или неопитен убиец, или крадец на коли. Но никому нито дума. Изрази съчувствие на хората, за какво ли им е на горките, но имаш ли друго предложение? Действай. А трупът, или това, което е останало от него, изпрати в моргата, може да го идентифицираме.

В това време Турецки приближаваше с мощния форд летище Шереметиево. И естествено, не можеше да чуе какво говорят съседите за него. Телефонното обаждане на Романова го застигна някъде на изхода от Ленинградското шосе.

— Е, Саша — тя въздъхна някак странно, — винаги съм била сигурна, че иде живееш дълго. Здравата си ги настъпил по опашката. Върши си работата и по-малко емоции. И започвай да пестиш за нова кола.

— Какво се е случило? — разтревожи се той.

— Това, нямаш вече жигули. И прозорци нямате на двата етажа. Нали казвах да не спирате колите из дворовете. Хора вървят, играят деца.

— Ясно — досети се той. — Значи е задействало?

— И още как! Вътре се е оказал някакъв тип. Не унивай, ще ти съберем пари за нова кола, да те вземат мътните. Какво да правим? Не ни бутат рушвети, слава богу… Живеем си като добри хора. Къде си сега?

— Последен завой.

— Е, добре, сине — въздъхна Александра Ивановна и Турецки оцени истински нейното ласкаво, родно „сине“. — Стискам ти палци…

Турецки се усмихна и намигна на Едуард.

— Нищо, ще поживеем. И ще хванем здраво тая паплач за едно… скандално място.