Фридрих Незнански
Опасно хоби (30)

28.

Виталий Александрович Бай забеляза Карина преди година, когато се състоя първата им среща. Делова, естествено. Сега Бай не помнеше кой го насочи към нея, но беше в Дома на киното на някаква премиера. „Ето — рече спътникът на Виталий, — обърни внимание на тази ефектна млада вдовица.“ По-късно научи, че мъжът на Карина е бил голям и сигурно много богат бизнесмен, от когото са се избавили или конкурентите, или органите, имитирайки пак конкуренцията.^[1] Съмнителна работа. Малцина знаеха подробностите.

Още същата вечер Бай видя вдовицата, но вече в компанията на едър рижокос мъж и слабовата девица в ресторанта на „Василиевска“ Бай хареса Карина. Но още повече му хареса, че в дома си тази пикантна вдовичка има няколко много заслужаващи внимание платна, получени в наследство от мъжа й, както го осведоми неговият спътник.

Точно последното тласна Бай към решителната стъпка. Най-лесно бе да научи домашния й телефон и още на сутринта й позвъни. С проникновено-сладникав глас, той умееше това, Виталий обясни целта на позвъняването си: че наскоро е бил възхитен и буквално покорен от красотата й, съобщи й накратко и за пристрастията си, най-накрая я помоли да му даде възможност да й се полюбува още веднъж, а също и на шедьоврите в дома й, така че вдовичката не устоя на натиска му.

Във всички ситуации Бай се спасяваше с хумор. Може би Карина наистина бе очаквала принца, но като го видя — огромен и отпуснат, — в очите й веднага премина разочарование, което Виталий отбеляза на мига. Но когато искаше, той се отличаваше с такава изискана любезност, с такава широка, макар и специфична ерудиция и заразително веселие, че дори хората с опит приемаха всичко за чиста монета. Как ще устои някаква вдовичка, забогатяла най-неочаквано. Той направо я омагьоса със знанията, остроумието и твърде критичното отношение към собствената си персона. И не правеше никакви съмнителни попълзновения. Нищо повече от изключително дружески интерес и съчувствие.

Хареса „картинките“ й. Покойникът нищо не е разбирал от изкуство, естествено, но или е имал добър съветник, или не го е подвело спонтанно заложеното от природата чувство за красота. Във всеки случай тези картини и етюди на младите Юон, Грабар, Кончаловски, пълни с небе, пролет и въздух, днес биха предизвикали несъмнен интерес сред любителите на руската живопис от първото десетилетие на двайсети век. Имаше смисъл да се пазари, защото, както Бай разбра бързо, Карина няма съветници в тази област, а се интересуваше само от нарисуваното.

За миг си представи дори какъв смях ще падне, ако купи на Измайловската изложба-базар петнайсет „сюжетни платна“, където всичко изобразено е от ясно по-ясно: ето църква, дере, река и така нататък, при това ще плати за тях жълти копейки — и може да предложи на вдовицата изгоден чейндж. Например: той на нея — петнайсет платна в красиви рамки, тя на него — тези десет, рамките може да си ги запази. А? Народът ще си умре от смях!

Но това означаваше и здравата да излезе на показ. Слуховете винаги те изпреварват. Не му трябва такава слава. А този, рижият, който беше вечерта в кръчмата с нея, както тя се изтърва, бил ченге. Ще му запари под краката…

Затова има един път — да се спазари, да я уговори, да я омае и да ги купи. По най-предварителни догадки истинската цена на платната можеше десетократно да превишава неговото искрено предложение. Значи играта си струваше.

Но кой знае защо, Карина се заинати, за нищо на света не искаше да се лиши от красивите картинки, които според нея много украсяват интериора на дома й. Не искаше и да ги сменя. Май бързо се измори от изобилния хумор на Виталий Александрович, а по едно време дори погледна часовника си не много вежливо.

Какво пък, няма закъде да бързаме, платната няма да изчезнат. Може да почакат, не е спешно. Пък и трябва време, за да намери подходящ купувач.

И Бай като че ли се отметна, но си остави вратичка, ако Карина не скучае твърде с него, и в бъдеще да я развлича понякога, да я кани на изложби, нали е голям любител, на театър или някъде в многолюдно и весело място. Тя не се дръпна и не отказа любезната покана. Така се разделиха — според него доволни от толкова неочакваното запознанство, което с нищо не задължаваше поне нея.

Започна да й се обажда от време на време, да напомня за себе си, забавляваше я с нови анекдоти на животрептящи политически теми, тя се смееше силно и не се стараеше да ги запомни.

Но неочаквано се намеси случаят: намери се купувач, и то такъв, че замириса на големи пари. Не биваше да чака повече и Виталий Александрович пристъпи към бърза и планомерна обсада.

Износът на картините можеше да се реши лесно и просто. Любезната Алевтина Филимоновна Кисота тъкмо завършваше подготовката на международна пътуваща изложба под модерното мото „Ню рашън арт“. Нищо по-добро не би могло да се измисли за износа на платната. Всичко е абсолютно законно. Оставаше съвсем малко — да ги получи. Говореха за триста, максимум четиристотин хиляди долара. Огромна сума за човек, който не знае. А проклетата вдовица се запъна. И тогава Виталий Александрович направи крайната стъпка.

Веднъж по пладне на Карина й се обади от уличен автомат Андрей, шофьорът на Виталий, и каза, че шефът му се кани да отскочи в чужбина и моли Карина да приеме малък подарък от него — букет рози, който, разбира се, не я ангажира с нищо. Карина хлъцна от удоволствие и отвори вратата на малко познат човек.

Суховатият млад човек, който влезе у тях, й поднесе огромен и, разбира се, много скъп букет — беше зима — и като се осведоми дали е сама, я помоли да му отдели няколко минути за разговор. Карина вече съжаляваше, че от глупост му отвори вратата.

Андрей не го усуква много, а направо мина на целта. Съобщи й, че Министерството на културата подготвя за гостуване в чужбина — в Австрия, Германия и вероятно в Париж — изложба на руското изкуство. Ще бъде съставена от произведения, които се намират в частни колекции. Като един от най-големите специалисти, Виталий Александрович също взема участие в подготовката. Не, той не се опитва да измъкне или накара Карина да му продаде платната си. Просто много, много я моли! — Андрей сухо подчерта думата, — да му даде картините срещу много внушителен залог. Ето го, четиристотин хиляди долара. От тона и особено от лошия поглед на шофьора повя хлад, Карина го усети.

Може би щеше да размисля, но Андрей някак странно попита къде са сега децата й, а като разбра, че са на училище, бащински я посъветва: „Не бива да се оставят сега децата без надзор, всичко става… Вярно, у нас не е много разпространено, обаче в Америка — охоо! Казва се «киднапинг», отвличане. Открадват децата, а после искат от богатите родители откуп…“

Последният аргумент реши въпроса. След като остави парите и получи предварително написаната от Карина бележка — оставаше само тя да я подпише — Андрей бързо и професионално сне платната от стените, сръчно ги върза с канапа, който носеше, и ги пъхна в специална сива мушамена чанта, за да ги предпази от лошото време. После бързо си взе довиждане с Карина и я увери в абсолютната преданост на Виталий Александрович. А картините й ще се върнат, тогава ще продължат разговора си за възможната продажба.

Сега Карина беше уверена, че ги вижда за последен път. След два или три месеца в някакъв вестник писаха — Нинка я осведоми, — че в един австрийски град, където се провеждала изложба на руската живопис от началото на двайсети век, от стелажите изчезнали десетки платна, които са могли да се изгубят и при превозването от град в град. Изказваха се също плахи предположения, че разпродажбата на произведенията от частните колекции е организирана от самите организатори на изложбата. Изглежда, нито в министерството, нито някъде другаде никой не се нае да издирва дали е така или не. Още повече че заедно с картините в чужбина остана и една от изкуствоведките, която беше комисар на изложбата. По-рано организаторите щяха да си счупят краката да тичат и изясняват, а сега… махнаха с ръка: всичко се случва на този свят!… Е, останала, майната й…

Нина се възмущаваше най-много от тази наивна и безсъвестна лъжа. Грязнов, който се запозна подробно с делото — от разказа на Карина, разбира се, — само поклати глава и я нарече глупачка и половина. А сега всичко излиза законно: дали са гаранция, никой няма да си я иска, и парите никак не са малко, според нашите разбирания. И разписка! Та тя е предала платната доброволно. Кой е виновен? Ами тези заплахи? — какво ли не може да се е привидяло на потърпевшата! Пък и не е имало никакви заплахи — чиста грижа за децата… Грязнов мислеше да преслуша този Бай, но все нямаше време. И ето че фамилията му пак изплува, но вече във връзка с криминално дело.

Никой, освен Виталий Александрович и верния му оръженосец Андрей не би могъл да знае всички тънкости на Каринината история. И тя самата можеше с помощта пак на Слава да прави само предположения. Турецки също го разбираше. Но почеркът… Сега това го занимаваше.

Ако се направи паралел, дали Андрей е можел просто да удуши Карина и да снеме картините от стените? Можел е. И парите остават. Но не го е направил. Защо? Защото Бай е знаел, че Карина е могла да се изпусне пред приятелката си, а тя пред своето ченге за настойчивите му и неприятни домогвания.

Турецки понякога наричаше Костя Меркулов специалист по неочакваните версии. И приятелите му се надсмиваха. А какво е версията? В края на краищата не какво да е, а плод на размисъл и съпоставки. Сплав от ум и опит. От факти и интуиция. Ако бъдем точни, следствената версия не е нищо друго, освен обоснована от доказателства догадка на следователя за формите на връзката и причините за отделните явления на разследваното събитие. Версията е реалното обяснение на факторите и обстоятелствата по делото. У нас Громов и Голунски започнали първи да разработват теорията за следствените версии (като хипотези). Турецки се смяташе за достоен ученик на тези достойни криминалисти.

А виж сега каква верига се получава: Вадим Богданов като възможен организатор на отвличането на заложничката и убиец; Гурам Ованесов, вероятно явен съучастник и на едното, и на другото, „авторитет“ в престъпния свят, собственик на оръжие за килъри; Виталий Бай, колекционер и търговец на картини, вероятно изкупвач на крадени неща, и… Кой следва? Чиновниците от Министерството на културата, митницата, милицията? Получава се интересна компания…

Саша разглеждаше лицето на Карина, натъжена от лошите спомени, и помисли: „Господи, каква щастлива, каква разкошна глупачка с късмет си все пак! Навреме те е посъветвал Господ да не се съпротивляваш, иначе къде щеше да си сега…“