Фридрих Незнански
Опасно хоби (33)

31.

Засега Турецки можеше да направи един много съществен извод: Бай знаеше за убийството. Друг въпрос е как и от кого.

Но защо така лесно и доста подробно издаде толкова информация за Богданов? Изглежда, разбира, че щом прокуратурата започне да дълбае, връзките им непременно ще се разкрият. И се наложи да си признае — излиза, че неволно е помогнал на престъпника. Бай нито веднъж не нарече Вадим престъпник, но цялата му логика водеше натам. И се занимаваше със самобичуване, защото знаеше, че няма да пострада за тази работа. Психология на опитния престъпник: да си признае малкото, за да скрие голямото. Не е ли предубеждение? Интересен въпрос… А отговорът ще дойде от тази кола, станала чевръста с новата свещ. Интересно каква е тази свещ? Може да не му е досвидяло да сложи „Бош“. Откъде прости нашенски свещи у такъв голям човек?… И какво друго са ни сложили? Утре ще разберем, когато я подхванат специалистите… Но всъщност това си беше много рискован ход от страна на Бай. Мигар му повярва? Излиза, че и най-опитният може да сгреши: глупав следовател, калпав шофьор, май се поувлече. Зависи от гледната точка…

Следващият въпрос: какви бяха тези Мане и Сезани? Ще трябва да попита Льоня Кругликов, той е спец по тази част. Да се консултира в музея на „Волхонка“. Нали става дума за общонационална ценност, както се изразявахме доскоро. И да продаваш и купуваш някак си… Макар че един дявол знае сега какво може и какво не. Но ако тези „картинки“, както ги нарича Бай, наистина са огромна национална ценност, както подсказва и цената, тогава как ще ги продаде?… Защо точно да ги продава? Ще започне да им се наслаждава. Интересно ще е при възможност да погледне тези три платна, струващи един милион долара. А можеше ли да не назовава тези художници, а примерно десетки други, по-малко значими? Можеше. Но не го направи. Изводът? Още някой знае за тази сделка. Кой? Разбира се, че Богданов. Вярно, няма го. Но може някога да го хванем. Дали пък Вадим Богданов още е между живите? — Турецки внезапно бе осенен от тази толкова проста и естествена мисъл, че дори свърна към банкета и спря.

„Трябва да проследя цялата верига, да проследя как е минал денят му, само тогава могат да се правят окончателните изводи…“

Старецът е ограбен. Всички картини са откраднати. Или поне всички. Но за тях знае един-единствен човек — Лариса. Може да каже какво е имало преди и какво няма сега. Старецът сигурно е имал каталог. Къде ли е? Трябва да се търсят документи, разни разписки, бележки. Стоп! „Разписка“? Там ли се крие тайната, главната причина, че Бай не излъга за Мане и Сезаните? Трябва да провери. Александър Борисович, отдавна ти е време да си в Москва, на твоята „Фрунзенска“, край реката, където след четирийсет минути ще те чакат пратениците на Никита.

А защо Андрей не носи часовник? Как научава колко е часът? Любопитен детайл, затова го запомни: може неочаквано да дотрябва. Подържа върху дланта си старата свещ, която му върна Андрей, и я прибра в джоба си.

Оставаше малко време до срещата и Турецки реши да не се качва до апартамента си, а да почака до входа, в колата, и да познае пратениците. Но нямаше нужда да ги познава. Скоро в двора навлезе обикновена милиционерска газка, оттам слезе младеж с камуфлажна униформа и с пакет в ръка. Турецки слезе от колата и тръгна срещу него.

— Привет! От Емеляненко ли идвате?

— Вие ли сте Турецки? Моля, документите… — Прочете удостоверението, върна го и подаде пакета. — Другарят полковник каза, че с тези документи можете да постъпите по свое усмотрение.

— Предай на Никита Семьонович, че му благодаря.

Младежът сви ръка до петнистото си кепе и полетя към газката.

А Саша се качи в колата и отстрани на седалката нареди като ветрило към двайсет и пет хубави фотографии… Да, за неопитния поглед на практика всички сякаш са с едно лице: черни, обрасли, с гърбави носове. Кой ти ги разпознава. Саша въздъхна — разбра цялата безсмисленост на заниманието си, но не оставаше нищо друго. Затова излезе от двора и така реши още един проблем, и то немаловажен: къде да остави колата през нощта. Ако я остави тук, ще издаде адреса си, а Бай може още да не го знае. Ами ако онзи сръчен Андрей е монтирал нещо — сигурно локализатор или се е постарал и за слушалка и сега го следва от голямо разстояние? В такъв случай за майстора в занаята нищо не представлява да намери една кола или собственика й. Но нали колата на Слава преспа у съседите и нищо. Да се надяваме, че и с тази няма да има неприятности…

През юли осем часът не е вечер. Саша намери компанията играчи на същото място. Цакаха картите. Като го видяха, сякаш се зарадваха, че ще се разнообразят. Освободиха бързо средата на масата и Саша внимателно нареди снимките като игрални карти. Моля! — даде знак с ръка.

Отначало мъжете ги гледаха, без да ги пипат, после започнаха да ги вземат една по една и да си ги предават помежду. Само Василий Василиевич скучаеше видимо.

— Какво ще кажете? — попита най-накрая Турецки, когато любопитството на играчите бе удовлетворено.

— Не са тези — лениво отвърна Василий.

— Сигурен ли си?

— Ахъ. Единият от моите беше с ей такъв нос — той сякаш се закани на себе си с юмрук, — като на боксьор, сплескан. А на тия носовете им гърбави. На другия пък олисялото чак дотук — и посочи с пръст почти върха на темето си.

— Двамата бяха с небръснати вратове и нямаха бради като тези.

— Имате страшно око — похвали го Турецки и това се хареса на човека.

— Вярно — поде съседът, — Вася има око-нивелир. Нали е дограмаджия.

— Ами на ръст? — продължи Турецки.

— На ръст ли? — Човекът стана и прецени по себе си. — Бе по-високи от мен. О! — Той направи характерния жест, който сигурно у всички мъже в Русия означава едно: бутилка. — Към двайсет санта. Към сто и осемдесет ще иде.

— Браво, Вася! — възхити се същият съсед. — Ти си роден за ченге!

— Ами!

— Добре, момчета, благодаря за помощта — събра Саша снимките в плика и се надигна. — И още една молба, ако разрешите.

— Казвай, началник — разреши поласканият Вася.

— Може ли да оставя колата си тук до сутринта?

— Имаш ли пискало?

— Не — Турецки се засмя, — спи си спокойно.

— Да спи тогава, ще я наглеждаме, ако нещо. Сбогом!

Край. Работата е свършена. Остават само приятните неща. Но беседата с Бай така го изтощи, че вече решително не искаше удоволствия. Дори малко или много изтънчени. Искаше да се прибере вкъщи. В нажежения и непроветрен апартамент. При празния хладилник и безмълвния телефон.

Има още чай. И захар. Напълно достатъчно за лека вечеря. Още не му се е смлял обедът. Но може да купи някоя и друга бутилка, не пречи. Най-добре две студени бири. Решено.

Саша направи кръг, за да скрие следите, после премина бързо през съседния двор, огледа се за опашка. Купи на изхода две бутилки „Бавария“ от будката — като ще пирува, да пирува — и буквално притича в двора и входа си. Чисто. Няма никой.

Той хвърли якето, мина през стаята, пусна телевизора и като рухна на дивана, отвори двете бири една с друга и веднага пъхна в устата си изригващото с горчива пяна гърло на едната. Спомни си как ловко отваряше шишетата Андрей, с два пръста. Опасен човек… Интересно, какво може да е сложил?…

Не се питаше да ходи ли на гости, или да не ходи. А не искаше да си кани „момичето“, тя щеше веднага да се съгласи. Просто тук бе неговият дом и това решава всичко. Както се казва във фолклора, мъжът ходи настрана. А сега не искаше „да ходи“. Освен всичко друго, такова кръшкане го караше да поема нови задължения, които бездруго не са му малко.

Карина, естествено, ще се обиди, но може и да го разбере. Да звънне на Грязнов? Нали чака резултат. И Костя чака. Но с Костя е по-лесно: утре сутринта му предстои подробен доклад. Ако му докладва сега, какво ще остане за утре? Или да остави нощта за размисъл на началника? Не, ще му каже, че всичко е наред, защото иначе няма да заспи.

Саша допи бирата и отиде до телефона.

Раздаде се продължително пиукане, а после, както и се очакваше, въпрос:

— Е?

Саша се усмихна:

— У дома съм, всичко е наред. Подробностите в писмена форма. Главорезите не бяха разпознати.

— Разбрах — рече спокойно Меркулов. — Браво. Почивай.

И затвори телефона. И него си го бива.

Грязнов бе по-многословен. Като изслуша малко по-подробния доклад на приятеля си, каза, че информацията е интересна и трябва да поразсъждава.

— Давай — предложи Турецки. — Нощта е пред теб. Гостите не ви ли омръзнаха?

Въпросът бе твърде прозрачен. Дори Грязнов на мига схвана смисъла.

— Колебаеш ли се?

— Как да ти кажа?

— Замина си още през деня.

— Доволна, надявам се?

— Ти как мислиш?

— Жената, мой човек, е загадка. Особено красивата.

— Къде го прочете?

— Сам го измислих, сам! — засмя се Саша.

— Тогава сме квит. Запиши си някъде: девет-две-едно-седемдесет и пет — седемнайсет. Може да ти потрябва.

— Благодаря, ти си истински приятел, както би казал Константин Дмитриевич Меркулов.

— Няма нужда да благодариш. Лека нощ.

— Чакай! Обажда ли се за мадам?

— Преместили са я, вече може да говори. Но там редът е такъв, че ще бъда в отделението точно в десет.

— Тогава лека нощ на теб и на Нина Галактионовна. И дълбоката ми благодарност.

Саша продължи да се изтяга на дивана, събу си обувките и панталона. Ризата отдавна бе закачена на облегалката на стола. Трябва да я хвърли в коша с мръсното бельо — яката й е сива от мръсотия. Все не му стигат ризите!…

Доизпи и втората бира и пак отиде до телефона. Докато се излежаваше и безгрижно се опитваше да следи някаква боза по телевизията, изведнъж съвсем ясно, буквално осезателно видя до себе си великолепното тяло на Карина. Ето, вече го удари хормонът… Най-напред му хрумна: а защо не? И веднага дойде изтрезняването: трябва веднага да позвъни.

Но не набра номера на Карина, която в този момент сигурно хипнотизираше телефонния апарат, а на дежурния в московската криминална. Турецки се представи официално, беше сигурен, че и дежурният го познава. Попита има ли нещо по делото на Ованесов. Дежурният веднага разбра за какво става дума:

— Веднага се обадете на Романова.

Ето на! А ние мислим за хормони…

Шура бе по-кратка от всеки друг път:

— Саша, днес през деня от краснопресненския арест е избягал Погосов. Обстоятелствата се изясняват. Не знам с коя част на тялото си мислят! Да ги… всичките! Добре, почивай. Утре ще си късаме нервите…

Сърцето на Турецки се сви тревожно. Наистина се започва… Какви могат да бъдат последиците? Ще започне грубо и бързо премахване на свидетелите… А защо Костя премълча? Мигар не знае? Или Шура го е съжалила и не му е казала? Едва ли… На мен го спести, разбра най-сетне Саша, затова бе така сдържан. Ах, че началник!

Но е изчезнал Погосов. Дясната ръка на Гурам. Ето у кого може да има неоткрити пари, оръжие и останали на свобода килъри.