Фридрих Незнански
Опасно хоби (25)

23.

Романова седеше в кабинета на Меркулов и пиеше боржоми. На кръглата масичка до прозореца имаше вече четири празни бутилки. Денят бе горещ, а вечерта се случи задушна, сякаш се задаваше буря.

Меркулов седеше на бюрото си с подпряно върху разтворените си пръсти лице и мълчаливо слушаше доклада на Турецки. Грязнов пушеше прав до прозореца.

Когато стигнаха до участието и ролята на майор Малахов, Романова наруши дългото мълчание и се намеси.

— Момчета, познавам много добре Емеляненко. Никита няма току-тъй да си измисля или да клепа човека. Той има наш, професионален нюх…

Телефонът звънна и прекъсна разсъжденията й. Меркулов свали ръка от бузата си, направи знак „по-тихо“ и вдигна слушалката. Слушаше, без да изрече думичка. Този, който звънеше, говореше дълго, а Меркулов ставаше все по-мрачен. Изглежда, накрая телефонният доклад взе да свършва. Костя закима бързо с глава и заключи:

— Благодаря ви, колега. Непременно ще го имам предвид. Изпратете рапорта си в понеделник. Много съм ви благодарен. Всичко хубаво.

„Да, сигурно е пак някое лайно — реши Саша. — Донос за неправомерните или незаконни действия на следователя Турецки. Какво друго?…“

Меркулов затвори телефона и се втренчи в него, сякаш прочете мислите му. После устните му се разтвориха в усмивка.

— Та какво казваше за следователя Поляков? Припомни ми, ако обичаш: нито риба, нито рак, ако не по-зле. Така ли?

„Правилно“ — усмихна се Саша.

— Горе-долу.

— Аха… — Костя почеса върха на носа си с кутре. — Случва се… После невинаги първото впечатление отговаря… Той беше. Твърди, че от два часа те търси. Дежурният се сетил да съобщи, че си тук. И тъй, господа юристи, слушайте тука така, както обича да казва понякога нашата родна Шура. В седемнайсет часа и няколко минути, за което Поляков съобщи в устния си доклад, при него пристигат, така да се каже, две фигури. Единият от тях се представя за депутата от Държавната дума Николай Михайлович Поздняков, вторият — за неговия помощник. Показват си документите, както си му е редът. Интересували се живо от делото на Гурам Илич Ованесов. Какво му се инкриминира, къде са в момента той и помощникът му Погосов, кой конкретно ще води следствието и така нататък. Но те дошли и с още една цел. Интересували се също от кого зависи освобождаването на хората от ареста, например срещу писмена гаранция, че няма да напускат града. Мотивирали се с много слабото зрение на арестувания. Според техни сведения спрямо него били приложени силови методи на разпит и този въпрос ще стане предмет на отделно разглеждане и в Думата, и в президентското обкръжение. Като ги изслушал и си записал въпросите, за да не обърка нещо, опазил го Бог, следователят Поляков им показал вратата. Посетителите си отишли крайно неудовлетворени от оказания им за хора от техния ранг прием и на раздяла обещали най-сурови мерки по отношение на онези, които използват закона за собствени интереси.

— Много любопитно — рече мрачно Грязнов.

— Почакайте, става още по-любопитно. Като изпратил гостите, Поляков се свързал с Държавната дума, без много да му мисли. Днес е събота, дори и депутатите почиват. За разлика от някои. Но дежурният успял да намери телефона на помощника на Поздняков и той съобщил на Поляков, че не е ходил никъде с шефа си, тъй като депутатът спешно заминал за почивните дни при майка си, някъде край Краснодар. Изказал предположението, че някакви авантюристи са се възползвали от името и подправени документи на съвсем достоен човек. Ето ви, господа, първата лястовичка. А ние си блъскаме главите: престъпник ли е Гурам, или ангел небесен. Как мислите, чия работа е това?

— На Малахов — твърдо заяви Грязнов.

— Но защо?

— Защото, изглежда, той е единственият от ованесовската банда, останал засега на свобода. Останалите са затворени.

— Затворени са само тези, многоуважаеми Александър Борисович, които хванахте днес. А сигурен ли сте, че сте арестували всички? Лично аз не мога да ви гарантирам такова нещо. А вие, Александра Ивановна, ще изразите ли вашето мнение пред самонадеяните другари?

— Моето, Костя? Същото. Но този дивак Малахов много ме разтревожи. Нека подиша до понеделник, а после ще се заемем с него. Лично ще отида в областното управление и ще им покажа къде зимуват раците.

— Да бе — подкрепи я съвсем сериозно Костя. — Ех, Шура… По-добре да беше казала на нашите приятели, както се бяхме разбрали, че имат голям късмет, щом за едно денонощие съумяха да открият заложничката. В днешно време минава за рекорд. Ако не беше им провървяло, сега и двамата щяха да вървят с увесени човки.

— Знаеш ли, Костя — рече примирително Романова, — щях да съм много по-строга, но нали я намериха. Извадиха късмет и с Никита. Ако бяха се втурнали сами, сега и мокро петно нямаше да е останало от тях. Поне схванахте ли?

— Да де, да — въздъхна Саша.

— Вината е моя, аз го подмамих — добави Грязнов със скръбен вид. — Съблазних го с горещи кюфтета. Ако не бяха кюфтетата…

— То какво? — намръщи се Романова.

— Ами това, че щяхме да видим заложничката, когато си видим ушите без огледало.

— Не! Костя, погледни ги само! Нищичко не са разбрали! Негодници! А ти, рижия, приготвяй лиценза си, приготвяй го! Ще има да го търсиш като червените си уши! Колко ми се иска да ги дръпна!…

— Какво ти става? — промърмори Меркулов.

— Жал ми е за глупака — въздъхна тъжно Романова. — Ще оставя всичко и ще се пенсионирам, писна ми, по дяволите. Тогава ще запеете друга песен!

И както става в подобни случаи, всички присъстващи усетиха тъга. Когато си отиват хора като Романова, на първо място ще пострада работата.

Турецки си спомни: когато преди една година Грязнов напусна МУР с помощта на същата Романова и отвори частно бюро, той усети голям дискомфорт в постоянната си работа с хората от криминалната милиция. Сякаш са отрязали нещо от него.

Меркулов също усети сантиментално-буреносното състояние на атмосферата и реши, че е време съвещанието да свърши. Вече е късно, на това отгоре е събота, а детективите не бяха спали повече от денонощие.

— Нека да се разберем накратко за по-нататък. Доколкото ми е известно, в болницата е останал Акимов, нали? Но и той не е спал, както и вие. Грязнов, засега ти имаш грижата за Лариса. Сменяйте се с вашия Акимов, пазете я и двамата, може да помолиш Никита да помогне с хора. Мисля, че сега няма да ви откаже. Починете си в неделя. От понеделник Саша се заема с кантората на Богданов, Министерството на културата и желателно Бай. Последният, ако остане време. Слава, остава да си получиш хонорара, наистина не се знае от кого. Ще имам една лична молба към теб. Като стар приятел. Още при първа възможност, без да чакаш някого, попитай Лариса какво е имало в дома на Ованесов. Тя може както да го прати за дълго в затвора, така и неволно да му намали присъдата. Няма съмнение, че непрекъснато ще ни атакуват за отмяна на мярката за неотклонение. Вече звъниха. Никак няма да е лесно да се противопоставяме. Добре познавате позициите на нашето хуманно ръководство. Това е, господа юристи, бягайте да спите, но и насън ви моля да не забравяте за делото. Шура, разреши ми днес да те откарам. Толкова рядко имам тази възможност. А вие изчезвайте!

Те излязоха от кабинета и се засмяха с глас.

На стълбите, като се огледа и не видя никого наблизо, Слава затворнически се долепи до ухото на Турецки и го попита:

— Спомняш ли си дали говорихме нещо за твоята молба Никита да отдели двама от своите за охрана?

Турецки спря, отметна глава и го огледа от главата до петите.

— Нито дума никому.

— А те откъде знаят? Никита ли се обади?

— Мисля, че просто са се сетили. Ах, артисти! Все пак, Славка, нашите старци си ги бива.

— Къде отиваме? — небрежно попита Грязнов.

— Как къде? Да спим, естествено.

— Много ли ти се спи?

— Ами… Докато бяхме при Костя, в един момент щях да захъркам, но навреме се опомних. Но защо питаш?

— Първо, трябва да идвам в твоя район за колата ми. Нали я оставихме вчера в двора на „Комсомолски“. Ако още не са я откраднали.

— Продължавай, продължавай — поощри го Саша. — Не мисля, че започна този разговор заради колата.

Грязнов си почеса рижото теме и го погледна подозрително.

— Е, добре, така да е… Вземаме колата, отбиваме се за миг у вас, за да се преоблечеш, защото целите воним, и тръгваме към къщи. Ще се обадя на Нинка да приготви масата… И можем да почиваме. Става ли?

— За какво намекваш?

— Аз ли? — Грязнов искрено се изуми. — Само това, което чу. А ти какво помисли, я си признай? Или — за кого?

— Какъв паразит, все ще те отклони от правия път! Хем няма нищо свято, хем иска и другите да се пържат в ада.

— Видя ли с какво е била пълна главата ти през цялото време! — укори го Грязнов. — Пък аз се чудя защо всичко върви по мед и масло… Какъв е проблемът? Сам ли си? Сам. Утре неделя ли е? Естествено, за нас от дъжд на вятър. Някой да те спира? Никой. Ако Костя има нужда от теб, ще те намери, бъди сигурен. Почти година не си виждал Нинка. Да не говорим за останалото. И ще можеш да изясниш някои работи около прословутия Бай. И всичко гратис, разбираш ли. Което в превод от италиански ще рече — безплатно. Въпроси? — както питаше другарят Сухов. Няма въпроси. Но ще платиш таксито, защото нямам нито грош в джоба си. На връщане ще карам аз.