Фридрих Незнански
Опасно хоби (45)

43.

Турецки свърши набързо работата си. Придружен от патрулната кола — нов форд с всички милиционерски атрибути по вратите и покрива, — летеше като стрела към къщи. Спря колата, както винаги, срещу входа и на бегом се качи у дома. Едва в банята, докато се плискаше гол до кръста на чешмата, си спомни, че през целия ден не намери време да хапне като хората. Пак ли омлет? Или нещо още по-лошо — замразени пилешки бутчета, както народът ги нарича „крачката на Буш“? Но му трябва половин живот да ги размрази.

Тогава Саша направи най-бързото. Грабна няколко студени кренвирша и ги задъвка с парче сух хляб.

После бързо смени ризата си и надяна стария кобур, който му подари за един рожден ден Грязнов. Пъхна пистолета, а върху ризата облече леко яке с ципове. Сложи документите в джоба и беше готов.

Когато затваряше вратата, чу радиото — приличаше на разговор на седнали в кухнята хора. А щом слезе долу, вдигна глава и видя, че лампата в кухнята свети. Всичко е точно. Той също би си помислил, че има някой вкъщи.

Шофьорът на патрулната кола, която отделиха на Саша по молба на Романова, бе относително млад. Беше служил отдавна, но познаваше Москва доста добре. Още не бяха се запознали и сядайки до него, Саша подаде ръка и се представи по име. Шофьорът стисна ръката на следователя и също се представи просто: Едик. Много добре, значи са на „ти“. Няма време за церемонии.

— Едик, хайде да съставим маршрута — предложи Турецки. — Сега отиваме в Шереметиево, но през Киевската гара. Върти ми се нещо в главата. Да ти показвам ли пътя?

— Няма нужда — отвърна шофьорът и тръгна с включени лампи. — Излизаме на „Комсомолски“, нагоре по „Боровски“ и надясно по крайбрежната, гарата е близо.

— Отлично — отбеляза Саша и си облегна главата назад. Заразмишлява.

До полунощ от Киевската гара тръгват всички основни бързи влакове. После остават четири или пет пътнически. Но сега е лято, разгарът на туристическия сезон и по някаква своя логика жепейците биха могли да пуснат още някой и друг сборен бърз влак, без да съобщават в печата или по радиото.

Турецки бе склонен да вярва, че Бай, ако е решил да изчезва, дори временно, ще хукне към Шереметиево. Там, изглежда, си има надеждно разработен канал — дали лично, или най-вероятно с помощта на Кисота и разните продажни митничари.

Саша посегна към радиотелефона, монтиран в жабката. Кимна към шофьора:

— Може ли?

— Колкото искаш — усмихна се Едуард.

Турецки избра вилата на Бай. Дълго никой не отговаряше на настойчивото звънене и му писна да чака. Реши, че стопанинът вече е напуснал вилата, и се накани да избере друг номер, но някой се обади. Мърморещ старчески женски глас.

— Господи Боже мой, че кой звъни по това време? Вие ли сте, Виталий Александрович? Да не сте забравили нещо?

Той не беше продумал още, а бабката, или каквато и да е, вече издаде половината тайни на своя господар.

— Не, уважаема, не е Виталий. Аз съм негов приятел, Александър Борисович ме наричат. Ама той да не е заминал, без да ме предупреди? Имахме много важна среща. И далече ли отиде, с ваше позволение? Може би ще успея да се видя с него?

— Как да ви кажа — жената се замисли. Обикновено, като излизаше, Бай не й позволяваше да пипа телефонните слушалки, с каквито бе пълна къщата. Но сега нищо не заръча.

— Отдавна ли замина? Ах, преди час. Колко жалко, и къде да му предам сега парите. Закъде се стягаше? Аха, за Киев? Така ли каза?… Ами да, за ден-два, бива, ще се развее из Киев, ще се изкъпе в Днепър и — хайде у дома.

А преди да излезе — му предаде словоохотливата прислужничка, за което Турецки я благославяше, а Бай би я убил, — говори с някого от женски пол, защото й викаше гълъбице… Не, не гълъбче, а гълъбице, това хубаво го запомних. И споменаваше някакъв такъв… Абе, където продават вносен спирт, и хората го пият и се тровят, по вестниците пишат, даже по телевизора казваха. Недейте да пийте, защото ще умрете значи, пък все продават…

— Какъв е този спирт? — попита на глас Турецки, а Едуард веднага отговори като в телевизионното предаване „Какво? Къде? Кога?“:

— „Роял“ ли?

— Да, има такова казино. Или нощен клуб — „Роял“.

— Аа! — поде старицата и ситно се засмя. — Ама не ме издавайте, че съм казала, да не се разлюти много. То аз виждам добрия човек и по телефона! Защо пък, викам, да не помогна?

— Благодаря, как ви е името, извинете, не чух добре.

— Клавдия Ивановна ми викат.

— Много добре, скъпа Клавдия Ивановна. Няма да му кажа нито дума за вас, ама и вие не издавайте. Нека да е сюрприз.

Бабата още можеше да говори с добрия човек, но Турецки прекъсна връзката и веднага избра Кисота. Телефонът й мълчеше глухо, въпреки дългото чакане.

Ясно, много е възможно да обсъждат заедно как да измамят глупавия следовател. Това е добре. Но сега вече задължително трябва да минем през Киевската гара, поне за минутка.

Кои нощни влакове заминават за Киев?

В транспортната милиция, където Турецки се отби с надеждата да намери някой познат, беше само дежурният. Като се запозна с документите му и забеляза кобура от кафява кожа, който се показа под уж случайно разтворилото се яке, стана любезен и предпазлив до безкрайност. Веднага извади разписанието, започна да звъни в касите и да уточнява има ли свободни билети за Киев за днес, по-точно за вторник и за кои влакове.

Намери билет за спалния вагон за влака през Унгени, тръгва към пет сутринта, но вече бе запазен, макар още неплатен. За другите влакове нямаше какво да проверява, уж имало някакъв пътнически — 923, там местата в купетата се броят на пръсти.

Добре, реши Саша, това ще е резервният вариант. А сега да бягаме в „Роял“.

В това заведение всичко му бе противопоказано. И на Грязнов, и на всички останали. Мигар имат някакво, дори приблизително отношение към елита на обществото, който профукваше тук лудите си капитали? Никакво!

Дори портиерът — мутра с униформа — не благоволи да отвори вратата, смятайки, че човек с обикновено яке няма работа тук. Тогава Саша се почеса лениво под мишниците и нелюбопитният взор на портиера веднага забеляза това, срещу което е опасно да се възразява. Но пак не отвори гостоприемно вратата за служителя на закона, а само я открехна.

Сигурно си помисли, че пак ще има изясняване на отношения. По-добре да не си взема беля на главата. Но клиентът не се оказа от ония. Каза, че иска само да погледне някои хора, и ще си отиде. Младежът не беше съгласен. Тогава Турецки му пъхна под носа картата си от Главна прокуратура и добави отчетливо и тихо, че ако си отвори устата по този повод до края на нощта, ще се озове закопчан на „Петровка“ 38.

Тогава младежът най-после благоволи да го пусне, помоли само да не се показва в голямата зала, защото за такъв „костюм“ — той кимна иронично към сивото невзрачно яке на Саша — ще го изпъдят от работа.

— Няма — успокои го Турецки и с бърза плавна стъпка, сякаш е обикновен служител, а не гост, мина из няколко помещения. Там с пълна сила се вихреше искрено веселие: на сцената се събличаха момичета, въртяха голи задници, прикрити с по една лъскава ивица, върху зеленото сукно се въртеше пъстрото поле на рулетката, публиката танцуваше и пиеше.

Веднага откри Бай, още щом влезе в ресторанта. Беше седнал срещу рижа дама с много дълбока цепка на гърба, а от кръста надолу с големи разрези. Както се казва — рокля без гръб и без предница. Сега е модерно. Нека. След минута Турецки позна в дамата Кисота.

Не изпита никаква радост, че е успял толкова бързо и без особено усилие да влезе в дирите на Бай, и помисли, че все пак има частичка късмет. Но частичка. Изглежда, има някакви флуиди, невидими, но много силни — нервни, психични, дявол знае какви още — нишки, които минават през пространството от теб към човека, за когото дълго и напрегнато мислиш. Накрая тези нишки ви свързват. Както и да е, важното е, че Бай е тук. И не е сам. И тази компания от двама има за какво да си поговори.

Когато Турецки излезе във вестибюла, видя портиера и допря палеца си до устните, а сетне просто приятелски му махна с два пръста. Онзи отвори послушно вратата, а Саша се обърна и рече тихо:

— Днес не бутам. На работа съм.

Портиерът сигурно беше много любопитен, за което ще е ял доста бой в детството си. Правилно, няма какво да си пъха носа в чужда работа. Но боят явно не е могъл да го отучи. Излезе навън и проследи как Турецки отиде до колата, каква е, какво ще стане по-нататък. Затова като се качи при шофьора, Саша каза:

— Едуард, трябва да направим един бърз и кратък кръг, а да се върнем без светлини. Виж къде можем да спрем, без да привличаме вниманието, но да виждаме всичко. Задачата е с повишена трудност.

Наистина, целият площад през прочутия „Хиподрум“ бе ярко осветен.

— Ще намерим място — отвърна късо шофьорът и включи едновременно сирената и лампата. Колата рязко потегли, излетя от просторния площад към тясната „Бегова“, и сирената и лампата веднага се изключиха. Едуард спря до тротоара. — Ще отида да погледна — каза той и слезе.

Върна се буквално след минута и след краткото: „Има“, запали колата. Бързо обърнаха и без много шум спряха до челната част на зданието, където сянката от колоните създаваше напълно усамотено прикритие.

Турецки обясни на шофьора от кого се интересуват, описа външността му и попита:

— Би ли отишъл да се поразходиш насам-натам, погледни колите. Има страхотно тъмносиньо рено. Като го видиш, кажи. Портиерът вече ме познава. А шофьорът — още повече.

Едуард тръгна из площада, претъпкан от колите на гостите на „Роял“, и след петнайсетина минути се върна с небрежна походчица. Намерил лесно реното, чакало срещу входа. Шофьорът бил млад чернокос момък. Едуард го попитал колко е часът, онзи отговорил: „Полунощ е. — Погледнал ръчния си часовник и уточнил: — Без три.“

Странно, помисли Турецки, нали Андрей не носи часовник, може да е объркал колите? Тогава с какво е дошъл Бай? Ще чакаме.

За щастие не за дълго, защото Турецки скоро чу „Арлекино“, озвучило силно целия площад, после забеляза и не много трезвия Бай. Той буквално влачеше спътничката си.

Шофьорът му изскочи от колата и им помогна да седнат, после си тръгнаха.

— След тях — рече Саша и съжали за своята жигула. Този бяло-син форд е отлична кола, но страшно се набива на очи. Остава да се надяват, че шофьорът на реното няма да внимава. А къде е Андрей? Това е въпросът. И защо така Бай изведнъж се е наквасил?

Турецки помоли Едуард да не ги следи толкова нагло, а да кара с по-голяма дистанция. Ако се съди по маршрута, отиваха някъде към Кунцево. При това шофьорът познаваше добре пътя: мина „Шмитовски проезд“, отмина Краснопресненския мост, тръгна по „Болшая Филевская“. А и за Киевската гара, и за Шереметиево маршрутът трябваше да бъде друг. Може пък наистина да е щуротия на развихрила се фантазия? Макар че каква щуротия, ако… Саша извади бележника си от задния джоб на панталона, пусна специалното осветление и прочете телефона на Кисота заедно с адреса: улица „Минска“. Всичко се изяснява, Бай кара пияната си спътничка вкъщи. Засега пренебрегна прокрадващите се съмнения за по-късно.

Реното влезе в двора на голяма П-образна кооперация и спря в дъното. Турецки накара Едуард да се долепи до банкета, изскочи и по диагонал почти на бегом пресече обраслия с дървета и храсти двор.

Бай носеше спътничката си почти под мишница и разговаряше нещо тихо с шофьора си. После влезе във входа. Саша можеше да се закълне, че походката му е абсолютно трезва. Шофьорът — наистина не беше Андрей — се качи в колата и замина.

Турецки влезе във входа, прочете номерата на апартаментите и пресметна къде живее Кисота. Излезе на двора и заоглежда кои прозорци ще светнат. Правилно, светнаха на деветия — един, два, три прозореца. Двустайно жилище, помисли си. Отдалечи се в дъното на двора, седна на една пейка и запали, без да сваля очи от входа и прозорците. Дърпаше от цигарата в юмрука си.

Когато я изпуши, реши, че Бай или ще остане за дълго у Кисота, или смята да хване такси, щом освободи колата си. Но не носеше багаж със себе си. Значи?

Трябва да отиде и да звънне на Костя, каквото и да става.

Меркулов още не спеше. Много ясно, телевизорът гърмеше край него. Костя не е любител, но жена му и дъщеря му сигурно гледат — какво ли е сега любимото парче? — ами да, „Санта Барбара“ или за детективите от Маями.

— Костя, аз съм по петите му — започна Турецки без никакъв увод.

— Дълго ли ще го преследваш? — с интерес попита Меркулов.

— Мисля, че и той няма да издържи дълго. Искам да опитам един такъв ход…

И Саша изложи плана си за действие, пропускайки излишните подробности. Меркулов слушаше, без да прекъсва и да поправя. Но накрая каза:

— Много искам да вярвам в благоразумието ти. Жалко, че си сам…

— Костя, шофьорът ми е отличен мъжага.

— За съжаление той не е оперативен работник. Добре, съгласен съм, но по възможност постоянно ме дръж в течение на събитията. Сега със сигурност няма да заспя.

Артур седеше като на тръни. Бяха се уточнили с господаря за три часа след полунощ. Часът наближаваше. Най-сетне не издържа, излезе от колата, затвори вратата и влезе в кооперацията. Изчака на площадката на първия етаж, до асансьора. Високо горе нещо изтрака, иззвънтя и кабината тръгна нагоре. След по-малко от минута слезе Бай и се учуди, като видя шофьора си:

— Случило ли се е нещо?

— Не знам как да кажа, Виталий Александрович, но следователят, който идва на вилата ви, е тук, в двора, с патрулна кола.

Бай се облегна о стената.

— Така-така… — проточи тревожно. — И отдавна ли… те бройка?

— Пристигнах, а той идва, навежда се, иска ми огънче. Но аз веднага разбрах, че се преструва. Дадох му запалката, той запали и пита: „Колата не е ли на Виталий Александрович Бай?“ Казвам: „Негова. А какво?“ — „Ами, познах колата, а шофьора — не. Да не са му я откраднали, викам си?“ „Не, казвам, не са я откраднали, собственикът е тук, на гости, скоро ще дойде…“ Не знаех какво да отговарям, Виталий Александрович. Пък и вие не ме предупредихте. Изобщо, седи на пейката, елате, ще ви покажа.

Изкачиха се на площадката и Артур показа двора, където безгрижно седеше и пушеше на пейката Турецки, като размахваше от време на време огънчето на цигарата.

— Да вървим — рече решително Бай.

Отиваха към реното, а срещу него се зададе ухиленият Турецки. Той пръв протегна ръка.

— Добра нощ, Виталий Александрович. Да не се учудвате?

— Как иначе? — жизнерадостно и малко пиянски отвърна Бай. — В такова забутано място, посред нощ — и изведнъж вие! Ще замигаш по неволя! — и се засмя малко изкуствено.

— Такъв ли страх предизвиквам? Не, работата е много по-проста. Ще ви кажа нещо под секрет. — Саша направи тайнствена гримаса. — Тази нощ из града е обявена операция „Мрежа“. За хващане на разни хулигани, за проверка на колите и прочие. Та и аз извадих късмет, при нас не достигат хора, а грамотни — още повече. Падна ми се Филевски район и вече три часа обикалям из дворовете без всякаква полза. С патрулката. Влязохме тук. Майчице, гледам — позната кола. Като че ли е на Виталий Александрович. Реших за всеки случай да проверя, да не би да са я откраднали? Гледам — и шофьорът непознат. Питам това-онова, той потвърди, ваша била. Я да почакам, викам си, да видя вярно ли е. Добре, значи всичко е нормално. Ще отивам по-нататък да патрулирам. Още веднъж добра нощ.

Те си стиснаха ръцете и Саша усети, че дланта на Бай е влажна. Значи се вълнува. Турецки щеше да тръгне към колата си, но изведнъж се върна.

— Сигурно се прибирате у дома, нали?

— Даа… — Бай някак неуверено проточи отговора си.

— Помислих, вместо да се въртя тук напразно, да ви изпратя до Переделкино. И ще си поприказваме, ако не възразявате, и от патрулите ще ви спася. Имате ли нещо против?

Бай демонстрираше усилено колко неловко се чувства да кара някого да го изпраща… Но следователят беше упорит в желанието си да услужи. И той се принуди да приеме.

— Ще кажа на колегите от патрулката да карат след нас, а аз ще се кача във вашата кола, става ли? — И като видя кимане, завърши: — Тръгвайте.

— Твойта мамица! — изпсува Бай, когато следователят се отдели от колата му. — Точно сега ли трябваше да се лепне… Смятай, че закъсняхме за киевския влак. Нямаме време дотам и обратно, нали, Артур?

— Рисковано е, Виталий Александрович.

— Именно. Билети не сме купили… Добре, тръгвай, ще сменим маршрута. Мисля, че Снегирьов вече е на летището. Само да не стане някоя беля…

На изхода на двора Турецки отвори задната врата и седна до Бай. Кимна към форда, който беше включил синята лампа.

— Ето я моята Коломбина!

Стъклата на форда бяха затъмнени и не можеше да се види колко души има в купето.

Потеглиха. Бай отвори бара.

— Не желаете ли?

— А, водичка, с удоволствие! — искрено се зарадва Турецки. Той седна така, че под леко разтвореното яке да се вижда кобурът с пистолета.

Докато Турецки пиеше боржоми, Бай го разглеждаше насмешливо и най-накрая попита:

— С играчки ли си играете? — и посочи кобура.

Турецки само разпери ръце:

— Уви! Длъжен съм… А къде е вашият верен страж? Имам предвид Андрюша. Никога няма да забравя как правеше така с два пръста! А! И аз не съм слаб, но чак толкоз!

— В отпуска е. — Бай отговори равнодушно, като за нещо странично. — Всеки има право някога да почива.

— Та какво исках да ви кажа, Виталий Александрович. — Турецки се наклони като към заговорник. — Няма да повярвате! Знаете ли какво намерихме днес? Каталога. Ей богу, той е. Нашият Льоня, нали го познавате, щеше да се побърка! Впрочем Льоня има много високо мнение за вас. Това се казва истински подарък. Прелистих го от интерес, там е описано всичко през годините, като се започне почти от следвоенните. Представяте ли си? Много помогна дъщеря му, Лариса Георгиевна. Нали сте се познавали преди… това… Все едно, много е красива. А тази работа? — Турецки се изкиска с лек цинизъм в гласа. — Как се изразяваме ние, мъжете? Никаква прошка! Нали?

Бай не знаеше какво да отговори. Опасно е и да мълчи. Като слушаше уж непринуденото бъбрене на следователя, непрекъснато имаше усещането, че участва в някакъв бездарен, но много опасен номер. И непринудената бъбривост на това лице, облечено с голяма власт, можеше да бъде само добре направена маска. Но какво има под маската? Какво могат да знаят? Как да изпрати Макар за Турецки? Андрюша — ясно, ще си свърши работата и ще изчезне, ами Макар? Ето го Турецки, можеш да го пипнеш с ръка. Но… Зад нас е колата му. И пред нас, както твърди, било пълно с патрули, но колко пътуваме, нито един не е минал. Ако наистина е номер? И те просто по най-елементарния начин ме водят. Или ме пасат, както се изразяват при тях? Как да разбера, как да проверя? От един неправилен ход може да зависи целият ми живот.

— Виталий Александрович, кажете ми като на мильо — Турецки се обърна с искрена усмивка към Бай, — това ваше колекциониране на картини и прочие работи, то професия ли е? Или, как го наричат сега — хоби. Може ли човек да даде целия си живот за това? Добре, събрал ги, а после?

— А, това ли било — усмихна се Бай. — Страст. Вашата професия харесва ли ви?

— Да предположим. Хем да ловиш бандити и престъпници, да се ровиш в лайна и кръв не е най-голямото удоволствие, честно да си призная. Но то е друго. То е дълг, ако щете, а всъщност служба. И държавата ми плаща пари за нея.

— А професията на колекционера съвсем не е служба. Служат в музеите, описват и изучават картини, правят изложби, опазват, така да се каже, висшата култура на нацията, световната. Човешката. А когато се приобщаваш към истинската култура, забравяш всичко на света, дом, семейство. Възниква страстта.

— Добре де, събрали сте ги. Дайте ги на музея, нека да ги гледат всички, не е ли така?

— В идеалния случай е съвсем правилно. Но вие сте наивен човек. Възниква друго чувство: това аз съм събирал, намерил, това е мое. И то е безценно.

— Тоест… собственически чувства, така ли?

— Отчасти.

— И затова крадат, убиват?

— Но защо! — Бай изпухтя от такова примитивно разбиране. — За съжаление има и изключения. Но като цяло колекционерите са пределно порядъчни хора.

— А Константиниди, как беше според вас?

— Особен въпрос… Не е за обсъждане в кола. — Бай се усмихна открито, като непрекъснато се стараеше да успокои тревогата си. — Беше различен.

— А вие?

— Какво аз? — Галеристът сякаш се обърка от толкова пряк въпрос.

— Например вие с вашия уж мек характер, величавост и стремеж към красив живот сред любимите платна бихте ли могли да извършите престъпление?

— Въпросът някак си е странен.

— Например името Ситковски нищо ли не ви говори?

— Ситковски? — Бай се смая. Познаваше го чудесно, знаеше как завърши неговият случай. — Да, чувал съм го. Но не се е налагало да се срещаме, имахме различни интереси. Мисля, че той се интересуваше главно от икони… А после имаше нещо криминално, нали?

— Да — спокойно отбеляза Турецки. — Той пречука няколко колекционери, извинете за нехуманния термин. Тогава това също ли е страст?

— Възможно е — замислено пророни събеседникът му. Все още не разбираше накъде бие следователят. — Позволете да полюбопитствам, защо ми задавате подобни въпроси?

— Спомних си случая на Ситковски. Странна закономерност: жертвите сами му отваряли вратата. А колекционерите, както веднъж споменахте, са пределно предпазливи хора. Понякога дори си вредят, нали така?

— Вие по-добре знаете. Щом съм казал, значи е така.

— Тогава на кого е отворил Константиниди? На зет си? Или на някой друг, много добре познат? Ето ви гатанката. Търсим отговора…

Все пак минаха една-две патрулки. И Бай малко се поуспокои, изглежда, следователят не го излъга. Момчета с автомати излизаха до осовата линия, но като виждаха зад реното патрулно-постовата кола с включена лампа, милостиво даваха път. Така стигнаха в Переделкино. Спряха пред вилата. Излязоха от колата и се приготвиха да се сбогуват.

Докато Артур изтича да отвори вратата, Турецки се протягаше и с целия си вид демонстрираше, че сега е най-добре да обърнат по някоя чашка, но… Служба.

— Тук сигурно е пълно със славеи?

— Има достатъчно — усмихна се Бай и уж случайно погледна часовника си така, че Турецки да забележи.

Не забелязваше. Артур се качи в колата и я вкара в двора, а следователят сякаш нарочно не бързаше.

Точно тогава от форда се показа шофьорът и извика високо:

— Александър Борисович, спешно ви търсят!

— Един момент — Турецки се извини, сякаш се канеше да продължи беседата, и изтича в своята кола.

Обаждаше се Романова.

— Саша, произшествие! Тоест всичко върви по ноти. Току-що ми съобщиха от МУР, слушай добре: на „Староконюшени“ за малко да бъде извършено покушение срещу дъщерята на Константиниди. От покрива на кооперацията са спускал и мощен заряд. Атентаторът е убит при престрелката. Лариса го е разпознала, това е помощникът на Бай, Андрюша май се казваше. Тялото е изпратено в моргата. Ти къде си?

— На двайсет метра от вилата на Бай, а той стои пред портата и чака да се върна, за да си продължим приказката за времето. Сигурно ли е? Не е ли могла да сгреши?

— Сама го е назовала. Андрюша, казала. И е подписала протокола за разпознаване. Как е Бай?

— Взех го около казино „Роял“, стигнахме до Фили, където закара у тях пияната Кисота, там се срещнахме. Подробностите от Костя. Мисля, че не спи.

— Не, не спи, току-що разговарях с него. Добре, а следващите ти стъпки?

— Ще съобщя на Бай за покушението. За трупа. За случайното разпознаване. А ще оставим за утре да му връчим обвинението.

— Мислиш ли, че ще се паникьоса?

— Аха. И ще избяга. Вече закъсня за киевския влак. Сега му остава Шереметиево. Там ще се срещнем.

— Действай. В Авиационния отдел на милицията ще те чака майор Климчук.

Саша изключи връзката, слезе от колата и тръгна бавно към широко отворената порта на Бай. Спря до него, пъхна ръцете си в джобовете на панталона, направи дълга пауза и каза:

— Лоша работа, Виталий Александрович. Та къде казвате, е вашият помощник сега?

— В отпуска, защо? — завълнува се Бай.

— Отдавна ли замина?

— Май още вчера… Мога да попитам Артур. Мисля, че той го закара на гарата, за влака.

— А къде е отпътувал?

— Господи, Александър Борисович, започвате да ме плашите. Какво се е случило? Защо се изменихте изведнъж? Някаква неприятност ли?

— За малко да се случи… Току-що ми съобщиха от МУР, че е предотвратено покушение над Лариса Георгиевна, която се е намирала в дома на баща си, на „Староконюшени“. Използвали са заряд с голяма сила. Но потенциалният убиец е бил убит при възникналата престрелка. Нямал е документи. Е, какво ще кажете?

— Това е ужасно! — възкликна Бай. — Защо? На кого е нужно? Слушайте, да не ме разигравате?… Впрочем почакайте, това да не е нечие отмъщение за арестуването на насилниците й?

— Отначало помислихме същото. Но Лариса е разпознала убиеца: вашият верен Андрюша. Впрочем как е фамилното му име?

— Беленки. — Бай се шашна напълно. Дори на слабата светлина от уличната лампа се виждаше как лицето му се обезкръви. — Не може да бъде!… Това е някакво чудовищно недоразумение!

— Какво ти недоразумение! — мрачно го прекъсна Турецки. — Но във връзка с това ще ви помоля, Виталий Александрович, утре още сутринта да дойдете при мен в Главна прокуратура и заедно да отидем в моргата за разпознаване. Сега вече е късно, пък няма смисъл нито за вас, нито за мен. После ще изясняваме обстоятелствата около този криминален случай. Вашата помощ ще е нужна много на следствието. Смятам да не ви карам сега да декларирате писмено, че няма да напускате града, вие сте отговорен човек и сам разбирате важността на явяването си. Така че извинете и останете със здраве. Ще отида на „Староконюшени“, какво да се прави, служба. Довиждане.

Сбогуването бе сухо и без ръкостискания. Бай стоеше пред портата със зяпнала уста в прекия смисъл на думата. Сетне, когато милиционерската кола се скри зад завоя, той се юрна презглава към къщи.

Беше стигнал до точката, когато обхванатият от паника човек започва да прави грешка след грешка. Да бяга? Но къде? Да изостави всичко — и пак отначало? Няма вече сили. Но Андрей! Как е могъл, как е могъл… да изгърми?! Нали е професионалист! И Макар трябваше да е там… Какво да правя? Какво ще говоря? Утрото — ето го, вече съмва… Колко време имам… Не, тази среща съвсем не е случайна. Те знаят. Но какво? Трябва да изчезвам! Макар да не ме е карал да подписвам декларация. А аз бях пиян! Можел съм да изтърва какво ли не! Спокойно! — заповяда си Бай.

— Андрей! Бъди проклет! Артур, ела тук! — и когато шофьорът дойде, заговори вече спокойно, само аленият цвят на лицето му издаваше крайното му вълнение: — Провери отвсякъде дали има някой. Тръгваме. И карай през „Мичуринска“.