Фридрих Незнански
Опасно хоби (3)

1.

Полина Петровна излезе от асансьора на четвъртия етаж, пусна тежката си чанта върху протритото килимче на прага и позвъни. Почака и отново натисна звънеца. Но зад вратата бе тихо и като че ли никой не се канеше да отваря. Тя измърмори, че старецът вечно капризничи и колкото повече остарява, толкова повече неговите чудатости се увеличават. Затова бръкна на дъното на голямата си пазарска чанта, където лежаха ключовете, неизползвани напоследък. Старецът не излизаше от къщи, занимаваше се с картините си, сваляше ги от стената, правеше ги нещо и пак ги окачваше, но вече в друга последователност. Изобщо — държеше се странно.

Полина Петровна работеше в дома му като чистачка само някои дни от седмицата и това й беше много удобно, защото живееше в съседната сграда — не се налагаше да ходи надалеч, а пък работата й не бе Бог знае колко тежка: да почисти, да сготви — старецът плащаше добре. И всичко щеше да е наред, ако не беше тая негова старческа завеяност. Като излизаш, защо ще заключваш всички брави, нали знаеш, че чистачката ще дойде и има само три ключа? Колко пъти е ставало така! Ето и днес…

Жената пъхна първия ключ в английската брава, врътна го, без да се надява, че ще отключи, само за всеки случай… и вратата се отвори. Какво става?! Право казват хората — когато Бог иска да накаже някого, най-напред му взема разсъдъка. Мигар е излязъл и е забравил да заключи? Чудак…

Тя занесе чантата в кухнята и я сложи до масата, за да извади донесените покупки и ги нареди в хладилника. В къщата е тихо, значи е излязъл някъде по събирателските си работи. Старецът колекционираше картини и в дома си имаше много — ето стените в четирите стаи са окичени догоре, дори не е удобно да почиства праха по рамките. Налага се да се катери с прахосмукачката чак до тавана, а Полина Петровна не е вече толкова млада, няма нужда от подобни физически упражнения.

Някаква неясна миризма смущаваше обонянието й. Домашната помощничка бързо се сети: сигурно пак са спирали тока, а дядото е оставил в хладилника супата, дето му свари още в сряда. И ето че вони. Тя надникна в хладилника. Супата си стоеше в тенджерата, както я беше оставила, но миризмата не идваше оттук. Значи е нещо друго. Но какво?

Полина Петровна тръгна бавно из стаите, като надничаше във всички кьошета, може старецът да е сложил капан за мишки и да го е забравил? Миризмата се усили в най-отдалечената стая — в кабинета. Полина Петровна се огледа и очите й се устремиха към ъгъла, където стоеше високият, изправен на пода часовник с мелодичен звън, и се ококори от ужас.

Самият часовник не беше на мястото си, а лежеше на пода със счупено стъкло на махалото и циферблата. Наоколо се търкаляха стъкълца, а отгоре им лежеше стопанинът на дома с отметната глава и разтворен халат, от който се подаваха жълти голи крака. Лежеше по гръб, сякаш са го катурнали със силен удар в гърдите, и под тила му тъмнееше цяла локва засъхнала кръв.

Полина Петровна закрещя диво и — откъде намери сили — излетя като тапа на стълбището и хлопна вратата. Чак долу на входа съобрази, че ключовете й останаха в чантата, в кухнята, как да отвори сега? Но веднага се наруга: за какво съм се размислила? Там стопанинът лежи убит! Трябва да повика милиция, а без нея е опасно да влиза в апартамента, нека те да отворят вратата, както е прието.

Полина Петровна завари мъжа си у дома. Егор вече бе направил сутрешния „обход на обекта“ и сега, като поклащаше замаяно безпътната си глава, се опитваше да вникне в думите й, сипещи се върху него подобно на безкрайна скоропоговорка. На моменти жена му пляскаше с ръце и се разтърсваше от тревожни вопли. Егор разбра горе-долу, че работата е шибана, а тя — изплашена, и трябва да се вика милиция. А ония ще дойдат и ще се почне — защо си се натряскал в работно време? Защо това, защо онова, мътните да ги отнесат.

И той заяви на съпругата си, че сама трябва да избере нула-две, да съобщи какво е видяла в дома на стареца и да отива да отваря вратата заедно с милиционерите. За тях английската брава е като, абе…! — и той махна безнадеждно с ръка към жена си — нищо не разбира тя. Ако някой се сети да го потърси, нека каже, че днес шлосерът е болен, сутринта е викал доктор. И толкоз.

Полина Петровна бездруго не разчиташе много на мъжовата помощ и разбра, че и сега е останала сама, без подкрепа в тази много страшна ситуация. Затова вдигна с въздишка телефонната слушалка. Мъжът й вече хъркаше с лице към стената.

После, докато дойде милицията, докато по заповед на строгия милиционерски началник кварталният търсеше свидетели — нали е работен ден… В наше време дори старците гледат да стоят по-малко затворени вкъщи. Щом имат възможност, също гледат да завъртят търговийката си — я с вестници, цигари… Та кварталният обиколи двата входа, докато доведе младеж с модерна кретенска прическа и възрастна жена, майка на две наконтени дъщери търговки, които непрекъснато пътуват за стока или в Гърция, или в Турция. Полина Петровна я познаваше отдавна, беше спокойна мила жена. Ами тоя, интересно, за кой дявол се е подстригал така? Сигурно от мързел, искал е за развлечение…

Полина Петровна обясни на цивилния мъж, който пристигна заедно с милицията, как действат ключалките, каза, че сега е заключена само английската брава, а нейните ключове са останали върху кухненската маса. Като видяла кошмара, моментално забравила всичко, сякаш обезумяла.

Бравата не представляваше трудност за добър специалист, какъвто се оказа цивилният. Той извади нещо от куфарчето си, пъхна го в ключалката, дръпна, завъртя и вратата сама се отвори. Един по един, пристъпвайки точно в дирите на предния, униформени и цивилни, и дори водачът с голямата черна овчарка, влязоха в апартамента, поканиха свидетелите, а също и Полина Петровна, която веднага се засили към кухнята — от чешмата течеше вода. Ужасена от видяното, домашната помощничка бе забравила всичко. Ето ключовете — лежат върху масата.

Тя не тръгна из стаите, остана си така в кухнята, без да знае какво да прави сега и къде да дене ръцете си. Но точно тогава в кухнята се появи старшият на оперативната група с пагони на майор. Той помоли Полина Петровна да поседне и спокойно да разкаже всичко поред, без да пропуска нищо. Макар да нямаше какво толкова да си спомни, сигурно мина не по-малко от час, докато разказваше, а той записваше всичко. Изведнъж Полина Петровна скочи — какво е седнала! Трябва да сготви за обед!… И се сепна, че вече не е нужно да готви никому, и зарева с всичка сила, с пълен глас — изглежда, дълго се бе сдържала, дълго се бе страхувала от сълзите.

Началникът се постара да я разбере и започна да я успокоява, а когато тя престана да реве, я попита дали старецът е имал роднини и ако да, къде живеят, как да се свържат с тях…

Господи! Съвсем беше забравила! Ето какво значи старчески мозък!… Трябва веднага да се съобщи на Ларка или на нейния мъж Вадим. Началникът си записа всичко на един лист и каза, че лично ще позвъни. Но скоро се върна в кухнята и съобщи, че домашният телефон не отговаря. Няма ли други? Къде работи Вадим, а Лариса Георгиевна? Но откъде можеше да знае Полина Петровна? Не се е налагало да води особени разговори със стопанина, нейната работа е проста. Не се интересува как живеят и от какво.

Тогава той я помоли да обходят двамата стаите и да посочи какво е могло да изчезне според нея след последното й почистване. Кога беше? — поинтересува се началникът. Ах, в сряда, значи завчера? И оттогава не е влизала в апартамента? И мъжът й ли, който е правил всичките ключалки, не е влизал? Впрочем къде е той сега?

— Ами спи. — Полина Петровна кой знае защо се разсърди. Ето, дотам я докара мъжът й, сега ще има да го размъкват по милицията, бъдете сигурни! Посред бял ден спи, от сутринта се наквасил и хърка, няма ни срам, ни свян…

Милиционерът се оказа оправен, веднага изпрати един от своите да доведе Егор. А в това време пристигнаха санитари и внесоха в кабинета на стопанина носилка, която сложиха до тялото на покойника. Старшият веднага я повика там.

— Помогнете им — обърна се към Полина Петровна. — Трябва да се съблече. И дрехите също да се изпратят за експертиза.

Изглежда, този милиционер съвсем си е изгубил ума. Предлага ли се такова нещо на възрастна жена, която бездруго едва се сдържа да не заридае отново! Но навикът цял живот да се подчинява си каза думата и домашната помощничка с усилие смъкна от стареца халата, като се стараеше да не гледа хилавото му жълто-сиво тяло, покрито с петна и вече замирисало неприятно, после свали долното бельо, което санитарите просто й предложиха да разреже с ножица. Те изчакаха да се оголи тялото, хванаха задружно стареца за раменете и под коленете, сложиха го на носилката, а отгоре го покриха с чаршаф. В такъв вид стопанинът пое последния си път, изпроводен само от сълзите на дългогодишната си домашна помощничка.

После друг началник дълго разпитва в кухнята мъжа й Егор, който толкова укорително погледна жена си, когато го въведоха, сякаш нареждаше: значи не сдържа проклетия си женски език, нали те молих… ама жени!

Полина Петровна пък вървеше из стаите след строгия главен началник и докато разглеждаше празните квадратни рамки по стените, увиснали между картините, а сега те бяха повече, си припомняше дали ги е виждала завчера или не. За огромно неудоволствие на началника, тя не можа да си спомни нищо ценно. Не, това не беше нейна работа, тук трябва да повикат Лара, която разбира от картини, или пък нейния съпруг Вадим, който също се занимава с нещо подобно. А тя какво, домашната помощничка си е домашна помощничка. Нейната грижа е да избърше праха и да сготви. Е, и нещо да поизпере…

В кухнята все по-често се чуваха силни и сърдити гласове. Изглежда, Егор хич не искаше да се разбере с този, дето го разпитваше. Обаче всичко приключи: милиционерският началник излезе и заяви на всеослушание: понеже заподозреният не желае да помогне на следствието, а също така не може да докаже алибито си, трябва да бъде задържан и изпратен в предварителния арест. Сега вече Полина Петровна здравата се стресна. Защо пък Егор? Какво алиби? Обясниха й, че Егор трябва да докаже, че вчера не е могъл да извърши убийството в този дом. А може само по един начин: като си спомни къде е прекарал целия ден и има ли живи свидетели, за да потвърдят показанията му.

— Господи! — паникьоса се Полина Петровна. — Какво алиби, щом за нищо и никакво ще тикнете човека в затвора при бандитите! Че той вчера цял ден беше с мен! Сутринта ходихме на пазар, ето покупките в кухнята, купихме каквото ми бяха поръчали. А Егор носеше чантите, тежко е за сама жена! После чак до вечерта монтира желязната врата на съседа, всеки може да потвърди, всички видяха. Пък и защо му е да идва тук? Ако някога старецът лично го повикаше да поправи някоя рамка за картина или нещо друго — да, обаче сам не е стъпвал тук!

Пообъркан от защитата й, началникът веднага изпрати един от своите да провери дали тази лелка казва истината. Но самият той не можеше да сдържи раздразнението си.

— А защо тогава не иска да говори? Сто пъти го питах, всеки път ми отговаря различно.

— Че то — пиян човек! — зае се да защитава своя пияница Полина Петровна. — Само си дрънка, ама като човек е безобиден. И има златни ръце…

— Златни… — измърмори началникът. — Като го затворя, и езикът му веднага ще стане златен. Скъса ми нервите, подлецът му… Е, какво стана, Тишкин? — попита върналия се милиционер.

— Всичко е точно така. — Той се засмя. — Съседът потвърди. Оказва се, че днес точно той го е почерпил. За добрата работа. И се отрязали.

— Добре — махна с ръка началникът, — пускайте го да върви да се наспи. А с вас — обърна се към Полина Петровна — ще се наложи да поработим още. Какво можете да кажете за това бюро?

Тя сви рамене и огледа грижливо писалището. Върху полираната му повърхност имаше предмети, извадени от джобовете на халата — носна кърпа, връзка ключове и верижка с бяло кръстче, което стопанинът винаги носеше на врата си.

— Бюрото си е бюро. Стопанинът не даваше да бъркам вътре и аз не съм пипала. Ама защо?

— Защото това май не е никакво бюро, а направо сейф. И нито един от тези ключове тук на връзката не става. Каква е причината?

— И няма да стане! — обади се от вратата излизащият Егор.

— Защо така? — Началникът рязко се обърна към него.

— Защото така! Аз съм го правил. Ако бяхте се отнесли към мен човешки, да бяхте ме помолили уважително, щях да помогна. Обаче тъй — не. Нямате право да ме принуждавате.

— Аз тебе все пак ще те задържа!

— Имам си алиби, нали ти каза, началник… Нямаш такива права.

— Егор! — Полина Петровна почти писна, защото разбра: сега началникът ще се вбеси от наглостта на пияния Егор и тогава вече никакъв закон няма да го спре — ще го арестуват. А сетне върви се оправяй кой прав, кой крив. — Престани с маймунджулъците си и помогни на хората! И те не са дошли тук по свое желание! Стопанинът убит, а ти само дрънкаш, вместо да помогнеш.

— Това е друго — внезапно се съгласи Егор. — Когато се обърнат към мен с добро, защо да възразявам, питам аз? Не възразявам. Какви са тези ключове? Да, всичките са от вратата. А от писалището са други. Търсете ги в кутията на часовника — и той посочи търкулнатия на пода часовник със счупени стъкла.

Един от милиционерите предпазливо стъпи по натрошеното стъкло, заобиколи очертания с тебешир силует върху пода и надникна в дървения корпус:

— Точно така, тук са! — И извади два ключа, закачени на халкичка.

Началникът веднага помоли свидетелите да се приближат и отвори вратичката на едната секция на бюрото. Извади оттам грамадно руло, пъхнато в целофанов пакет. Разгърнаха рулото и се оказа, че това са извадени от рамките картини.

Също такова руло извадиха и от другата секция на бюрото. Сега началникът не знаеше какво да прави. Както между другото отбеляза, самият той бъкел не разбирал от живопис, а тук явно имат работа с художествени произведения. И затова каза, че ще позвъни в МУР, в отдела за кражби и злоупотреби с антикварни и художествено-исторически ценности, а сетне ще се обади в службата си. В МУР имат специалисти по изкуство, нека те си блъскат главите. А на него му стигат убийствата. И собствените задачи.

Което и стори. Но дежурният бързо охлади намеренията му. Накара го да чака, защото сега ще се обади Романова, началничката на МУР. Като чу възгрубия женски глас, милиционерът малко се поуспокои.

Романова нареди на дежурния следовател от прокуратурата Полунин, както сам се представи, да я информира бързо и по същество за произшествието, и той й разказа за проведените мероприятия и за отварянето на писалището сейф. Тогава тя разпореди да не се пипа нищо, а да я чакат заедно със специалисти от отдела и следовател от Главната прокуратура. Едва сега Полунин разбра, че работата е твърде сериозна и „големецът“ от Главната прокуратурата няма да остави всичко и да хукне заедно с началника на МУР заради обикновено убийство.