Фридрих Незнански
Опасно хоби (36)

34

Пал Палич добре знаеше официалната длъжност на Кисота. За неофициалната само можеше да се досеща, макар да не представляваше кой знае каква тайна: по същество ведомството е едно, само канторите са различни. И шефовете са различни, всеки си командва своите работи. А понякога тези работи се пресичаха — и ставаше една!… Ето, както и този път, изглежда.

Дегтярьов се обади на Кисота и съобщи, че са го търсили от прокуратурата. От само себе си възникваше въпросът: какво да правим?

Кисота помисли малко и нареди да казва истината. Тоест както си е било. Тя му е позвънила, докарала е клиента си и той, знаейки за пълномощията й, пуснал господина без проверка. Толкоз. Откъде се познават? Снегирьов, началникът на смяната, ги запознал.

— Но аз нищо не знам за вашите пълномощия — опитваше да изхитрува Дегтярьов, защото официално наистина не знаеше.

— Не се прави на глупак, Пал Палич — усмихна се Кисота. — Можеш да казваш, че знаеш от началника. ФСС^[1] стига ли ти? След срещата ми позвъни пак да разкажеш за какво е станало дума. — И тя затвори телефона.

Дегтярьов очакваше някой досаден старчок, сигурно в Главната прокуратура са се събрали само стари тузари, и бе малко разочарован, като видя съвсем нормален мъж някъде под четирийсетте, дори връстник — Дегтярьов скоро стана на трийсет и пет. Държеше се съвсем обикновено и дори бе донякъде приятен. Но… Митничарят си представяше много добре какво може да се крие зад любезността, какъв печен тип може да стои насреща му. Затова бе крайно предпазлив, но не чак толкова, че да забележи събеседникът му.

Излезе, че Дегтярьов е познал причината за неочакваната визита: Главна прокуратура много се интересуваше именно от клиента на Кисота. Какво е известно за него, как изглежда, какво носел, проверяван ли е и прочие в този дух. Отговорите не го затрудняваха. Както се уговориха, Дегтярьов назова името на Кисота, отговорен служител в Министерството на културата, а също… — Той се усмихна многозначително, без да назовава ведомството, но като че ли го показа с мимика. Дали Дегтярьов надцени умствените способности на събеседника си, или онзи се преструваше, но не разбра за какво ведомство става дума. Точно така се изрази.

— Господи, ами ФСС! — засмя се Дегтярьов.

— А, така ли! — Турецки някак изведнъж се умърлуши и помълча, после внезапно зададе напълно идиотски въпрос: — А тя всеки път ли си показва служебната карта? От Федералната служба за сигурност, както казвате?

— Разбира се, че не, мигар трябва? — Дегтярьов бе искрено учуден от несхватливостта на следователя.

— Ами да! Ако примерно преди една година е изгонена от органите, да речем… не за полова разпуснатост, а поради служебно несъответствие? Тя изпъдена, а вие не знаете. Така с ваша помощ тя прекарва през границата контрабандни стоки. Не съм ли прав?

Дегтярьов онемя. Но реши да следва една линия и съобщи, че всички тези тънкости са от компетенцията на началника му. В дадения случай той е само точен изпълнител.

После следователят помоли митничаря да повтори още веднъж подробно всичко, как е отлетял клиентът, с какво, в какво, как е изглеждал — и тъй едно и също до безкрай, но в различни варианти. А после изведнъж помоли да го заведе в залата за митнически контрол и оформяне на документите за полет, да му покаже гишето, на което са били с Богданов и Кисота.

Митничарят показа и това.

— А къде оформяте останалите?

— На онова гише — посочи с пръст Дегтярьов.

— Имаше ли много хора?

— Как да ви кажа… Не.

— Защо карат вас? Да се реди на общата опашка…

— Сигурно не сте разбрали. Аз не му правих проверка, както вече ви съобщих. — В гласа на митничаря се долови явно раздразнение.

— Ах, да, да… — Турецки като че ли се извиняваше заради разсеяността си. — Значи носел голям куфар и черна чанта?

— Да.

— Всичкия ли багаж предаде?

— Не. — Митничарят се сдържаше с последни сили. — Чантата — през рамо, а куфара — за багаж. Аз го отнесох.

— А какво имаше в куфара?

Не, този следовател е пълен идиот. Едно и също!

— Не знам — израпортува Дегтярьов. — Не съм се интересувал. Клиентът мина без проверка.

— Беше с дипломатически паспорт, така ли? — досети се Турецки.

— Не, с най-обикновен, граждански, от стария образец, защото държавата още не е измислила нов!

„Момче, сърдиш се, дори зачерви бузите!…“

Неочаквано за митничаря Турецки се засмя и отбеляза:

— За първи път чувам, че законът може да се нарушава така нагло и безцеремонно… Браво! А куфарът лек ли беше, или тежък? Нали сте го носили.

— Средно тежък — промълви Пал Палич, след като овладя мигновеното си смущение и едва не запелтечи.

— Доколко стигаше, не се стеснявайте, нали сте опитен човек? Към двайсет? Трийсет килограма? По-тежък ли беше?

— Мисля, че не повече от двайсет. — Дегтярьов дори демонстрира как вдига куфара и го носи.

„Двигателна памет“ — забеляза Турецки.

— Добре, вие го занесохте, той влезе в паспортен контрол, а Кисота, къде отиде тя? След него ли?

— Да, обикновено тя изпраща до самолета.

— Добре. А началникът ви тук ли е, иска ми се да поговоря и с него, щом съм дошъл. Благодаря ви, извинете, че ви досадих с въпросите, службата ми е такава. Чувал съм, че и при вас не било по-лесно. Как да го намеря? Снегирьов ли беше?

„Така ти се пада! — помисли злорадо Пал Палич. — Върви се оправдавай сега пред такъв глупак… А как го каза за закона. Да, май не е глупак тоя…“

Дегтярьов придружи Турецки до началник-смяната, сбогува се и като влезе в залата на пристигащите самолети, позвъни на Кисота, за да му е мирна главата. Предаде разговора най-общо, без да я плаши или настройва войнствено, каза, че не би искал повече да се среща с такъв глупак, камо ли да работи с него. Сега е при Снегирьов. Ако се интересува от нещо, да звъни направо на него. Не забрави да вмъкне, колкото за майтап, че е станало дума за документа й. Кисота премълча, сбогува се сухо и затвори телефона.

Турецки се интересуваше само от един въпрос: на базата на какъв документ е разрешено на Кисота да пропуска пътници без проверка. Снегирьов щеше да измисли нещо, да замаже работата, но следователят постави още веднъж въпроса — и то доста рязко. Не молеше, а настояваше да му представят въпросния документ.

— Трябва да го потърся, не беше вчера, изобщо… — Най-сетне, когато на Снегирьов му писна от този следовател, той изведнъж си спомни, че подобни документи могат да се представят само при официално поискване, затова Турецки многообещаващо кимна:

— Ще го имате — после стана, сбогува се вежливо и си тръгна.

Снегирьов веднага извика Пал Палич и го попита какво мисли за следователя.

Митничарят сви рамене и рече:

— Тъпак.

— Така ли? — Снегирьов го погледна внимателно и поклати глава. — Да, да… — И като го освободи, хвана телефонната слушалка.