Фридрих Незнански
Опасно хоби (26)

24.

Според Володя Акимов само моргата на някое провинциално градче на край света може да бъде по-лоша от тази стара и отдавна неремонтирана районна болница. Всичко тук говореше за запуснатост: олющените стени на коридорите, боядисани със сива блажна боя, грапавият под с изтъркан линолеум, неумитите стъкла в напукани рамки. На това отгоре големите стаи практически бяха претъпкани с легла, върху които болните чакаха своето изцеление. Такова нещо не можеш да сънуваш и в лош сън.

По коридорите и на двата етажа, покрай стените също имаше легла.

След като проведе един сериозен разговор с дежурната лекарка — побеляла бабичка, която може би помнеше най-добрите години на благотворителното заведение — Акимов настоя на пациентката да се предостави отделно помещение. Но това бе напълно нереално.

Лекарката каза, че могат да се направят изследвания и вече изпрати сестрата за „доктора“, живее наблизо, ако не е отишъл за риба, нали е почивен ден. Но съвсем не може да даде отделна стая. Акимов също отлично разбираше това. Обаче лекарката схвана колко е сериозно положението и предложи да заградят ъгъла в края на коридора с параван, да сложат там системата и стола за охраната.

Господи, Москва е на по-малко от час с кола, а тук е толкова изостанало… Но нямаше излишно време, за да ходят в институт „Склифософски“. За щастие докторът, както нарекоха един плещест и плешив чичко, не беше изкопал червеи и риболовът му се провалил. Две възрастни жени, които клатеха съкрушено глави, преместиха от носилката на „Бърза помощ“ върху леглото Лариса, облякоха безпомощното й тяло със сив болничен халат и заградиха леглото с невисок параван.

Акимов седна на стола, подпря се на прашния перваз и мълчаливо зачака какво ще реши съдбата за тази нещастна жена. Лариса Георгиевна лежеше изпъната под системата, светлите й коси бяха объркани и разпилени по сивата възглавница. Носът й бе странно изострен, а скулите рязко се открояваха на лицето. Но ако се съди по снимките в дома й, Акимов ги бе видял там, Лариса е много красива и ефектна жена. А сега имаше чувството, че пред него е бабичка. Грязнов каза, че минавала четирийсетака. Възможно е добрият здравословен начин на живот, умението да се грижи за себе си и особено умелият грим да са скривали истинската й възраст. Но сега падна цялата външна черупка и се откри истинският облик на Лариса Георгиевна, в който имаше и болка, и умора, и страшна несправедливост.

След близо час около новата пациентка се събраха извиканите от дежурната лекари. Акимов не се намесваше в техните действия. Просто ги предупреди за особената отговорност — Володя подчерта това — за живота на спасената заложничка. Утре, каза той, сигурно ще я вземат в Москва, но днес трябва да се положат всички усилия за спасяването на живота й. Володя предупреди дежурната, че вечерта в болницата ще дойдат двама специални пазачи — той помнеше обещанието на Никита Емеляненко. Изобщо Акимов каза всичко, за да подчертае особената важност на ситуацията.

На въпроса му с какви лекарства се канят да я лекуват, главният лекар — интелигентен на вид мъж към четирийсетте, с очила с тънка позлатена рамка — се усмихна леко и отбеляза, че ако той не е против, през нощта сестрата ще направи две инжекции кардиамин. На свой ред Володя Акимов отговори сериозно, че не е, но ще проконтролира лично. Двамата се разделиха доволни един от друг.

До края на деня нямаше никакви особени произшествия.

Наистина ходещите болни, някои медицински сестри, особено младите, като чуха за необикновената пациентка, охранявана от криминалната милиция, се стараеха да минат оттам. Някои дори се опитаха да надникнат зад паравана, но предупреждението и строгото покашляне на Акимов ги спираше. Тогава се трупаха встрани, започваха да разглеждат и вероятно обсъждаха самия него. Но до вечерта всичко стихна, болните отидоха да вечерят. За Акимов това бе тежко изпитание. Свиваше го под лъжичката. Спомни си, че за последен път яде преди повече от денонощие.

Да имаше поне каша, мислеше тъжно той, въздишаше и се въртеше на скърцащия стол.

Неочакваната радост дойде в лицето на миловидна медицинска сестра с кокетна шапчица, сложена на една страна като войнишко кепе. Тя донесе на Володя чаша горещ чай и две курабийки — изсъхнали пасти или някакви бисквити. Каза, че я праща дежурната, сигурно е гладен, но за съжаление не може да предложи нищо друго. Володя благодари сърдечно на момичето, остави чашата на перваза, за да поизстине, и като изпрати с поглед миловидната сестра, забеляза стройните й, много симпатични крачка. Да, да тръгнеш и ти след нея… Когато чаят поизстина, Володя го помириса и се намръщи: ухаеше на болница. Бездруго навред мирише на същото. За да не нарушава вечерния покой, Акимов предпазливо отиде на пръсти до средата на коридора, където беше видял казанче с вряла вода и легенче. Изля изстиналия чай в легенчето, а чашата напълни с вода. Сега е съвсем друго. Късметлийската му глава дори не се сети, че може да му е сипана някаква отрова в чая.

Слънцето дълго не залязваше и беше много лесно да объркаш времето. Акимов погледна ръчния си часовник и с учудване отбеляза, че стрелките показват десет без три минути, а той би могъл спокойно да чете, да речем, вестник, ако имаше подръка. Усети настъпването на нощта по друго: от пролуките на прозорците повя хлад и страшно му се приспа. Но не можеше да си го позволи, понеже момчетата на Никита Емеляненко щяха да се появят не по-рано от полунощ.

Болницата вече напълно стихна, нощната лампа в средата на коридора светеше слабо. Там трябваше непрекъснато да стои дежурната по етаж медицинска сестра, но нея, естествено, я нямаше. И много други работи нямаше в тази болница, които задължително трябваше да са налице.

Акимов седеше, обхванал с глезени краката на стола и отметнал назад глава. Отстрани изглеждаше, че спи дълбоко със съня на много изморен човек.

В дъното на коридора изведнъж се появи онази симпатична сестра. Само че сега бе сменила червените обувки с меки пантофи, затова стъпките й бяха безшумни. През притворените си клепки Акимов видя как тя се приближава тихо с поднос в ръцете — носеше всякакви медицински джунджурии: емайлирано легенче, лъскава кутийка и други неща. Като мина покрай него и влезе зад паравана, тя го погледна внимателно, макар и под око, а на устните й се появи лека усмивка и лицето й стана още по-привлекателно. Володя въздъхна.

Междувременно сестрата сложи подноса направо на леглото, върху краката на болната, хем имаше шкафче. При нея някак си всичко излизаше не по докторски и Акимов интуитивно застана нащрек. Все пак тази сестра е странна, суети се, дори не извади памуче, за да почисти мястото за инжекцията. Като видя, че без всякаква предварителна подготовка взе ампулата в ръце, Акимов стана решително и отиде при нея. Тя изписка тихичко, но като го позна, се опита да се усмихне.

— Господи, как ме изплашихте… Помислих, че спите, не исках да ви будя. Сега ще ударим инжекцийката — и до утре можете да спите.

— Какво ще слагате? — попита солидно Володя и предпазливо, но решително извади ампулата от ръцете й. — Я да видя лекарството? Дявол знае, не се чете. — Той отстъпи с ампулата в ръка до прозореца, за да се опита да разгледа и да прочете изтрития надпис върху стъклото.

— Кардиамин, какво ще е — сестрата вече гневно тръгна към него и изведнъж добави злобно: — Приемат всякакви! Разкомандвал се! Сами си слагайте инжекциите, щом сте толкова грамотни! Я ми се разкарай, да си ги слага дежурната сестра! — и чевръсто хукна по коридора.

Акимов повдигна рамене, без да разбира напълно причината за раздразнението й и заразглежда внимателно ампулата.

— Има „р“, „и“, „кари“, няма „д“… Какво е това лекарство? Девойче… — Той се обърна, но от сестрата нямаше и следа.

Тогава Акимов сложи предпазливо ампулата в легенчето до спринцовката и като се огледа внимателно, тръгна към центъра на коридора. Да, дежурната по етаж е на мястото си, спи безметежно. Акимов я разтърси безцеремонно и й нареди незабавно да извика дежурния лекар.

Възрастната жена повлече крак към първия етаж, като охкаше и пустосваше опротивялата си работа.

Когато най-накрая дойде лекарката, на Акимов му бе омръзнало да чака. Докато търкаше сънено очи като старата сестра и се прозяваше, тя попита без всякакъв интерес:

— Какво се е случило тук? Защо е тази врява?

— Елате, ако обичате и прочетете какво пише на ампулата, която току-що искаше да сложи на болната вашата сестра.

— Господи, какво може да е това? — попита лекарката, без да крие предизвикателството си. — Не е стрихнин! Ох, колко сте…

Жената взе ампулата, извади от малкото си джобче с красив монограм простички кръгли очила, сложи ги и от саркастична медицинска работничка веднага се превърна в баба, която разказва приказки. Отиде на светло и колкото повече разглеждаше ампулата, толкова лицето й ставаше по-бледо. След минута стана бяло или дори сиво като болничното бельо.

— Къде… откъде го взехте… това? — попита тя с треперещ глас.

— Собственоръчно го измъкнах от пръстите на вашата медицинска сестра, която се готвеше да счупи връхчето и да напълни спринцовката за инжекцията.

„Нещо съм многословен — помисли като чужд човек, — говоря дълго, а тази медицинска сестра…“ И си спомни абсолютно острата болнична миризма на чая, който му донесе момичето.

— Имате ли някоя младичка сестра? Блондинка, тъничка, с червени обувки… Донесе ми от ваше име чай с курабии, каза…

— Нищо не съм ви изпращала — уплашено го прекъсна дежурната. — И нямаме такава медицинска сестра…

— Ново двайсет! Та тя идва тук два пъти. И сега дойде, за инжекцията. През деня бях говорил с вашия главен лекар, интересувах се от метода на лечение. Той предписа два пъти през нощта да й слагат кардиамин. И аз отговорих, че непременно ще проверя. Какво обидно има за вашето момиче? Не разбирам!

— Боже мой! — Жената събра ръце пред себе си като за молитва. — Повтарям, че нямаме такава медицинска сестра! Не ме ли разбрахте?

— А какво е искала да инжектира на болната? — попита Акимов с недоумение.

— Може да не повярвате, но в ампулата най-вероятно има стрихнин. И ако не сте спрели тази престъпничка, ако не сте измъкнали от ръцете й ампулата, вашата подопечна сега щеше да разговаря с апостол Павел.

— Но откъде се е взела? И защо така свободно се разхождат из вашата болница? Извинете, но това е…

— Утре ще говорим. Сигурно сте забелязали в какви ужасни условия е болницата. Няма пари, персоналът е малко, че и прилични лекарства нямаме. Какво искате, като цялата страна… А! — Тя само махна с ръка.

— Готов съм да разбера трудностите ви, но се съгласете, че изобщо не е задължително да превръщате болницата в хан. Нали имате врата!

— Има — горчиво въздъхна дежурната лекарка, — но няма кого да сложим да пази там… Поне как изглеждаше тази негодница?

— Симпатична, стройна, много е мила, когато се усмихне. Но когато ми се развика, беше като вещица. Не съм я питал как се казва.

— Добре — въздъхна огорчено жената, — какво да правим, вече станало… Засега не вдигайте шум. Пък и тя сигурно вече не е в болницата. Кардиамина ще го сложа лично аз. Не ми се иска да тревожим болните с нощен обиск на помещенията. Затова извинете и огромно благодаря за вашата бдителност, продължете с пазенето си… Както разбирам, след час ще пристигне вашата охрана. И още… — Тя се засмя. — Извинете ме, съвсем се обърках, извинете за нахалството… Имам два сандвича и чай в термоса, да ви донеса ли?

— Много ви благодаря…

— Какво ще благодарите, сигурно цял ден не сте хапнали.

— Горе-долу — усмихна се Акимов и това успокои дежурната. — Дръжте внимателно ампулата — Акимов показа с пръсти как, — приберете я, после ще я вземем, макар върху нея да има отпечатъци сигурно за цяла болница. Но за всеки случай. Не се притеснявайте за мен — сега вече със сигурност няма да заспя.

— А какъв чай ви е донесла? — поинтересува се на тръгване лекарката.

Акимов вдигна рамене.

— В това канче. — Той посочи към перваза. — Но аз го излях и пих чиста вода.

— Имате късмет — жената се усмихна едва-едва. — Добре, отивам за лекарството. И ще ви донеса да хапнете.