Фридрих Незнански
Опасно хоби (4)

2.

Романова, пълна висока жена с възтесен за нея мундир на полковник, мереше с тежки стъпки кабинета, в който бе станало убийството. Не, това не е нещастен случай, когато старият човек примерно се е подхлъзнал на излъскания с восък паркет, ударил си е тила о кутията на големия часовник върху пода и е срязал врата си на парчетата стъкло.

Вече се канеха да откарат тялото в моргата на ул. „Пироговка“. Съдебномедицинският експерт от Първи медицински институт на същата улица препрочиташе своята част в протокола от мястото на произшествието, като възстановяваше събитието и го допълваше засега с лични предварителни съображения. Разбира се, окончателният отговор щеше да даде аутопсията или съдебномедицинското изследване на трупа. Но още отсега можеше да се твърди почти със сигурност как е настъпила смъртта: тилната част на главата се е ударила о тежък тъп предмет, това е предизвикало вътрешно-черепен кръвоизлив, който в дадения случай трябва да се квалифицира като тежка телесна повреда, причинила смъртта на потърпевшия.

Съдебният лекар доцент Миронов беше голям учен, свикнал да чете лекции на студенти, и тук не се сдържа. Човек ще си помисли, че присъстващите криминални лъвове не знаят кое как да квалифицират.

Докато слушаше монотонния, почти гробовен глас на експерта, Романова продължаваше да крачи из кабинета, забила поглед надолу. Най-после спря и заразглежда очертаната с тебешир пеперуда върху сивия килим, покриващ половината кабинет.

— А това какво е? — попита тя и посочи с пръст.

— Тук беше смачканото пенене. Сглобихме го за експертизата отговори дежурният следовател от Московската градска прокуратура Полунин.

— Александър Борисович, ако обичаш, ела при мен. — Романова извика изправения до отворения прозорец с изглед към двора старши следовател по особено важни дела към Главна прокуратура Турецки.

Но той предпазливо вдигна показалеца си, обърна се и я извика с бързо движение на дланта. Докато Романова заобиколи масата, той безнадеждно махна с ръка и застана с гръб към прозореца.

— Ама че мирише тук! — Той смръщи лице. — Не мога да си представя как са работили цяла седмица… Да, значи казвате, че похитителите били арменци с червен мерцедес? Мога да ви зарадвам: току-що някакъв тип от кавказка националност влезе в двора с чернен мерцедес, слезе от него, няколко минути замислено ме оглежда през прозореца, но бързо се опомни, седна в колата и замина. Как ви се струва? Мисля, че трябва да го проследим.

— Никак не ми харесва! — сърдито се обади Романова, като се направи на разсеяна за последното, и хвана Турецки за лакътя. — По-късно ще поговорим. А сега обясни на мен, простата жена, това, което цялата група не може да ми разясни от един час насам. Виж. — Тя го обърна към себе си и хвана реверите на сакото му. — Моля само да имаш предвид, че старецът беше хилав и стар, тю, по дяволите! Разбира се, че е стар, щом е старец, съвсем ще оглупея с пас. Добре, по-кратко. Ако постоянно е носел пененето на носа си, както твърди домашната му помощничка…

— Само за през нощта го сваляше — намеси се Полина Петровна, усетила внимание към себе си, — а понякогаш влизаше с него под душа.

— Добре, изяснихме въпроса — махна с ръка Романова. — Значи, ако взема и те фрасна едно хубаво, Саша, пененето ти може да падне точно пред краката ми, нали? А после аз те… тоест не аз и не тебе, а ако някой блъсне нашия старец направо в ъгъла, където е бил часовникът? Има ясен отпечатък върху пода, часовникът не е местен от сто години, а сега се търкаля, и то така, сякаш е съборен от мястото си с каменарски чук. С каква сила трябва да удариш по него, за да падне! И с какво?

Турецки погледна в ъгъла, пресметна разстоянието и вдигна рамене.

— Но моля ти се, напълно реална картина. Значи убиецът трябва да е доста як мъжага, за да събори нашия дядо. От удара часовникът се накланя към стената и като пада на земята, заема точно това положение, в което е сега. Ето ви цялата реконструкция, господа — измърмори той и погледна следствената група. Те седяха на столовете покрай стената с прибрани отдолу крака, за да не ги настъпи случайно сновящата из кабинета Романова.

Турецки изпъна напред ръцете си и сякаш продемонстрира скок. А после отиде в ъгъла, където бяха часовникът и очертаният върху пода силует, с мах на ръката показа траекторията на тялото, допирните му точки с кутията на часовника и най-после мястото на падане. Всичко съвпадаше. Браво, Александра Ивановна. Опитът е велико нещо. А тези деятели все пресмятат и реконструират, дори направили протокол, умниците, за задържане на пияндето. Сега остана един неизяснен въпрос: кой е убиецът? Съвсем прост въпрос, без повишена трудност…

Но кой ще е все пак? Ако съдим по празните рамки върху стените, имало е обир. Или във всеки случай поне имитация на обир. Защото намерените в писалището на стопанина картини са извадени от рамките неизвестно с каква цел. При това са свалени внимателно и професионално, увити с най-фина цигарена хартия — интересно, откъде ли я е намерил дядото? — тези картини също могат да станат за празните рамки по стените. Но как да се изясни всичко това?

Сега тези платна увлякоха истинския експерт по въпросите на антиквариата, Леонид Сергеевич Кругликов, началник на 3-ти сектор 2-ри отдел, който бе пристигнал заедно с Романова. За приятелите си беше просто Льоня и външността му напълно отговаряше на неговата фамилия. Беше закръгленичък и леко оплешивял. И съвсем не приличаше на опитен следовател от отдела за борба й обирите на художествени и други ценности, по-скоро напомняше второразреден изкуствовед от още по-второразреден провинциален музей, носещ името на героя от гражданската война Сидор Пидопригора. Но Льоня наистина беше и добър детектив, и отличен специалист. Лошото бе, че като преровиха цялата библиотека при стареца, не откриха каталог или поне списък на картините в жилището. Липсваше изходната точка. И тъкмо затова не беше възможно да установят какви произведения са откраднати. За да не губят ценно време, Кругликов засега сам съставяше подробен каталог на наличните картини. И колкото повече се потапяше в този почти затворен за чуждите очи свят на изкуството, толкова повече се писваше: отдавна не беше срещал такова фантастично богатство. Как могат да се съберат такива шедьоври, с какви луди пари — той нямаше отговор на този въпрос.

С много малки изключения почти всички следователи от прокуратурата и от МУР, които от десетилетия бяха непосредствено навързани във всекидневната си работа, можеха да общуват свойски помежду си, без чинове и официални обръщения. Ето и сега, като влезе в стаята, където Кругликов пълзеше с лупа между разположените по пода картини, Турецки се загледа в увлекателната работа пи спеца и отбеляза:

— Направо умираш от кеф! И за дълго ли?

— А, ти ли си? — Кругликов прекъсна за миг съзерцаването на поредния подпис на художник и дойде на себе си. — Саша, чудеса наистина! Защо ли всичко тук се е пазело навито на руло? Да ме убиеш, не мога да ти кажа…

— Ако е приготвено за продан? Или за изнасяне от страната? — предположи Турецки.

— Изпуска ли се такова нещо! Та това са държавни ценности! Никоя митница…

— Хайде, хайде — усмихна се Турецки. — Както знаеш, нашата митница най-често пропуска подобна стока. А Верешчагиновците^[1], Льоня, се свършиха. Така че приключвай. Принуден съм да поема случая, Костя ме накара, нищо не може да се направи. А засега цялото имущество ще трябва да се запечата.

— Боя се, че за мен ще има още много, много работа… Време с да си ходим, нали?

— Теб специално не те гоня. Като приключиш, заедно с този Полунин, участъковия и свидетелите, заключете и запечатайте вратата. И съответно оформете всичко. Имам и конкретна задача: постарай се да определиш на кого са принадлежали по-рано всички тези картини — на частни колекционери ли, на някои музеи ли. Трябва ти изходна точка, от която да тръгнеш, нали разбираш? А при вас сигурно имате някакви свои списъци, каталози, база данни и прочие. Провери веднага поне най-ценните според теб неща. А аз ще тръгвам. Довиждане, ваше степенство.

Юристът Кругликов имаше и кандидатска степен по изкуствознание, което предизвикваше постоянните задявки на колегите му оперативни работници.

Вървейки по коридора, Турецки изведнъж клекна пред леко притворената вратичка на гардероба. Започна да разглежда от разни ъгли паркета със слънчевите зайчета, които падаха от кухненския прозорец. После извика криминолога и му предложи да се заеме с това пространство от пода — забелязваше се ясна диря. Чия?

В това време на входната врата се позвъни. Следователят се надигна, извика с ръка Полунин, застана от другата страна и отключи.

На прага стоеше Грязнов — собственик на частно детективско бюро „Глория“, което в превод на руски означава „Слава“, с други думи, скромното име на собственика на бюрото — Вячеслав Иванович.

— Здравейте, моите уважения… — Турецки позна на прага своя стар приятел, бивш служител на МУР, минал изпод солидното крило на Александра Ивановна в оставка. Разбира се, заслугата не беше нейна. Просто така се стекоха обстоятелствата. Слава трябваше да реши: или-или. И той избра второто „или“.

— И моите също. — Грязнов озадачено го погледна. — Не ме ли очаквахте?

— Заповядай — с приветлив, широк жест го покани Турецки. — Съвсем навреме идваш, очаква те любимото ти блюдо.

— Така — детективът не бързаше да влезе, — ако съдим по изобилието от гости, софрата не е много весела… И кой е този път? Стопанинът ли?

— А ти имаш ли други варианти? — вдигна вежди Турецки. — И откъде знаеш всичко?… Да, той. Хайде, влез, гълъбче пернато, там ще те посрещне майчицата началник.

— Грязнов! — почти басово извика Романова при вида на бившия си оперативен работник. — Защо човек нищо не може да ти възложи? Всичко проваляш! Дадоха ти жив човек, а в резултат — труп. Е? К’во да правя сега, до края на дните си ли да следя да не издъните някъде работата? Мъже, нямате ли милост към жените?

Тя си нареждаше по навик и никой не й обръщаше особено внимание.

Грязнов също не реагира на виковете й, извади от джоба на сакото си сгънат на четири лист и й го подаде. Александра Ивановна прочете написания на машина текст, погледна озадачено Грязнов и внезапно рече:

— Мда… а аз си блъскам главата на кого да възложа…

— Няма богат работодател. А иначе защо не.

— А за голо благодаря? Така да се каже, на обществени начала, става ли?

— Не е редно, благодетелко моя. Затова, ако искаш, ще върна този документ заедно с отчета.

— Засега го задръж. Сърцето ми предчувства, тук работата не е чиста. Всичко може да се случи. Все едно, сега ще се наложи да ги издирваме!

— Както кажеш. — Грязнов сви рамене.

— Вижте какво, момчета. — Романова се обърна към всички едновременно, явно имаше предвид и свидетелите, които отдавна се бяха изтощили, затънали в нещо, на което не се виждаше краят. — Хайде свършвайте тук, оформяйте всичко както трябва, а ние отиваме в моя кабинет. Турецки, Грязнов, елате с мен.

Навън дълго спориха с чия кола да пътуват. Грязнов, естествено, не можеше да изостави жигулата си и да се появи в МУР на „Петровка“ в колата на бившата си шефка или на приятеля си. Романова не виждаше смисъл да пътува с чужда кола, когато нейната с тук. Служебната волга на Турецки можеше да върви където си ще.

— Какви времена настанаха! — възхити се Турецки. — По-рано заради служебни коли се е случвало битки да се водят! А сега те канят, а ти се опъваш! И пак проблеми…

Най-сетне се разбраха да пътуват с Грязнов. Този вариант като че ли беше най-удобният, защото разговорът щеше да върви между близки хора, които нямат тайни един от друг.

— И к’во — започна Романова, — да не губим време. Да започнем да възстановяваме цялата нишка на събитията…