Фридрих Незнански
Опасно хоби (42)

40.

Александър Борисович Турецки не знаеше, че главата му е оценена за един милион долара. Ако знаеше, сигурно щеше да се смае: какво става при тях, напоследък един милион долара да не са станали разменна монета?

И друго. Сигурно все пак щеше да започне да се вълнува и да прави грешки. По-сериозни от грешките, които ставаха в изобилие в обикновени условия.

Не, нямаше такова нещо. Просто попита Грязнов къде са сложени ония джунджурийки. Нали в Научно-техническия са погледнали?

Слава отвори капака на зеленото жигули и посочи с пръст.

— Я чакай да го взема и да го подаря на Шура за спомен.

Речено-сторено: операцията трая не повече от минута, само че беше на неудобно за стигане място.

Грязнов веднага си замина успокоен, че преследването на приятеля му със сигурност ще се провали. Турецки пък взе малката полусфера и овалната кутийка, които се прилепват към корпуса на колите с помощта на магнити, явно вносна изработка, и пак се качи в кабинета на началничката на МУР Меркулов и Романова не се изненадаха, като го видяха. Костя само попита с усмивка:

— Версия ли?

— Не, този път обикновена професионална предпазливост. — И демонстративно почеса върха на носа си, с което определено копираше замисления Меркулов. Саша хвърли намерените предмети в кристалния пепелник върху бюрото на Романова. — Помислих, че новият ми познат не е достоен все пак да носи званието порядъчен човек. Доверието ми към него, а също и към тъмното му обкръжение силно се разклати. Затова… Какво ще кажете, уважаеми господа юристи?

— Престани да се правиш на палячо и си отивай вкъщи. Струва ми се, Александра Ивановна те запозна с древната мъдрост за утрото, което е по… от вечерта и така нататък. А за това — добре, хубаво, че си ги махнал. Няма смисъл да си рискуваш главата напразно.

— Чакайте, нали между сутрешната мъдрост и вечерната глупост има всъщност една нощ. Прав ли съм? Точно тя ме тревожи. Примерите от световната класическа литература — като се почне от слепия Омир до братя Вайнер — доказват, че нощем стават повечето от най-мръсните работи, в това число и убийствата. Авторите знаят какво говорят. Какво ще кажете по въпроса?

— Повтарям отново: имаш ли версия? — кимна Меркулов.

— Ами ако имам?

— Казвай — въздъхна Костя. — Нали затова се върна.

— Ако ми дадете петима оперативни работници, няма да пусна Бай да излезе от Русия.

— Само това ли? — престорено се учуди Романова.

— Но да са свестни. Слава го пратих да си ходи. Стига е рискувал главата си.

— Виж го как заговори! — подсмихна се Костя. — Помъдрява пред очите ни… Какво мислите, Александра Ивановна, да му дадем ли?

— Вижте какво, момчета. Първи въпрос: откъде е тази увереност?

— Това малко ли е? — Турецки посочи пепелника.

— Малко е, Саша — кимна Романова. — Онзи ще каже, че няма нищо общо… Всеки може да ти залепи тия джунджурийки! Колата ти нощем остава сама, без охрана. Имаш ли някакви отпечатъци?

— Логично — прехапа устни Меркулов и заразглежда Турецки над очилата: как ще възрази?

— Разбирам… Бъркам посоката.

— Може да не бъркаш, но… — реши да го ободри Костя.

— Добре, имам още един вариант. Отивам на летището в Шереметиево и сядам в залата за полети, чакам до сутринта. Без да ме забелязват. Имаме ли някой наш човек, който да не е свързан със Снегирьов?

— Защо точно на Шереметиево, по една от предишните ти версии трябваше да бъде на Киевската гара? — попита Меркулов.

— Няма да мога на две места едновременно. Летището е по-сигурно. Мисля, че той няма да има проблеми с билетите. Всяко посолство ще му помогне. Но за да увелича смелостта му, ще му звънна и ще кажа, че съжалявам за несъстоялата се среща днес. После ще го помоля да дойде утре сутринта да си продължим разговора. Ще говоря сухо и без всякакви „уважаеми“ и „любезни“. Одобрявате ли?

— Ще звъниш от кабинета си, вече ти знаят телефона — посочи с пръст Меркулов.

— Но кого да ти дам? — замисли се Романова.

— Ако го срещнеш на летището, можеш да предизвикаш сериозна митническа проверка, каквото той не очаква. Това е достатъчно за задържане. За арестуването е необходима заповед. И нов обиск в дома — размишляваше Меркулов.

— Ах, момчета, мирише ми на авантюра — въздъхна Романова. — Добре де. — Тя махна с ръка към Турецки. — А ти какво се жалиш? Да й се не види и интуицията!

Меркулов я погледна внимателно, рече „хм“ и започна ожесточено да мачка брадичката си.

— Имаш право, естествено — въздъхна най-сетне той. — Ако започнем авантюрата и веднага подпиша санкциите за обиск и арестуване на Бай. Той — Меркулов посочи с пръст Турецки — просто е задължен да изпълни указанията на заместник главния прокурор на Руската федерация, тоест моите. Незабавно да ги изпълни. В противен случай ще го хванем за нарушаване на закона. Но пък, от друга страна… — Меркулов замълча и се обърна към прозореца.

— Защо млъкна? — иронично го подкачи Романова. — Или търсиш начин да опазиш невинността си и да направиш капитал? Не, драги, нищо няма да излезе. Не са достатъчни само улики, за да хванем Бай. Като знам отдавнашната ти тайна склонност към авантюризъм, направо казвам: не поддържам идеята. А колкото за преследването, да му поопънем нервите и да направим солиден обиск на дома му — тук съм за.

— Да. — Меркулов се съгласи неочаквано и въздъхна с облекчение, сякаш му тежеше собствената смелост. — Нека засега да не избързваме с арестуването.

— Всичко е ясно — усмихна се Турецки. — Постъпваме по класическия образец: другарю Сухов, извинявай, но няма да ти дадем оръжие.

— Какво оръжие бълнуваш! Какъв Сухов — намръщи се недоволно Меркулов.

— Костя, трябва да ходиш на кино. Или от време на време да гледаш телевизия. „Бялото слънце на пустинята“.

— Но какво общо имам аз?

— Общото е, че казваш: другарю Саша, оправяй се както можеш.

— Ама нахалитет! — поклати глава назидателно Меркулов. — Не възразяваме против обиска, нали така? Не ти ли стига? Старай се. Като намериш неопровержими улики, ще напишем заповед за арестуването на Бай. Нали, Шура?

— Точно така. Няма какво да ги глезим. Ще отвикнат да работят. Е, откъде ще започнеш, Саша?

— Първо малко ще го посплаша. Мога и оттук да звънна, от твоята приемна или от къщи. През лятото десет, десет и половина не е късен час.

— Аха, и ще издадеш домашния си номер? — навъси се Шура.

— Естествено, за да може Бай да го издири, преди да излети. Ако реши да действа сериозно. Има нужда от силен тласък… Но ми трябва служебната кола, граждани началници. За през цялата нощ. Понеже собствената ми трябва да нощува пред входа и да чака кой ще пъхне вътре бомбичка. Или ще ми извърти друг номер. Жалко, но рискът е скъпо удоволствие. Точка. В кухнята трябва да свети лампата. През цялата нощ. Ще пусна транзистора по-високо. Жал ми е за съседите, но какво да правя…

— А във ведомствената милиция на Шереметиево ще ти намеря двамина добри оперативници… Но какво ще стане с апартамента ти?

— Ще сменим името — усмихна се Турецки. — Вместо операция Комсомолски проспект, ще я наречем „Фрунзенска крайбрежна“.

— Не, почакайте. Засега това са ваши измислици. Ще задействам хората, а ако се окаже чиста глупост? Нямаме никакви факти. Саша, защо смяташ, че вече си го изплашил?

— Да налея ли масло в огъня? — присви очи Турецки.

— Ей, само без глупости! — прекъсна го Меркулов.

— Естествено, шефе. — Саша вдигна слушалката и избра дежурния по МУР. Когато му се обадиха, попита за домашния телефон на Кисота Алевтина Филимоновна. — Ки-со-та — повтори на срички.

Шура се учуди: но защо?

— Искам… — започна Турецки, но спря: — Слушам, записвам… благодаря, лека нощ. Искам да питам с колко врати е вилата на Бай.

Меркулов толкова се смая, че поклати глава:

— Голям си провокатор! Откъде ти идват тия идеи?

— Мислиш ли, че няма да клъвне? Може… Но само в един-единствен случай, ако е абсолютно чист. Или ако Кисота е абсолютна глупачка и ме вземе за клиничен идиот, а моят въпрос е от такъв характер. Обаче не вярвам. Помните ли как неговият Андрюша измъкна от една вдовица картини за него? Къде са сега тези картинки? Уверявам ви, още утре там ще бъдат и Сезан, и Мане и още много други работи, за които не сме се досещали. Да звъня ли?

— Хайде, от мен да мине! — Романова махна отчаяно с ръка. — Звъни, Саша!