Фридрих Незнански
Опасно хоби (23)

21.

Началникът на Фрязинското районно управление на милицията майор Малахов напомняше без време надебеляла жена. Угоеното му бузесто лице с малки, хлътнали дълбоко очички беше розово като на бебе. Копчетата на китела му бяха толкова стегнато закопчани, че изглеждаха готови да хвръкнат при първото рязко движение. Пък и цялата му невисока фигура с полегати рамене и къси дебели крака, целият му външен вид никак не отговаряха на онова, което Емеляненко знаеше за него: защото Малахов бе жесток и достатъчно груб с подчинените си, самонадеян до наглост представител на истински наказателната власт, тоест бе най-лошият й вариант. Но Емеляненко никак не разбираше защо Малахов се крепи от години на едно и също място, защо не го изпъждат от органите. Значи някъде по върховете си има прекалено космата лапа, за която този тип е подходящ. Може да плащат добре, за да остава постът в ръцете точно на Малахов. Нали нямаше никакви шумни дела в района… Защо? Защото или не се фиксират заявленията на потърпевшите, или хората се страхуват да съобщават. Наоколо стрелби, бандити изясняват отношения, нападения, рекет, какво ли не, а тук е като райски кът — мир и тишина, същинско удоволствие е да служиш в такъв рай.

Но Малахов биваше груб предимно с подчинените си и с разни други дребни риби, които нищо не означават — сиреч местните еснафи, които нямаха връзка с ваещите инстанции. Със старшите по звание и особено по длъжност Малахов бе предпазлив, любезен и внимателен, дори веднъж самият Емеляненко се убеди в това.

Ето и сега, като видя Никита Семьонич — ами да! — грейна радостно, но не пропусна да се поинтересува от пълномощията на Турецки и внимателно разгледа документите му. На Саша се стори, че онзи толкова се увлече от картата му на следовател по особено важни дела, че ако можеше, щеше да си я преснеме за спомен. Разбрал за готвената операция, не изрази никакви видими емоции, но все пак подържа в ръка заповедта за обиск, подписана от заместник-главния прокурор на Русия, и като че ли го обзе някакво слисване. Във всеки случай Саша улови неочакваното му объркване.

Малахов понечи веднага да грабне телефона: трябва да проверя у тях ли е Гурам Илич, иначе напразно ще трябва… да ходим… в чуждата къща, когато стопанинът не е там, какъв обиск в отсъствието на Ованесов…

Но Никита улови движението му и твърдо и решително сложи коравата си длан върху телефона.

— Няма нужда — каза и намигна на Турецки, без да го види майорът. — Малахов, чел ли си какво пише Пьотр Велики в Морския си устав? „Правилата са написани, а няма време и случай.“ Знаеш ли за какво се отнася? Там е работата, че знаеш. Тогава ще се наложи да дойдеш с нас, Малахов, нали е твоя епархия? Знаеш ли докъде ми е дошло от твоя подопечен? — Никита показа с ръка около гърлото си. — Дотук, разбра ли, Малахов?

Майорът някак непонятно клюмна, но веднага стана суетлив и още повече заприлича на дебела лелка.

— Как мой? Пък и сме малко познати…

— Познати сте, познати, и то много — успокои го Никита с насмешка. — Нали си представител на местните органи. Малахов, отдавна знам много неща за теб… Стига сме дрънкали, времето е пари, да тръгваме, идваш с нас.

Излязоха от кабинета, Малахов се върна да заключи вратата, но изведнъж сякаш си спомни за нещо невероятно важно и екстрено, и буквално се стрелна обратно в кабинета си. Мимоходом извика, че нещо е забравил, но не успя да каже какво, понеже вратата след него щракна…

— Мръсник! — Емеляненко погледна насмешливо след майора и се извърна към Турецки. — Иска да го предупреди. През цялото време мислеше за това, беше изписано на лицето му. Хайде, все едно, закъсня, нашите трябва да са обкръжили Гурам — и той погледна часовника си. — А този глупак дори не разбира, че сам си надява примката. Нека. Да вървим.

Малахов ги настигна на входа. Беше зачервен като варен рак и бършеше ожесточено кръглото си лице с доста мръсна и омачкана носна кърпа. После я скри в джоба на панталона си и извади от измачкания кител пистолета си „Макаров“:

— Щях да го забравя, а каква акция ще е без пистолет… — задъхано започна да оправдава бягството си в кабинета, макар никой да не бе му казал думичка по този повод. Гузен негонен бяга.

Турецки забеляза само гнусливия мимолетен поглед на Никита.

Малахов се държеше неспокойно в колата, въртеше се и около него се носеше неприятна миризма на влага и спарено. Сякаш е влизал в стар изоставен зимник. А за да прикрие някак безпокойството и уплахата си, започна да се интересува живо от обзавеждането на милиционерския форд, който до ден-днешен не бил виждал, да не говорим пък че не се е возил.

— А това за какво е? Ами това?… — И като изслушваше максимално пестеливите и не много ясни отговори на Никита — нали ставаше дума за най-сложна техника! — майорът клатеше ту възхитено, ту осъдително оплешивяващата си глава със зализани потни кичури. — Браво бе! Измислили го мръсните капиталисти! Кога ще ги стигнем! — редеше в този дух и си вееше с фуражката, по която се виждаха петна от пот. Но очите му крадливо се местеха от Турецки на Емеляненко и обратно.

Стигнаха бързо до шикозната къща или по-точно — триетажната вила на Ованесов. Тя бе построена от модерните сега червени тухли и се намираше малко встрани, почти до самия бряг на малка река. Пътят до нея бе не просто хубав, а отличен. Изглежда, родната държава нищо не е жалила за новите си предприемачи: подобно шосе би струвало не просто стотици милиони днешни пари, а много повече. Но кой ще хвърли лични средства? Само държавата може. Шосето, препускащо през гъстата горичка, приличаше на препречените с катаджийските бариери пътища, които водят към вилите на верните народни слуги — било в предишните времена, било в ново време. Зад малкото пролуки в гъсталака се виждаше, че в далечината също се издигат подобни къщи — областните и районните власти бяха раздали това луксозно място за индивидуално строителство. Защо да не се строи? Естествено, стига да падаха големи пари.

Изведнъж Малахов изрече тази мисъл с уважителен глас и особена важност. В неговия живот вероятно най-важно значение имаше понятието „големи пари“. Но в този момент сигурно го безпокоеше друго — издаваха го неспокойните и смутени очички.

На банкета преди последния завой, след който започваше пътят към къщата, чакаше празна газка. Малахов машинално се обърна, когато минаха покрай нея и някак крадливо я погледна. И отново по устните на Никита плъзна едва доловима усмивка.

Спряха пред плътна желязна врата, боядисана наскоро в отровнозелено. От двете й страни започваше висока ограда от бетонни панели. Пръв слезе от колата Никита и се огледа. Съвсем близо до оградата растяха дървета и гъсти храсти.

Като не забеляза нищо, Емеляненко кимна одобрително: браво. На площадката спряха закритият микробус и жигулата. Грязнов пушеше и тръскаше небрежно пепелта през отворения прозорец. Турецки отиде при него и попита тихо:

— Къде дяна Ашот и Володка?

— Преместих ги в микробуса, там е по-сигурно. Всичко става…

— Кой е този? — бавно попита Малахов и подозрително се втренчи в Грязнов.

— Детектив. Той е с мен — отговори кратко Турецки.

Малахов кимна неопределено и веднага се поинтересува:

— Къде е групата ви?

— В микробуса — отвърна Никита вместо Саша. — Чака указания. Като потрябват, ще ги извикаме. Хайде, към вратата на тази крепост. Какво ни учи онзи цар? Малахов, грешиш, че не се интересуваш, мъдър е бил бащицата цар. И е казвал така: „Да изпреварваш във всичко и всячески да дириш как да обориш неприятеля.“ Схвана ли, Малахов? — И продължи след мълчаливото му кимване: — Ти тук си официалната власт, ти трябва да позвъниш. Нали знаеш къде е звънецът? Ей там, на стълба!

Сега и Турецки се усмихна, като гледаше Никита, и си спомни. Някой разказваше, може да беше Грязнов, че Емеляненко постъпил в Управлението за борба с организираната престъпност от морските спецчасти. Уволнил се или по собствено желание, или не се спогодил с новия си началник — у нас никой не обича непокорните, но фактът си е факт, там мъжете са страшни, не признават никакви церемонии. Точно това, от което днес имаме нужда.

Няколкото продължителни позвънявания останаха без отговор и това успокои донякъде нервничещия Малахов: стопанинът наистина го няма, защото в милицията нямаше време да изяснява кой се обажда. Но изведнъж портата се отвори бавно и със скърцане.

Когато по-късно беззвучно отминаха вратата, Турецки разбра, че тази порта сигурно се използва рядко. В обширния асфалтиран двор е влизано само с коли, и тук, зад оградата имаше няколко. Всичките вносни, най-вече немски — мерцедеси и беемвета.

Като видя Малахов, мургавият и обрасъл до очите пазач огледа останалите и се отмести, за да влязат. Въпреки жегата беше с дънки и кожено яке с множество ципове. Край единия мерцедес трима също такива чернокоси и къдрави слагаха нещо в багажника. Затвориха го и очаквателно се вторачиха в новодошлите.

— Вкъщи ли е Гурам Илич? — вежливо попита Малахов и загледа напрегнато пазача, сякаш му подсказваше какво да отговори.

Човекът сви неопределено рамене и посочи къщата. От нея се спущаше към двора луксозна стълба с мраморни вази отстрани, а в тях растяха устремени към слънцето снопове яркожълти цветя.

— Викни го — нареди Емеляненко, но пазачът не обърна внимание на думите, само продължаваше да гледа началника на милицията със свити очи.

— Ще влезем ли в къщата? — предложи Малахов и огледа бързо двора и момчетата, застинали до мерцедеса.

— Не, той да излезе — още по-рязко заповяда Емеляненко и погледна колите в двора: — Транспортът чий е?

Пазачът отново игнорира въпроса на неизвестния нему човек с маскировъчна униформа.

Тогава Емеляненко се запъти към колите, но тримата младежи решително му препречиха пътя, мушнаха ръце в якетата, а след миг към тях се присъедини и пазачът.

— Даа… — поклати глава Емеляненко. — Минута-две нищо не решават. — И той отново погледна към пазача: — Струва ми се, че заповядах да повикаш стопанина! Не чу ли?

Оня мълчеше, като че ли не разбираше нито дума на руски. В това време цялата четворка от тези дънково-кожени младежи направи крачка към дошлите — уж незабележима, но явно заканителна: вижте ни, ние сме повече, четирима срещу трима, единият от които — Малахов — сякаш също е наш човек.

Емеляненко водеше някаква своя игра, засега непонятна за Саша, и Турецки реши да почака, да не се меси и да не показва служебното си положение. Но наблюдаваше какво става с хладно любопитство.

— Малахов! — рече насмешливо Емеляненко. — Повтори му моята заповед, изглежда, засега не ме разбира. Засега — добави вече с нескрита заплаха.

— Хайде, приятелю, повикай, моля ти се, Гурам Илич — каза Малахов.

— Така трябваше да каже… а той ще заплашва! — произнесе пазачът с нарочно престорен акцент. — Сега ще го извикам. Само първо да пусна момчетата, трябва да отидат спешно в Москва.

И тръгна към будката до вратата. След минута тежката врата безшумно се плъзна встрани. Младежите моментално скочиха в колата и мерцедесът плавно тръгна към вратата. Но на пътя му застанаха Емеляненко и Турецки. Никита насочи към страничното стъкло пистолета си, който държеше в двете си изпънати ръце. Турецки също извади оръжие. Мерцедесът спря, но двигателят му работеше тихо и хората продължаваха да седят мълчаливо в колата. Никита махна встрани с пистолета и им показа, че трябва веднага да напуснат кабината, но ония вътре не мръдваха. Тогава Емеляненко извади с едната си ръка от джоба свирка и изсвири рязко два пъти.

На часа през оградата се изсипаха неговите хора с маскировъчните екипи и къси автомати в ръцете.

Изведнъж моторът на мерцедеса изрева и колата тръгна към изправените пред нея хора. Саша и Никита едва успяха да отскочат встрани.

— Не стреляй! Пази багажника! — извика Емеляненко, метна се към своя форд и погледна Саша: — Действай сам! Аз ще ги хвана!

Но към мерцедеса вече летеше жигулата, карана от Грязнов. Двете коли се сблъскаха с трясък. Скоростите не бяха високи, но ударът се оказа сериозен. Жигулито се вряза странично в мерцедеса и тежката кола зави. Пътниците изскочиха от вратите. Единият извади пистолет и стреля в приближаващия го Емеляненко, но в бързината не улучи и се спусна към храстите. Никита не сгреши: падна на коляно, стреля по беглеца и той заби нос в асфалта на крачка от гората. Като видяха това, другите двама веднага вдигнаха ръце.

Пазачът лежеше ничком всред двора, върху асфалта, виеше проточено и свиваше от болка крака. В това време един боец с маскировъчен костюм и килнато настрана таке стоеше над него с насочен автомат.

Слава Грязнов обикаляше жигулата и се мръщеше с досада: десния калник беше направо откъснат и целият капак стърчеше като гърбица. Не беше ясно как не пострада самият той при този директен и силен удар, макар и по допирателната.

Бойците доведоха и грубо блъснаха на асфалта до пазача двамата бегълци, които се предадоха безпрекословно.

По сигнала на Никита оперативно-следствената група изскочи от автобуса, а лекарят се занимаваше с човека, който лежеше до дърветата. Останалите начело с Емеляненко и Турецки обкръжиха мерцедеса. Но преди да отворят багажника, Емеляненко нареди на Малахов незабавно да намери и да доведе свидетели: в съседните къщи сигурно има хора.

В това време неговите момчета обградиха професионално къщата от всички страни и чакаха с насочени към прозорците автомати.

Никита отвори багажника със силен удар върху нужното място. Грязнов се приближи още повече. В багажника имаше голям вързоп. Когато разви нещо като одеяло или плътна покривка с ресни, Никита подсвирна. На дъното лежеше сгърчена жена, цялата на тъмночервени петна, беше гола, със завързани ръце и крака, а устата й бе залепена с лейкопласт.

Като видя дългите светли коси, Грязнов въздъхна:

— Тя е…

— Ах, животно — Емеляненко направи зловеща гримаса, — ще те разкъсам със собствените си ръце! — И като видя неразбиращите очи на своите хора, добави: — Това не е за протокола. Емоции.

Извадиха жената със същото одеяло и я пуснаха на земята. Срязаха въжетата, отлепиха лейкопласта. Беше в безсъзнание.

— Доктора! — извика Никита. — Не се бави там, идвай тука! Като че ли е жива — рече той и професионално проследи пулса й на шията. — Слаб, но… какво са направили с нея? — Той огледа присъстващите. — Изнасилили са я… И друго?

Дотичалият лекар веднага огледа жената, зави прекалено посинелия й корем с края на одеялото и показа следи от убождания на лакътната сгъвка.

— Сложили са й инжекция във вената. Но не мога да кажа веднага с какво и в каква доза.

— Край! — заповяда Емеляненко и рязко даде знак с пистолета си на Саша. — Да влизаме. Време е да свършваме с него. Спешна задача за теб — кой кимна към следователя от групата, — търси ампулата, можеш да преобърнеш цялата къща заради това. Без да се притесняваш, моите момчета ще ти помогнат.

Турецки само се учудваше на бързината, с която Емеляненко проведе акцията и дори принуди Гурам да остави следи на местопрестъплението. И друго разбра: защо Романова предаде цялата власт тъкмо в ръцете на Никита и нареди да не предприемат нищо без него.

Най-сетне лекарят се изправи и даде знак на шофьора на микробуса да дойде.

— Никита Семьонович — рече той на Емеляненко, — нужна е спешна реанимация. Обикновено тези диваци слагат аминазин и димедрол или промидол. Но може и опиум да е, и клофелин, и какво ли не. Може да се разбере само с лабораторен анализ.

— Да опитаме — отвърна кратко полковникът и тръгна към форда си. Разговаря с някого по телефона, върна се и каза, че максимум след двайсет минути ще дойде „Бърза помощ“ от Шчолково — това е най-близкият пункт.

Сетне небрежно се поинтересува как е този, в когото стреля. Лекарят вдигна рамене и отвърна с въздишка:

— Точно под лопатката.

Никита кимна, щракна с два пръста и промърмори, сякаш на себе си:

— В разход… Добре, докторе, постарай се да я поддържаш колкото можеш, а онзи — в моргата. Ние тръгваме.

Той огледа момчетата си, бутна с пръст трима от тях и избраните хора тръгнаха след началника си към главния вход.