Фридрих Незнански
Опасно хоби (35)

33

В ранната съботна утрин Полунин поел към летището като изряден служител, помнейки казаното. Влязъл в митницата, обяснил какво му трябва и седнал на посоченото му столче в ъгъла. Имало-нямало два часа, и пред него била митническата декларация на Вадим Борисович Богданов за полета му до Будапеща преди едно денонощие. Били написани датата, часът и номерът на полета. Полунин подаде на Турецки листче, откъснато от бележник.

— Кой митничар по-точно е дежурил този ден и е пускал пътниците? — попита Саша, като вече твърдо разчиташе на Полунинската изпълнителност.

— Започнах да проверявам — отговори Сергей Виталиевич. — Стигнах до Кузина. Но същия ден Светлана Илинична е почивала. Трябвало е да отиде на работа в неделя. Обадих се там вчера през деня. Кузина потвърди, че е дежурила на будапещенския полет, но каза, че не е подписвала декларацията на Богданов, сигурно е бил Пал Палич Дегтярьов. Така го нарече. — Полунин сякаш се смути от такова игриво име. — Но Дегтярьов почиваше тъкмо в неделя — там на митницата си имат свои правила — и ще бъде на работа днес. Така че проверката още не е завършена заради съвещанието. — Той разпери ръце.

— Много добре — отвърна Саша, — дайте телефона, аз ще се обадя лично. Ако не ви вземам хляба…

В отговор Полунин само се засмя.

— За бога. За вас е по-нужно.

Турецки слушаше с половин ухо доклада на Алексей Зименков за гибелта на престъпника Гарибян, всичко му беше известно. Интересуваше го само актът на патологоанатома. Причината за смъртта — черепна травма и множество вътрешни счупвания, има си хас — да се бухнеш по очи от седмия етаж… Но ето това, което особено много чакаше Саша: наличие на морфин в кръвта на Михаил Гарибян. Анализът на течността и съдържанието на пакетчетата, иззети при обиска на мерцедеса, сочат, че се е дрогирал, и то не от време на време. Колкото щеш следи от убождания. Значи и скокът му през прозореца е бил импулсивен, може би продиктуван от страха пред разправата с чичо Гурам.

После докладва майор Кругликов, началник на трето отделение на втори отдел на МУР.

Леонид Сергеевич, който се явяваше в две роли — на оперативен работник и експерт, — съобщи, че според него при обиска на жилището на покойния и отварянето на писалището е иззета примерно половината от предполагаемата колекция от произведения на изобразителното изкуство — живопис и графика. Стойността на намереното е толкова голяма, че не се налага да се съмняваме и в ценността на откраднатото. За съжаление липсата на пълен каталог, какъвто така и не се намери в обширната библиотека на Константиниди, лишава експертите от възможността да говорят конкретно за откраднатите картини. Пътищата сега са два. Първият, да се почака, когато Лариса Георгиевна окончателно оздравее и с нейна помощ отново да се направи най-щателен оглед на жилището. Не е изключено и тя да каже какви предмети и ценности точно са откраднати. Ако се съди по описа на предметите, приготвени от братята Гарибян за изнасяне, в нейното жилище практически няма истински шедьоври, както в дома на Константиниди. Ако Лариса Георгиевна поиска да помогне на следствието, нищо чудно дори да се намери по-голяма част от откраднатото. Ако не пожелае или каже, че не е знаела, или по-лошо — забравила е, тогава работата се проваля. За съжаление не бива да изключваме и възможността картините вече да са пренесени през митницата или покрай митницата и да си летят най-спокойно на запад или на изток, където на търговете на „Сотбис“ ги чакат частните колекции на нефтени и прочие магнати.

И вторият път, да се възползваме от предложението на Полунин и криминалистите от Научно-техническия отдел и прецизно да изследваме писалището на Константиниди с помощта на специална техника. Но по-добре да започнем от Лариса. Ситуацията, в която тя се намира, както се твърди, по вина на мъжа й, може да я накара да изплюе камъчето.

— Има и още един път, вярно, съмнителен — отново взе думата Турецки. — Като се основавам на моето посещение у Бай и достатъчно дългата ми беседа с него, смятам, че този галерист, както сам се нарича, познава добре колекцията на Константиниди. Мисля, че трябва да използваме някоя хитрост. Да го извикаме отначало в качеството на специалист? Самият той с желание ми показа колекцията си, даде ми известни разяснения, наистина като за пълен глупак, това са игри между нас двамата. Каза, че в четвъртък, тоест в деня на смъртта на Константиниди, както твърди съдебномедицинският експерт, е купил от стареца „картинки“ — моля, забележете! — на Едуард Мане и Сезан, само три броя. На обща стойност един милион долара. Аз — Саша докосна гърдите си с пръст — видях домашната изложба, но мога да твърдя, не забелязах на стените тези „картинки“. Слагам едно наум заради моята дилетантщина. Бай се смята за познавач на родната живопис от началото на века и на руския авангард. Защо са му импресионистите? Отговарям: изключително за продажба. А в колекцията на Константиниди, ако съдим по описа на Кругликов, живописта е предимно чуждестранна. Мисля си, защо тогава Бай се е лепнал за него? Може пък да са изчезнали платната на наши, родни живописци? Боя се, че по този въпрос всички ще трябва да поставим съвсем други акценти. Както забеляза Леонид Сергеевич, това не е изключено.

— На пръв поглед изглежда логично да извикаме Бай като специалист, особено след вчерашното ти посещение — обади се Меркулов. — Но знае ли някой как ще се развият по-нататък събитията? Какво, нова версия ли имаш? Тогава защо още вчера не ми доложи незабавно?

— Мислех — кратко отговори Турецки.

— Прекрасно занимание — парира Меркулов. — А сега да помислим заедно. Свърши ли, Леонид Сергеевич?

— Горе-долу. Но ми хареса предложението на Турецки. И с ваше позволение, естествено, ще помисля върху него.

— Дадено.

Саша намигна на Кругликов: ловко го хвана. Правилно, нека не се перчи.

В това време Меркулов забеляза тяхната игра с погледи, но само поклати глава и се обърна към Грязнов.

— Твой ред е.

Явно не можеше да прости на Слава, че е напуснал Системата — точно така, с главна буква, — на която той е отдал целия си съзнателен живот. Или почти целия.

Слава избра подходящия ход. Заяви, че е направил грешка, станалото през нощта срещу събота изцяло лежи на съвестта му. Не е трябвало да вика Турецки и да ходят в жилището на Богданови. По-правилно е щяло да бъде да извика спецподразделението. А пък участието на Турецки се обяснява изключително със съседството му: живеят почти един срещу друг. А и не е очаквал, честно казано, че ще се появят бандити и ще се проявят. В нашата работа няма място за предчувствия. И после, все пак доста по-надеждно е да се срещнат трима с престъпниците, отколкото двама.

Докато говореше в този дух, Романова успя да кипне.

— Пак оправдания!

Но Меркулов неочаквано зае страната на Грязнов:

— Но, Александра Ивановна, все пак нашите момчета хванаха рекетьорите. Засякоха ги, както ни убеждава тук героят. — Той кимна към Грязнов. — Аз лично още не знам как бихме постъпвали с теб, ако се вслушвахме в предчувствията си. Е, в нашата работа стават и фалове. Ето и Никита Семьонович, сигурно най-малко от всичко е искал да изпраща опитния престъпник на оня свят, макар негодникът да е стрелял по него от упор. Нали така? А вие веднага — служебно разследване! Защото кой знае — когато са изваждали жената от багажника, и аз бих могъл да стрелям по мерзавците… Но това е между другото. Отвлякох се. Не забравяй, че момчетата са почнали почти от нулата, а след денонощие освобождават и заложничката, и хващат бандата. Какво става с нея? Питам за потърпевшата, не за бандата.

— Звъних сутринта. Тя е в пълно съзнание и иска да се прибира вкъщи. Има известни признаци на амнезия. Но докторът каза, че скоро ще се възстанови. За останалото — Грязнов се изкашля и виновно погледна Романова, — минимум един месец не трябва да се показва от къщи, така… са поработили негодниците.

— Ясно — кимна Костя. — Значи лекарите смятат, че може вече да й се задават въпроси?

— Да.

— Сега пък изниква нов проблем във връзка с бягството на Мкъртич Погосов. Александра Ивановна, какво знаем?

— Какво ли? Честно казано, първо се учудих, като чух за арменците. Някак си не е тяхна работа… А се оказва, граждани, цял интернационал! И грузинци, и двама осетинци, и дагестанци, но повечето са родени в Грузия. Такава е картинката. Около Ованесов имаше криминална история, но той си купи званието „авторитет“, не го е заслужил. Истинският признат бандит е Погосов. Четири присъди, цял букет от параграфи — от деветдесет и първи до сто четирийсет и шести. Особено опасен рецидивист. Точно той е избягал. И то нагло и открито. Младши лейтенант Скиба, контрольорът на ареста, просто го извел от килията, уж за разпит и… изчезнал заедно с престъпника. Този гад е потрябвал на някого, аз така го разбирам, скъпи граждани. Той е силен и има пари. И още: не си спомням някой да го е правил така откровено и без всякакъв страх. На какво се дължи това — на пълната ни тъпотия или на абсолютното отсъствие на всякаква дисциплина? Обявихме и федерално издирване, снимките са изпратени във всички точки, в регионите, КАТ, изобщо навсякъде. Дори днес ще се обърнат към хората по телевизията, за да помогнат… Доживяхме!… Сега изясняват откъде е дошъл този Скиба…

— Александра Ивановна, може ли? — попита от края на масата Емеляненко.

— Слушаме те, Никита, слушаме те, драги — зарадва се Романова. — Кажи какво мислиш за тия ахмаци?

— Ако всички бяха ахмаци… Ще бъдат наказани. Но защо не е поканен Поляков?

— Всеки момент трябва да дойде — намръщи се Меркулов. — Те си имат извънредно произшествие. Не съм се задълбочавал, но и няма смисъл да чакаме. Петима Петко не чакат…

— Точно така. Получено е известие, че са се появили първите ходатаи, които се интересуват от по-нататъшната съдба на задържаните от нас. Това е лош признак. Лично аз никак не се притеснявам за здравето на Гурам. Но започнаха с това. И можем да предположим следващите им крачки: ще предлагат за освобождаването пари, и то големи пари. Ако не помогне, ще започнат заплахите. Казвам го в тесен кръг, но с цялата си отговорност: не вярвам на Малахов, понеже той е гнида. Или е купен с парцалите, или лично участва в групировката. Доложих на началството съображенията си, но ме изпратиха на едно място, меко казано. Значи и в нашето Главно управление на вътрешните работи има някои, които не са заинтересовани Ованесов да бъде осъден. Причините може да са най-различни, няма да разсъждавам върху тях, не е трудно да се досетим. Както знаете, иззетото у Ованесов оръжие не се числи никъде — то е без номера. Но по марката на метала експертите ще определят откъде е дошло. Най-вероятно от Ижевск. Изводът: търговията и превозването на оръжието, с което се занимава Ованесов, се ръководи от по-високи инстанции и хора. Тук вече съм безсилен. Следствието ще покаже. Бих предложил да започнем от оръжието. Успоредно с картините, Бай и така нататък. А сега за Погосов. Там, на вилата във Фрязино, местната милиция смени моите момчета, което бе грешка. Не изключвам, че тъкмо това обстоятелство съвпада с интересите на Погосов. И сигурно вече е бил там, имал е достатъчно време. Подозирам също, че именно той е помогнал на Ованесов да си купи титлата „авторитет“ в света на крадците. Сега това не е много скъпо: внасяш в общата каса два милиарда рубли — а Ованесов ги има — и можеш да си живееш мирно и почтено със званието, както преди народния артист на Съюза. И накрая искам да кажа следното, господа юристи: Лариса Георгиевна трябва да се пази по-зорко от зеницата на окото. Докато с нея са моите момчета, отговарям аз. Ако се махнем, ще стане лошо, няма да я опазите. Можете да ми вярвате.

Речта на Никита Семьонович излезе сурова. Но всички на съвещанието в кабинета на заместник главния прокурор разбираха, че е прав. И служебното разследване, за което спомена Меркулов, започнато по указание на заместник-началника на областното управление на вътрешните работи също има определени цели, първата от които е да се премахне от пътя прекалено усърдният Емеляненко. А така ще стигнат и до Турецки: пред очите му жив човек се превърна в труп. Но тук, в Главната прокуратура, си имат Меркулов. Макар да знаеха, че новият главен — може да е честен човек, но е слабохарактерен.

— Той е прав — за никого и за всички едновременно каза Меркулов. Погледна свитите устни на Романова и кимна утвърдително. — Трябва да се включат всички връзки, решително всички връзки. Щом пуснат дамата, отдели от своите оперативници, май няма на какво повече да се надяваме. Момчетата на Никита със сигурност ще бъдат отстранени, няма две мнения… Е, какво ще кажете, господа юристи? Лоша работа? И на мен не ми харесва. Но като имаме предвид особената значимост, вземаме решение да обединим двете следствия. Създаваме следствена група начело с Александър Турецки, старши следовател по особено важни дела. Предлагам също в бригадата да включим старши следователя по особено важни дела от Московска градска прокуратура Алексей Зименков, старши следователя от същата прокуратура Сергей Полунин, началникът на отдел в МУР Леонид Кругликов, по необходимост могат да бъдат включени и редица други колеги. Мисля, че Поляков…

Точно в този момент вратата се отвори и влезе самият Поляков.

— Извинете — започна още от вратата, — извънредно произшествие.

Всички застанаха нащрек. Меркулов показа един стол и с изключително внимание погледна Поляков.

„Как се казваше той? — не можеше да си спомни Турецки, докато разглеждаше този тутманик според него. Или човек с явно видима забавена реакция. А такъв номер да извърти в събота! Да изхвърли от кабинета двама знатни ходатаи, нали не знае, че са мошеници. Или външността му настройва срещу самия него? Плешив, угоен, непохватен, а очите му явно късогледи. Не, не е атлет, нито пък спортист. Може пък да е майстор на преферанса? Също спорт…“

В това време Поляков огледа присъстващите с присвити очи зад очилата и очаквателно се вгледа в Меркулов. Той разбра причината за мълчанието и каза:

— Тук всички сме свои, Лев Миронович, затова не се притеснявайте. Чуха и за вашия подвиг. — Меркулов се усмихна. — И го одобряват. Е?

— Тази нощ — Поляков свали очилата си и започна да ги търка със сгъната и изгладена носна кърпичка — е убит майор Малахов. Ако трябва да сме абсолютно точни, заклан е, както в степта колят овните. През цялото гърло, от ухо до ухо. Може и в Кавказ така да колят, не мога да твърдя, лично не съм виждал…

Той говореше всичко това спокойно и в пълна тишина.

— Убиецът е познавал превъзходно обстановката, дори кучето на двора не го е залаяло, иначе жената на Малахов е щяла да чуе. Кучето е познавало госта. Минал е през прозореца, не е високо, къщата е едноетажна. Леглото на Малахов е до прозореца. Но е намерен само по гащета, проснат на пода. Жена му, която спяла в съседната стая, се събудила посред нощ, но не може да каже в колко часа. В неговата стая се чували мъжки гласове. Извикала: кой е там? Той казал, че радиото гърми. Тя заспала, а на сутринта, като влязла да го буди, видяла целия под в кръв. Като научих, помолих нашия прокурор да ми даде това дело. Ето… едва успях за съвещанието, извинете…

Сега пък ще се извинява. Окачил си на врата неизвестно каква следствена примка и смята за свой дълг да се извини пред очакващите го колеги. Турецки врътна глава, когато срещна насмешливия според него поглед на Меркулов. Но веднага разбра, че шефът не се смее: той нещо съпоставяше, преценяваше, тоест вътрешно бе недосегаем и не биваше да го опипва с очи. Тогава Турецки огледа другарите си и забеляза, че всички са вперили погледите си в Емеляненко, а той седеше с ниско наведена глава. Нали предупреждаваше! Като че ли е предчувствал…

— Сигурно се досещате кой може да е извършил престъплението? — Меркулов най-сетне се събуди и също погледна към Никита. Въпросът беше интересен и не се отнасяше конкретно към никого.

— Понеже Погосов избяга от ареста, не е изключено това да е негово дело. Смея да изкажа такова предположение — отвърна Емеляненко.

— Да, господа юристи, работата е много лоша… — Меркулов прекара длани по бузите си, после обхвана брадичката си и замижа. Постоя така минута, изправи се, сложи си очилата, които лежаха на масата пред него и каза сухо: — Струва ми се, че и това дело ще трябва да прибавим към останалите две. Така че ще се наложи да обединим в едно следствено дело едновременно три. Александър Борисович, уви, с нищо не мога да помогна. Лев Миронович, създава се следствена група начело със следователя Турецки, а в нея влизат колегите, които имате честта да виждате около себе си. Предлагам да включим и вас в тази група.

— Както заповядате, Константин Дмитриевич.

— Добре, тогава ще издам такава заповед.

— Мисля, че се досещам за второто дело — заложничката. А първото за какво е?

— Убийство и кражба на ценности от дома на нейния баща. Става ли?

— Напълно. Аз съм готов.

Меркулов пак погледна Турецки, но този път в погледа му не се четяха мисли, а конкретни съображения: „Мухльо, нали?“ И веднага след това, за да разтовари тази мрачност в обстановката, добави вече на глас:

— Лев Миронович, трябва да знаете, че Александър Борисович понякога е голям досадник, но си знае работата. С него не е скучно. Но това достойнство може да се разглежда двояко. А сега, колега, ще се наложи задължително да се движите с охрана. С телохранители. Предполагам, че Никита Семьонович ще ни бъде много полезен в това отношение. Ще позвъня на Маркин — Костя имаше пред вид прокурора на Московска област — и ще съгласувам и първия, и втория въпрос. А сега, както се казва, с Бога напред, Александър Борисович. Още днес ще получите официалното указание за създаването на следствената група, пишете постановление за обединяването на делата и че ги вземате под свой контрол. Благодаря на всички. Свободни сте. Вячеслав Иванович, ще ви помоля да останете. — Той огледа като татко Мюлер от известния телесериал присъстващите и погледът му се спря на Грязнов.

Така напълно разреди обстановката.

Усмихнат, Турецки благодари на Миронов и Емеляненко, сбогува се с тях, а четиримата следователи от своята група заведе в кабинета си. Там седнаха около масата му и започнаха да обсъждат генералния план на следствието по обединените дела. Като начало разпределиха обема на работата между всички от групата. Полунин ще продължава да разследва убийството на Константиниди, Зименков и Поляков ще се заемат с престъпната групировка на Ованесов и убийството на Малахов. Решиха, че засега Кругликов и Турецки ще се съсредоточат върху картините, на Саша се възлагаше да ръководи следствието и да координира разследването на всички епизоди от делото.

Тъкмо щяха да се разпръсват, за да набележат своите следствени мероприятия, когато позвъни Меркулов и помоли Турецки да му изпрати Поляков. Поляков тръгна, а вместо него се яви Грязнов.

Докато рошеше буйната си рижа коса, Грязнов каза, че Костя го оставя при себе си резерва, с оглед издирването на Богданов. А той имал план за осъществяването на мероприятието. Най-сетне Турецки и Грязнов останаха сами.

— Обади се — рече Слава.

— Какво си говорихте? — попита Турецки. Той разбираше, че току-тъй шефът няма да накара Грязнов да остане.

— Първо позвъни. После ще ти кажа. Сега е нужно и за мен.

Турецки набра митницата. Представи се, попита там ли е Дегтярьов. Отвърнаха му, че е в залата за полети. Тогава Саша помоли да предадат на Пал Палич да очаква гости за важен разговор.

После затвори и веднага избра Научно-техническия отдел на московската милиция — колата му се намираше там от сутринта. Казаха му, че предположенията на Турецки се потвърждават и може да си прибира колата.

— Какви са личните ти планове за днес? — попита той Грязнов.

— Засега само работата с Лариса Георгиевна. Да я придружа до тях и да чакам пристигането на Меркулов.

— Така ли? — учуди се Турецки.

— Нали трябва да се оправяме с нея. Може да откаже да даде показания. Това е нейно право. И парите са нейни.

— Слава, усукваш го…

— Нали обещах да ти разкажа. Но за целта е много важно да знам всичко за Богданов.

— Много ли ти трябва колата? Не можеш ли да изчезнеш за малко до Научно-техническия на „Петровка“ и да вземеш за известно време моята жигула?

— По каква причина? — Грязнов бе заинтригуван, защото Саша още не му бе обяснил какво търси жигулата на „Петровка“. — Искаш ли танто за танто? Ти на мене, аз — на теб.

— Ще ти кажа безплатно. Вчера у Бай направих така, че да накара шофьора си Андрюша да отвори двигателя на моята кола и да смени ето тази свещ. Сложил ми е хубава, а тази ми я върна, за да я изхвърля. Не пожела да си цапа ръцете. Но свещта е толкова мръсна, че отпечатъците му са излезли идеално. Помолих криминалистите от НТО да ми вземат колата и да погледнат какво е прибавил Андрюша: какви детайли. Току-що се обадиха, че има каквото трябва. Нали разбираш, тази техника са ми я сложили у Бай не заради хубавите ми очи, а да знаят за какво говоря, къде ходя. Та те моля да отидеш при твоите приятели криминалисти и да я вземеш, и пръстите от свещта да изрисуват, може да потрябват. Имам известни съмнения. Разбираш ли? Пък и не бива да знаят, че съм ходил до митницата. Е, ще повървят малко след теб, докато открият подмяната. Няма да стрелят я… Можеш да не ми казваш за разговора при Костя, аз и тъй си представям за какво, по-точно за кого сте говорили. Става ли?

Грязнов само поклати глава и измърмори:

— Добре, дръж ключовете. А къде да я оставя за нощес?

— Ти си умен, измисли къде няма да я откраднат. Впрочем близо до вас има пост на КАТ. Разбери се с момчетата. Аз ли да те уча, Грязнов?

— Голям си авантюрист! А за мен ще разправяш! Ха! Слушай, но засега е тайна. Ако Лариса се съгласи, мога да отида в чужбина, за да намеря и разпитам този кучи син. По официален път ще се наложи едва ли не да разменяме правителствени ноти, а по частен — винаги може да се разбереш с определени дипломатически и оперативни служби. Като използваш личното си обаяние, така да се каже. Чат ли си?

— Добре, засега нищо не знам. Но идеята е подходяща.

— Между другото, твоята идея относно Бай като специалист по антиквариата също си я бива.

— Добре, добре — прекъсна го поласканият Турецки. — В понеделник не черпя… Къде да те намеря, като се върна? Аз не разполагам с техния определител.

— Ще ти се обадя. Но все пак ще ми разкажеш за вчерашното си ходене у Бай. Трябва, Саша, трябва.

 

 

При срещата си с Турецки Павел Павлович Дегтярьов, висок и строен младеж, светлокос и с розови бузи, бе изключително любезен. Като научи, че следовател от Главната прокуратура го моли за среща, а той прекрасно разбираше какво значи да те „помолят“, особено от подобни учреждения, започна трескаво да си припомня какво е минало през него напоследък. Уж всичко бе чисто. Освен… Къде беше тази дамичка? Пал Палич, както го наричаха глезено колегите му и дори някои външни хора заради изисканата му любезност и липсата на оскърбителна надутост в маниерите и гласа му, започна да рови в тефтера си на буква „К“. Намери я, Кисота. Към тази дамичка го бе „прикрепил“ началникът на смяната, каза му, че не се изисква проверка на нейните клиенти. Така си беше — веднъж, два пъти и тръгна. Началникът му не го закачи повече и всички отношения с Кисота се осъществяваха директно. Например тя позвъняваше и предупреждаваше, че еди-кога си ще изпраща клиент за този и този полет. Ако той беше на смяна, просто завеждаше клиента до някое свободно гише и му оформяше документите. Случвало се е да идва специално, ако този ден почива.