Фридрих Незнански
Опасно хоби (31)

29.

Костя Меркулов бе разстроен от смайващото незачитане на основите на семейния живот, което проявяваше Турецки… Разбира се, не му искаше обяснения къде е прекарал предишната нощ, знаеше със сигурност: у онзи риж организатор, при това не са разсъждавали за дълга и работата. Щеше да мърмори още по повод свещените принципи, които колегите му напълно забравят… Но Саша доста безцеремонно прекъсна началника си:

— Още съм тук.

— Нали за това ти говоря? — заместник-главният прокурор махна безнадеждно с ръка. Той самият бе най-порядъчният семеен човек, мъж и осиновител на очарователно момиче.

— Константин Дмитриевич — намеси се Грязнов, — уверявам ви, нищо противозаконно или нещо опорочаващо…

— А ти, Грязнов, изобщо мълчи! Само това липсваше, разбирате ли… Един път вече ти провървя много, че не съм ти началник. Дай на него слушалката!

— Костя, имам версия — скромно започна Турецки.

— Има си хас! — възхити се Меркулов. — Естествено! Иначе нямаше да отвличаш от обед шефа си със своите глупави признания и да му разваляш апетита… Впрочем не си ли гладен? Защото…

— Благодаря, всичко е наред, сит съм и… си пуша чибука.

Изпъдиха жените от кухнята и затвориха плътно след тях.

Саша разказа накратко историята на една… да я наречем дама (не спомена името на Карина), която по някакъв начин е пострадала от интригите на „събирача на картини“ Виталий Александрович Бай. След това много бързо изказа предположение по този повод и възможния си ход в тази посока. И накрая попита няма ли някакви новини.

— Можеше да ги научиш от дежурния в МУР, Шура му е дала съответните указания, а не да ми прекъсваш обеда.

— Шефе, може ли да се обадя по-късно? — любезно предложи Турецки, като добави доста голяма доза сарказъм.

— Как ли не! Да попречиш на храносмилането ми? Друг път! Във форма ли си?

— Нали не става дума дали съм с мундир. Винаги съм във форма.

— Точно за това питам… Така. Хайде да поразсъждаваме… Кога възнамеряваш да си ходиш у вас?

— Днес.

— Много неопределено… Вземи телефона на Бай от нашия отдел „Справки“. Уговори се и върви сам. Но бъди максимално внимателен и предпазлив. Смятай, че това е за запознаване, не повече… За работите на тази жена… Как й беше името? А, не знаеш… разбира се. Засега нито дума по този въпрос. Интересуваш се само с каква цел го е посетил Богданов. Можеш да изкажеш подозренията си по този повод. Ако има как, огледай шофьора. Засега толкова. А вечерта, сигурно към осем — ще имаш време, — ще ти донесат снимките на вчерашните ви герои. Ще имаш повод да се поразходиш пеша до съседната кооперация и да поговориш със свидетелите. Разходката е добра за здравия сън. А на твоя приятел предай, че имам рядко отрицателно отношение към рушителите на домашното огнище! — Костя въздъхна и приключи: — Впрочем вече съм му го казвал. Неведнъж. Без полза.

— Добър апетит, Костя! — успя да извика Турецки, преди да чуе краткото пиукане отсреща. — Винаги съм твърдял, че моят шеф е велик човек!

— Вижда на три педи под земята — кимна Грязнов, който слушаше целия разговор.

— Не само под нас — усмихна се Турецки. — Но си даде съгласието.

Пак взе слушалката и позвъни в отдел „Справки“ на прокуратурата, представи се и помоли да му намерят телефоните на Бай: в московското му жилище и на вилата в Переделкино. Докато чакаше да му отговорят, погледна Грязнов:

— Разкажи ми още веднъж за твоя четвъртък — по часове.

Слушаше внимателно. И изведнъж вдигна палеца си: стоп!

— Записвам — и кимна на Слава.

Повтори на глас телефонните номера, поблагодари и затвори телефона. Премести до себе си листчето с телефонните номера и се замисли.

— Апаратът му сигурно е с индикатор, веднага ще засече твоя номер. Без усилие ще определи домашния ти адрес. А нужно ли ни е? Къде е най-близкият уличен автомат?

— Но защо? Да отидем в колата, там… Ах да, тя е при Володка! Оставихме му слушалката от радиотелефона. В такъв случай защо още не се е обадил? Неделята е гаден ден! Не мога да я търпя! — възмути се Грязнов. — Никого не можеш да намериш! — Изведнъж се удари по челото: — Никита! Нали си записах координатите му. Там неговите момчета не може да не са докладвали…

Грязнов излезе в коридора, до шкафа, където беше горната му дреха, за да потърси из джобовете.

Като чу стъпки, Нина надникна от стаята.

— Какво, свършихте ли?

— Сега започваме — промърмори Слава.

— Кога да сервирам обеда, момчета?

— Хубав въпрос. Саша, какво ще кажеш за една супичка?

— Ще отговоря, когато се свържа. Той може да откаже среща.

След тези думи се замисли. Трябва да пътува до Переделкино. Сигурно Бай е там. Какво да прави в неделния ден в душното московско жилище А от друга страна, колко ще е добре, ако го помоли да преместят разговора за утре? Нямам вина, ваше’ство! Така се получи, ваш’блодие! И — при Карина. Има още много до осем… Пак го очаква вкусен обед… Няма да попречи и една чашка.

— Та къде бил автоматът?

— На ъгъла, до хлебарницата! — извика от антрето Слава. — Да не забравиш панталоните си!

Свещена простота! Нали цяла сутрин изкараха по гащета, без да се притесняват… За Слава — ясно, той си е вкъщи. Но Турецки…

Какво толкова? Като минаваше край вратата на банята с голямото огледало, той се спря, напрегна бицепсите си и помисли, че още не е нужно да глътва корема си: сух и стегнат е другарят следовател. Такава фигура може да не се крие с дрехи. Помисли го с някаква гордост: да, още ни бива, още! Но все пак трябва да обуе панталоните. Каринка седеше като мома за женене. Официално облечена и дори с лек грим, сякаш не е имала бурна нощ — бе свежа, ароматна, с равномерен тен. Като я видиш, на мига ще ти мине всяко желание да твориш добри и справедливи дела за човечеството. Дощява ти се да бъдеш отчаян егоист!

Като видя колко решително си обува панталоните, тя само въздъхна:

— Работа?

— Засега да звънна. От улицата — уточни Саша. — А после каквото е рекъл Господ. Излизам за малко.

Турецки изтича по стълбището, пресече прашния двор, из който се търкаляха парчета от тръби, прескочи няколко изоставени — явно през войната — траншеи и излезе на тролейната спирка. Автоматът беше зает. Звънеше млада и някаква много мързелива дългокоса двойка — и той, и тя си приличаха като две капки вода.

Саша застана до тях и зачака. От време на време двамата процеждаха по някоя дума. Саша се изкашля. Нула внимание.

— Татенце — неочаквано го заговори дългокосият, — ей там има още един телефон! Или искаш точно от този?

Саша едва не прихна: добре поне, че е татко, а не дядо! Виж ти! А пред огледалото се перчеше! Намигна на момчето и притича през улицата към свободната кабина.

Затвори вратата след себе си и за всеки случай избра московския номер на Бай. След изсвирване, писукане и дрънчене се чу гласът на телефонния секретар, който съобщаваше, че стопанинът не е вкъщи, но е готов след определения сигнал да запише всичко, което трябва да се предаде.

Саша не отговори нищо и затвори. Пак набра номера, този път на вилата. Суховат млад глас попита кого търси и кой се обажда. Турецки се представи с пълното си звание. Гласът го помоли да почака. След не повече от половин минута чу нисък, кадифен, много приятен тембър:

— На телефона е Бай. Извинете, помощникът ми не е чул добре, повторете, моля, с кого имам честта?

Турецки повтори охотно.

След едноминутна пауза Бай отново попита на какво дължи обаждането на толкова уважаван човек, служещ в толкова уважавано място. На свой ред Турецки се извини за неочакваното позвъняване и се поинтересува дали не откъсва Виталий Александрович от важни дела, от почивка. Той пак помисли и каза, че не го откъсва. Вежливост, ах, каква абсолютна вежливост. А очите му сигурно играят от страх.

Започна с нещо от сорта, че като има предвид днешния почивен ден, когато уж не се предвиждат особени задачи, не е устоял на желанието да съчетае, така да се каже, приятното с полезното: да избяга извън града от жегата и да се запознаят в неофициална обстановка. А иначе се предвиждат някакви срещи, беседи, разговори, но това вече е официално, като за протокол. Та значи как ще погледне Виталий Александрович, ако Турецки… и така нататък?

Бай вече не размишляваше. Усети, че срещата е неминуема, и затова успя да придаде на гласа си максимум благоразположение и доброжелателност. Веднага заобяснява как е най-лесно да стигне и къде да завие, впрочем могат и да обядват, тъкмо е време. Но Саша искрено благодари, като отговори, че току-що става от масата. Но ако Бай ще обядва, нека не бърза, да се храни спокойно. Докато се приготви, докато стигне… тъкмо за вечерния чай. Вариантът приемлив ли е? Ами да, зарадва се Бай, като смяташе да разкара всякакъв компромат, ако има такъв на вилата. Турецки си помисли същото. Уговориха се, че ще го чака до отворената врата — колко красиво! — около пет вечерта.

„Сега минава един — помисли Саша, — много го стреснах. Но има и полза: тези три часа и половина той ще се мята като животно в клетка, докато съобразява защо ще идва този Турецки, облечен явно с голяма власт? И колкото повече мисли и се вълнува, толкова повече грешки може да направи. Което и трябва да се докаже… Затова пък ние разполагаме почти с три часа за хубавия обед — Переделкино е на хвърлей място от Москва. Понеже никога и при никакви обстоятелства не бива да се обижда гостоприемната стопанка.“

Като научи за решението на Саша, Карина се поумърлуши: изглежда, сериозно е мислела да го заведе в своя апартамент, а там — дяволът си няма работа — обстановката ще си покаже. Така уж добре построеният план рухна пред очите й.

— Почакай — Турецки се постара да я утеши, — това не е всичко. Към седем се налага да съм си вкъщи, очаква се куриер от началството с много важни документи. След което ми трябва още половин час по работа, а после… после… Какво?

Карина засия и притисна гърди към него.

— Ще дойдеш ли?

— Не е изключено, красавице моя! Съвсем не е изключено!

Масата пак беше превъзходна. Саша ядеше и само въздишаше.

Накрая не се стърпя:

— Слушай, Грязнов, аз на твое място щях да изоставя всякаква работа, да си стоя вкъщи и да обядвам, обядвам, обядвам…

— С добавка по чашка! — Слава посегна към гарафата и си наля. Сложи я на място и я затули с тапата.

— А на Саша? — попита възмутено Нина.

— Не му се полага. Сега трябва да бъде чист като светена вода и прост като мотика!

Нина го погледна с възторг, а Турецки не се сдържа след този поглед.

— Хубаво, че му четеш на глас вечер книжки — рече той, забил поглед в чинията. — Току-виж така усвоил набързо цялата класика. Значи сте стигнали с него до последния том на О’Хенри? — вдигна глава и погледна с такова наивно изражение, че Слава зацвили като жребец пред… не е важно пред какво. Думите му предизвикаха смут дори у опитната Нина Галактионовна.

— Какви звуци! Боже! — само можа да изрече тя.

Карина се смееше силно, забила нос в чинията. Като я гледаше, Саша направо ридаеше. Нина попиваше сълзите си със салфетка. Грязнов победоносно оглеждаше заобикалящия го свят и пръхтеше, вече по-спокойно.

Едва след като почистиха масата, прибраха чиниите и сервираха чая, Саша попита, помнейки желязното правило на този дом:

— Какви са новините от Никита?

— В тринайсет нула-нула от Москва е тръгнала линейка, на връщане ще я придружат оперативните работници. През нощта не е имало повече произшествия. Сутринта отворила очи, но нищо повече… Прилича на амнезия. След един-два дена паметта й може да се възстанови. Утре ще позволят да я посетим, след сутрешната визитация. Охрана и всичко останало са осигурени.

— Да — Турецки уважително поклати глава, — като се свържеш с Никита, по неволя ще заговориш с езика на военните заповеди. Но краткостта е сестра на таланта. Ти си нагледният пример. Пиша ти отличен с два плюса. А ти, Нинуля, си герой, виж как си ограмотила този мъж!

— Главното е да слуша… — Тя въздъхна скръбно.

— Е, искаш всичко наведнъж. — Турецки размаха ръце.

— Всички искат, Саша — усмихна се Нина.