Фридрих Незнански
Опасно хоби (44)

42.

Сержантът от милицията Сеня Мирошник седеше в незабележимата жигула 2103, паркирана сред другите коли в двора на „Староконюшени переулок“. Беше вече дълбока нощ, минаваше един и страшно му се спеше. За да преодолее съня и да не издава присъствието си в колата, той се прехвърли на задната седалка и пи на малки глътки парещо кафе направо от гърлото на термоса. Свари му го Марат Лаврушкин с разрешение на стопанката.

Сеня се стараеше да не изпуска от очи входа, който се намираше точно пред него и бе слабо осветен от двайсет и петватова крушка, скрита в мръсен матов абажур. На седалката до него лежеше „Макаров“.

На всеки половин час или Сеня, или Марат се обаждаха по „уоки-токи“-то, за да напомнят за съществуването си. За всеки случай.

Сега е ред на Сеня. Той спусна лекичко стъклото и започна внимателно да оглежда фасадата на кооперацията. И изведнъж изтръпна.

От покрива на къщата бавно се спускаше човек, сякаш пълзеше алпинист по тъмна скала, като се оттласкваше с двата крака от стената. Нощта бе безлунна, светлината на уличните лампи почти не достигаше до двора, имаше само слабо сияние и Мирошник се учуди как успя да забележи катерача.

Вдигна бързо стъклото, включи предавателя и извика тихо Марат. Той се обади след миг — също тихо, вероятно не искаше да събуди спящата стопанка.

— Тревога. Отгоре към теб пълзи алпинист. Можеш да го стигнеш през прозорчето на кухнята. Имаш около двайсет-трийсет секунди.

— Предпазвай ме отдолу.

— Ще пробвам, но нищо не се вижда.

— Фенерчето е в жабката! — напомни Марат.

Сеня бръкна в жабката и напипа голямото цилиндрично тяло на фенера. Изскочи от колата, с лявата си ръка светна и насочи дългия тънък лъч към стената, където мърдаше нещо, приличащо на голям паяк, а с дясната вдигна пистолета и за опора сложи юмрука си с дръжката върху покрива на колата.

— Горе ръцете! — неизвестно защо извика той.

Човекът, който в този момент се намираше в центъра на светлото кръгло петно, мигновено замахна. Светна пламък и Сеня изкрещя от болка в лявата ръка. Куршумът счупи фенера и много силно опари дланта му.

Последва втори изстрел и катерачът увисна безпомощно на въжето, което въртеше тихо тялото му около оста си.

Мирошник се изправи. Крещеше от болка и стискаше под мишница сгърчените си пръсти. В този момент чу зад гърба си сух и рязък пукот от автоматична стрелба. Куршумите се врязаха с противен звън в стъклата и корпуса на колата. Без да се цели, Сеня започна да стреля по посока на автоматичната стрелба. След миг надникна трескаво иззад колата и видя в пространството между блоковете тъмните приведени силуети на двама бягащи. Ударникът изщрака глухо след тях. Пълнителят бе празен.

Мирошник се плъзна покрай колата и падна на земята. Отново усети изгаряща болка в лявата си длан. Седя така, притиснал ръка до гърдите си, докато не се появи оперативната група от арбатското управление, която огласи целия двор.

Двамина веднага се качиха на последния етаж, разбиха катинара на капандурата и намериха къде е закрепено найлоновото въже с хитроумния ограничител, каквито обикновено използват алпинистите. Изтеглиха въжето с убития в престрелката бандит. В това време пристигна микробус, от него слязоха дежурният следовател от прокуратурата, криминологът от Научно-техническия отдел, съдебномедицинският експерт и останалите от дежурната оперативно-следствената група.

Кучето и водачът му изчезнаха към мястото, откъдето стреляше автоматът, кучето взе следа и се метна на улицата. Но след петдесетина крачки започна да се върти, да нервничи и стана ясно, че бандитите са изчезнали с чакаща ги тук кола.

Върнаха се и на светлината на фенерчетата започнаха да събират разпилените гилзи.

— Най-вероятно калашник — предположи криминалистът.

Съдебномедицинският експерт огледа убития, слезе бързо на двора при Мирошник и отвори куфарчето си, за да дезинфекцира раната му и да му сложи инжекция против тетанус.

Сеня бе блед, а челото му обляно от пот. Лекарят му постави и обезболяваща инжекция и му се скара да кротува. Болката не е толкова страшна, че да припада един мъж. Но на шефа от оперативно-следствената група каза друго:

— Момчето трябва веднага да се откара в клиника, при хирург. Много е засегната дланта! В раната могат да се окажат парчета от фенера и изобщо какво ли не.

— Карай го — махна с ръка шефът към колата си. — Само че се връщай по-бързо. Тук имаме страшно много работа…

Най-накрая следователят извика оперативния работник и криминолога, за да се качат на четвъртия етаж. Там на площадката до асансьора лежеше трупът на убития. Бяха го спуснали от чердака на зданието пред вратата на апартамента. На лицето му имаше маска от черен капронов чорап — с отвори за очите, носа и устата. Примитивна работа!

Преди да започне да оглежда трупа, криминологът откопча от кръста му тежката чантичка, такива сега носят търгашите по битаците — за пари и документи.

Криминалистът отвори ципа, погледна вътре и леко подсвирна:

— Еха, братлета, обаче… Тук ще трябват тесни специалисти. Хайде, бригадире — той се обърна към дежурния следовател, — извикай по-скоро сапьорите, специалистите по мини. Това явно е по тяхната част. А аз ще изнеса на двора тази дивотия, ще я сложа някъде, където няма хора. Ей! Осветявайте ми пътя, нищо не се вижда!

Инспекторът от МУР в униформа на майор извади от джоба си фенерче и бодро затропа с токове по стълбите, като светеше зад себе си. Застаналите на площадката замряха в тревожно очакване, сякаш всеки момент взривът можеше да гръмне. Но друг оперативен работник разведри обстановката:

— Какво искате! Всичко е нормално. А този — посочи трупа с крак, обут с висока прошнурована обувка, — струва ми се, не е искал да взриви себе си, нали? Значи бомбичката се взривява или от натиск, или с дистанционно. А може да е и радиоуправляема. Специалистите ще кажат. Така че няма от какво да се боите. — Той се обърна към Лаврушкин, който бе заслонил с тялото си входа към апартамента: — Ти ли го ликвидира? А сега си представи, че ти или той сте уцелили точно тази чанта, представяш ли си? Нито теб, нито него, изобщо… Знаеш ли как се срещат сапьорът и парашутистът в небето? Единият нагоре, другият надолу, успяват само да си махнат с ръка. Излиза, че си роден с късмета си…

Дойдоха майорът и криминологът.

— Сложихме я между къщите, на голо място, оставихме и охрана. Като дойдат, да се оправят — рече криминологът. Той посочи убития и веднага попита: — Претърсихте ли го?

— Чакахме вас — отговори следователят. Личеше, че не му се ще да рови и преобръща джобовете на трупа. Нека се заеме експертът.

Обискът на дрехите не даде нищо. В буквалния смисъл. В джобовете на убития нямаше нищо — нито някаква бележка, нито дори носна кърпа.

Лаврушкин най-сетна уцели момента и извика майора:

— Разрешете, другарю инспектор? Как е Мирошник?

— Изпратих го да му зашият ръката. Ще оцелее твоят колега — отговори майорът с явен сарказъм, — ако се научи да стреля! Виж ти! Изпразнил цял пълнител! Ти например си уцелил с единичен.

— Затова пък той го откри — възрази Лаврушкин. — Ако не беше неговото око, сега ръцете ми да са така — и той ги скръсти на гърдите си: — Ако е останало върху какво да ми ги скръстят…

В него отново се пробуди уж стихналата тревога.

— Трябва да се съобщи, другарю майор.

— Бригадирът вече съобщи — отвърна той и кимна към следователя, — и аз се обадих от колата. Знаят. Дадоха ни ценни указания за цяла рота от ОМОН. А ти не стой, върви при жената и я успокой. Кажи, че за днес лимитът от неприятности е изчерпан. Нека да почива. А на теб след малко ще ти изпратят друг колега.

В това време зад гърба на Марат се появи Лариса. Тя смътно бе запомнила как този силен младеж я сграбчи и затътри по пода заедно с бельото и лекия матрак, изнесе я пред самата врата, а той изчезна в кухнята. И едва сега, като видя на площадката мъртвия, разбра, че пак е била на косъм от гибелта. Лариса искаше да види убиеца си.

Въпреки слабия опит на Лаврушкин да я задържи, тя спокойно отстрани милиционера и излезе на площадката.

Несъстоялият се само по стечение на обстоятелствата убиец лежеше по очи.

Отдолу се зададе оперативният работник. Държеше за края на ствола пистолет „Макаров“, намерен на тревата под прозорците. Подаде го на дежурния следовател.

Следователят извади от джоба си носна кърпа, постла я върху дланта си и загъна пистолета. После го предаде на експерта и промърмори:

— Не можеш да насмогнеш с кърпички…

От тази фраза неопитният човек лесно би направил извода, че той, следователят, само с това се занимава — отнема оръжието на престъпниците…

— Какъв е този спортист? — попита следователят. — Трябва да видя как е проникнал на чердака…

— През съседния вход — обади се един от оперативните работници, който бе свалил трупа от въжето.

— Виждаш ли! — рече Марат. — Значи затова Сеня не е могъл да го види, преди да се покаже на стената. Съседният вход е скрит от гаражите.

— И тъй — намеси се майорът, — изпращаме го в моргата за разпознаване? В него няма никакви документи… Дамата, ей богу, по-добре вървете да почивате. Минава три, най-съненото време. Нямате работа тук! — В гласа му се долови раздразнение и умора.

— Аз го познавам — каза неочаквано Лариса. — Това е шофьорът на Виталий Александрович Бай — Андрюша… Боже мой… За какво?

— Как казахте? — повторно попита следователят и всички впериха погледи в жената, която се държеше за слепоочията. — Да не грешите?

Но Лариса сви рамене и поклати отрицателно глава.

— Другарю следовател, и вие, другарю майор — намеси се Марат. — На ваше място веднага щях да докладвам на главния дежурен на МУР, това жилище е под особен контрол при тях.

— Вече казах! — буквално побесня майорът. — Само ти се навират със съветите си.

— Извинете, имах предвид, че Лариса Георгиевна го разпозна. Тук всяка минута е скъпа… Вие сте оперативник и знаете…

— Занимавайте се със своята работа! Сержант сте, струва ми се?

— Старши сержант, другарю майор.

— Отлично. Длъжен ли сте да охранявате? Охранявайте. А ние първо ще съставим протокол за разпознаването. — Майорът бутна следователя по рамото. — Надявам се, че домакинята ще ни позволи да влезем вътре, за да не пишем протокола на стълбището?

— Заповядайте. — Лариса направи място.

— Само след вас — галантно посочи с ръка майорът. — А ти си герой, старши сержант. Покажи ми откъде го свали? Главното — само един изстрел. И право в сърцето. Браво. Можеш да не се вълнуваш, сега ще се обадим и ще съобщим — и го докосна покровителствено по рамото. После се обърна към оперативния работник и предупреди строго: — Пазете внимателно!