Фридрих Незнански
Опасно хоби (22)

20.

Гурам Илич Ованесов имаше всички основания да се смята за умен човек — и най-важното — предвидлив и затова късметлия. На младини извърши непростим грях: хванаха го при въоръжена кражба, но като второстепенно лице само си излежа присъдата. След всички лагерни премеждия излезе на свобода все така силен и издръжлив, а освен това и помъдрял от първия сериозен опит за общуване с престъпния свят. Тогава реши за себе си да не бъде повече играчка на случайни обстоятелства, а да вземе ръководството в собствените си ръце.

Всъщност днешната биография на Гурам започна през шейсетте. Прочутите частници с тайните си работилници, външно скромни, не се перчеха с богатството си, а имаха нужда от съответната охрана. Гурам се оказа подходящ: беше едър, симпатичен и скромен на вид. И натрупа огромното си вече състояние не от ефимерни доходи от благотворителни акции. Жесток и решителен, той не проявяваше никакво снизхождение към усърдните съперници. Беше добре познат и ценен от хора, които по това време заемаха високи постове в републиканското ръководство. А към края на осемдесетте, когато престъпният свят вече трайно се настани в държавните структури и борбата между клановете рязко се изостри във всички задкавказки и азиатски републики, Гурам прие единствено правилното решение за себе си. Понеже нямаше ни род, ни семейни ангажименти, освен овдовялата си сестра, напусна полето на предполагаемата битка и се настани там, където никой не го познаваше, но трябваше да го опознае — засели се в Подмосковието и постепенно си намери нов, перспективен кръг от познати.

Сред тези, на които перестройката даде дългоочаквана възможност да излязат на повърхността със своите капитали и вродената си предприемчивост, Гурам минаваше за предпазлив и същевременно твърде влиятелен. Сякаш външно за него нищо не се промени, само се увеличиха грижите около многобройните ООД-та — чужди и собствени. Разни „Теменуга“, „Роза“, „Щъркел“ и прочие представители на флората и фауната, които търгуваха с широк асортимент вносни стоки — от водката и цигарите до вибраторите и презервативите.

Жестоката и безкомпромисна конкуренция предизвика и следващата стъпка, каквато стана класическият рекет в руско национално изпълнение.

Главното бе, че всички постъпки на Гурам, който влагаше парите си и извличаше повече от приличен доход, изглеждаха ако не абсолютно законни, то на ръба, не повече. В неговите работи имаше определен ред и властта, в лицето на данъчни и наказателни органи, не можеше да има претенции. А като цяло властта бе готова да се прехранва от ръчицата на Гурам, стига да не обеднее хазната му.

Понякога се налагаше да прави и по-сериозни услуги. Новородената демокрация изискваше собствена защита и средства за по-нататъшния си разцвет и за периодичната предизборна борба, като от своя страна гарантираше ред, спокойствие и засега относителна независимост от закона.

Пристигането в Москва на двете момчета на сестра му, която бе предала Богу дух през миналата студена тбилиска зима, сякаш събуди у Гурам отдавна изстинали роднински чувства. Той помогна на момчетата да се настанят на първо време, но смяташе, че са длъжни сами да посвикнат с новите условия на живот, както той преди трийсет години, а после щеше малко по малко да ги включва в работата си. Но първото условие, което постави пред по-големия, Михаил, бе пълното подчинение и също такова абсолютно мълчание. Ашот, вторият, според него бе още момче, макар да бе усетил прекалено рано вкуса към жените, но можеш ли да избягаш от тази съблазън! И никъде никакво споменаване за роднинските им отношения: име се печели с работа. И разбира се — предпазливост, предпазливост и още веднъж предпазливост.

Затова бе крайно раздразнен, че и нещо повече, когато научи от помощника си Мкъртич какво са надробили сополанковците. Не стига, че загазили в история, която вече мирише не само на съд и затвор, но и на нещо повече. Не попитаха, не поискаха съвет — сами решили, подлеците! А нали мъдрият Мкъртич веднъж го предупреди, че Мишка си играе с наркотици и може да стане неуправляем. Изпусна племенника, да го вземат дяволите!…

Гурам направи и още една грешка, май непростима. Като видя заложничката, която търкулнаха от одеялото пред краката му, като робиня пред султан, не можа да се сдържи. Тази жена с огромни очи, разкошна гръд и бедра му се стори прекалено безпомощна и обидена. Ах, каква жена! В края на краищата заради нея можеше да пожертва дори откупа от някакъв си половин милион долара само да я има винаги подръка… заради такова пищно и изкусително тяло.

Гурам можеше да купи всяка жена, кой ще му откаже, стига да посочи с пръст. А тази, хем разбира жалкото си и безизходно положение, но пак продължава да се опъва вяло, като неволно се оголва и още повече възбужда желанието му.

Гурам се усмихна на палавите си мисли и направо тук, на килима в собствения си кабинет, пред очите на Мкъртич, който докара заложничката от Баковка, постъпи като истински джигит със законната си плячка. И я защити, и се възнагради. Жената поплака, но повече не се съпротивлява. И правилно направи — пищната блондинка трябва да покорява със спокойствието си мъжа.

След като се насити, Гурам нареди да му я оставят в кабинета. И спешно изпрати свои пратеници на два адреса в Москва. Трябваше да научат за убития старец, за когото Лариса бе казала на Мкъртич, и за нейния изчезнал мъж, негодника Вадим Богданов. Гурам ще има друг разговор с него, когато го намерят. Изпод земята ще го намерят. Още никой не го е измамвал!

А договорът им изглеждаше прост и безопасен — Вадим представи всичко като обикновена семейна работа. Гурам даваше двама от своите хора, за да проведат няколко примитивни операции, без да докоснат някого дори с пръст, само трябваше да си държат езика зад зъбите. Вадим гарантираше най-пълна безопасност и точно това го накара да довери работата на племенниците си…

Гурам познаваше Богданов. Запознаха ги преди една година във фоайето на театъра по време на антракта в бюфета. Вадим откриваше нова фирма и искаше да има подходяща охрана и поддръжка. Работата му миришеше на милиарди, затова Гурам се съгласи да се срещнат. Посредник им беше известният колекционер Виталий Бай, който бе живял дълго зад граница и бе усвоил порядките — Гурам скоро го разбра. Както и че с Бай и с подопечните му също може да има работа. Впрочем последната уговорка с Вадим не беше изключение. Гурам дори не заговори на тази тема с Бай — вярваше на Вадим, защото през цялото време не го бе подвел или измамил нито веднъж. А и хонорарът бе съвсем подходящ. Подведе го собствената му доверчивост, дявол да ги вземе всички до един!

Какъв негодник! Не пожали собствената си жена, такава красавица им пробута! Хубаво ги баламоса, дори свръхпредпазливият Мкъртич повярва, а той е печен, трудно ще го преметнеш. Има четири присъди, излежал ги е докрай, истински „авторитет“ е, вижда човека като на рентген. Пък и той се заблуди. Сигурно затова сега е сърдит.

Или също хареса тая жена? Има вкус…

Най-сетне се раздадоха дългоочакваните позвънявания. Пратениците започнаха да докладват и от всяка вест на Гурам му се струваше, че полудява от гняв и безпомощност да промени нещо.

Старецът наистина е убит и ограбен, а в апартамента сигурно има милиционерска засада. У Богданов е много по-зле: него, естествено, никъде го няма — нито вкъщи, нито в офиса в Чертаново. Но според сведенията, събрани зрънце по зрънце в двора на проспект „Комсомолски“, най-страшното е, че през нощта в дома на Богданов е имало стрелба, а сутринта ченгетата изнесли от двора трупа на единия нападател. Всичко сочеше, че племенниците му са изгорели окончателно.

Като си изясни всичко докрай, Гурам се развилия. Счупи старинната и много скъпа китайска порцеланова ваза, която красеше стълбата към втория етаж, строши на парчета красивия телефонен апарат. Само Мкъртич можеше да го усмири. Рече: върви, върви при тази кучка! Тя е изпратила момчетата в Москва! Тя е виновна за нещастието ни! Иди и се освободи от стреса! Ето така му каза…

Гурам не влезе, а нахълта в стаята, където държаха Лариса. Хвърли се върху нея като див звяр, разкъса цялата й дреха и започна да я бие ожесточено. Тази гадна твар, която стана причина за нещастието му. Би я, докато тя не се задави в собствения си вик. След това се хвърли да я насилва яростно, като забиваше в нея цялата си животинска злоба…

А после я изблъска с погнуса от себе си, стана и извика Мкъртич. Каза, че им дава жената, но трябва да я оставят жива, за да я покажат на мъжа й, когато го намерят и го докарат тук за произнасяне на присъдата му.

После размисли и разбра, че напразно го е заслепила злобата, когато научи, че ченгетата са убили единия му племенник, а другия сигурно са го закопчали. Не се знае кой от двамата е останал жив, ще може ли да се противопостави на тези гадове и да не развърже езика си… А на това отгоре и тази кучка, от която няма да има повече полза, а само ще бъдат в опасност. „Така да се случи… — мислеше объркано и със закъсняло съжаление, — така да ме притиснат, че по неволя се налага да се «мокря»!… Но друг изход също няма, ще трябва да премахне жената, и то по-скоро. Пази Боже, ако тия ченгета намерят следи, няма отърваване. Добре поне, че час-два не са от значение, а за когото не е стигнала, може да се обиди. Никога не бива да обижда своите, пък и няма какво да жалят сега жената, вече не е нужна. Да свършват, а после в реката… във вира…“ Гурам даде сурово нареждане на Мкъртич и забеляза, че лицето му, обикновено мрачно, сега бе като залято с масло. Нима една жена е достатъчна за сладка умора и леност в очите дори у такъв ястреб, като Мкъртич?

Точно тогава задрънча телефонният апарат, който Мкъртич бе успял да сложи на мястото на строшения. Гурам вдигна слушалката и чу запъхтян, задъхващ се глас, не можа веднага да съобрази, че е началникът на районната милиция. Неизвестно защо не се обърна по име към Гурам.

— Слушай внимателно… идат при теб… за теб… Крий веднага всичко… — И връзката прекъсна.

Още няколко секунди смаяният Гурам държа слушалката в ръка и я оглежда безсмислено, сякаш не знаеше какво точно да прави… Но видя въпросителния и тревожен поглед на Мкъртич и избухна, хвърли слушалката и ревна:

— Какво чакаш! Бързо жената в колата и… където искаш! Махай се от очите ми! Веднага! Вашта…! Всички тук!

Мкъртич сякаш не разбираше и не знаеше какво се иска от него. Интересно защо е това бързане. Къде да тичат, къде да бягат? И какво общо има хубавицата?

Но Гурам се нахвърли с юмруци и Мкъртич най-сетне разбра, че наистина е станало нещо ужасно, иначе защо ще беснее господарят! И той се втурна към мазето, където момчетата така славно се забавляваха със случайно подхвърлената забележителна жена в постния им живот — защото господарят бе строг…

 

 

— Кога ще звъниш на Меркулов? — попита Грязнов.

— От първия телефонен автомат — отвърна машинално Турецки и погледна през прозореца на жигулата отлитащите къщи на селото.

— Ама си чуден! — промърмори Слава и извади радиотелефона. — Ето…

Турецки го погледна недоумяващо, усмихна се и се плесна по челото:

— Съвсем съм откачил… Ами да, трябва да се лекувам, нали? Володя, спри за малко. — Когато Акимов спря до канавката, строго и безпрекословно нареди на Ашот: — Стой мирно, ясно? Слава, излез.

Те се отдалечиха на няколко крачки от колата — правилно предположиха, че изобщо не е задължително арменецът да чуе за какво ще говорят с шефовете си и да разкриват по-нататъшните си планове. Турецки избра домашния номер на Меркулов. Той се обади веднага, сякаш е стоял до телефона.

— Добро утро, шефе — започна Саша с предразполагащ глас. — Обаждам се от улицата. Може ли да докладвам?

— Саша, какво ти става? — Досадният глас на Меркулов издаде вълнението му. — Не можеше ли по-рано да звъннеш? Това не ти е детска градина! Направо се побърках от чакане!

— Алексей Василиевич Зименков, нашият смел следовател, не ти ли се обади? Колко жалко, толкова го молих, толкова се унижавах…

— Стига преструвки! Обади се, естествено, но неговият доклад е интерпретация, така да се каже, а аз искам подробностите. Докладвай по-бързо, сигурно от три часа удържам гнева на Шура заради теб и твоя риж приятел, а няма никакви известия! Най-накрая трябва да имате съвест! Никаква почит към старшите, ни най-малко уважение към длъжността и чина им!… И какво успяхте да забъркате?

Константин Дмитриевич обичаше да им набива обръчите и досадният му глас щеше да ги подразни, ако не знаеха, че причината за меркуловската отегчителност е напълно искрената му загриженост за тях, безпътните гамени, макар момчетата полковници Турецки и Грязнов да бяха с прошарени коси.

— Ама че самодейност! Ще ми правят нощни похождения! Казаци-разбойници… Толкова ли нямаме оперативни работници, че старши следователят по особено важни дела на Главна прокуратура смята за необходимо лично да следи нощем крадците из къщите? Как ще заповядаш да разбирам идиотската ти инициатива? Чакай, засега рижият ти приятел не се е обадил, но знам, че е до теб и слуша! Ще намеря време и за него! Не чувам възражения! Да не би да съм прав?

Турецки държеше слушалката настрани от ухото си и затова и двамата чуваха обширния монолог, споглеждаха се и се подсмихваха. Приемаха изцяло упреците на Меркулов и вътрешно разбираха причината за вълнението му.

Накрая Саша реши, че Костя е имал повече от достатъчно време за своята присъда и трябва да му отнемат думата. Той прекъсна началника си без капка учтивост и почтителност, за да докладва сбито за всички извършени действия, като не се лиши от удоволствието да започне с вкусните кюфтета, специално приготвени за него от Нина Галактионовна. Отначало Костя слушаше и сумтеше, чуваше се прекрасно, но когато стигнаха до същността, Меркулов замълча и не задаваше излишни въпроси. Вече знаеше по-голяма част от случилото се, Зименков не ги подведе, изпълни личната молба на Турецки и донякъде отклони удара от Саша, а на Костя даде възможност да обмисли по-добре и да бъде готов да вземе единствено правилното решение. Когато Саша завърши доклада, изказа съображенията си по плана за по-нататъшни действия и замълча в очакване на ответната реакция, Меркулов само попита откъде се обаждат.

Костя помълча малко и нареди точно след десет минути, не по-рано, да се свържат с Шура, която от ранни зори е на работа и вероятно също ще ги наругае за проявената самодейност. Самият Меркулов отива в службата и по-нататъшната връзка ще бъде с прокуратурата. А Романова ще нареди какво да правят по-нататък.

Ех, колко се е развихрил Костя! Ще нареди… Макар че Шура я бива за това. Ако беше друг, щяха да го пратят по дяволите. Или ще се съгласят, но ще постъпят посвоему.

Те се посъветваха: да почакат и да запушат с кеф на чист въздух, или да се понасят нататък? По принцип, ако няма нужда да ходят до центъра, в Главната прокуратура, което не е много желателно сега, то по околовръстния до Шчолковско шосе е по-удобно и бързо, все пак няма светофари. Макар че днес е събота и народът се е юрнал извън града… Живеят си хората!

Върнаха се при колата. Саша даде цигара на Акимов, който бе на кормилото, и попита Ашот дали иска да им прави компания. Ашот кимна. Тогава Грязнов му освободи ръцете и ги закопча отпред, за да може момчето да държи цигарата. И назидателно отбеляза, че ако не беше се занимавал с дивотии, сега щеше да лети като волна птица и да взема ума на госпожиците, а да не му се привиждат затворническите нарове.

И пак стана време да се обаждат по телефона.

Романова сигурно беше вече обсъдила детайлно всички аспекти на предишните действия на Грязнов и Турецки, затова не изказа недоволството си, а веднага хвана бика за рогата.

— Идеята за Никита Емеляненко на Славка ли беше? Аха? Подкрепям. Слава на Господа, че поне една умна мисъл се е появила във вашите щури глави. Ще направим така. Вече съм предупредила Никита. Саша, Дмитрич — тя имаше предвид Меркулов, — замина в службата си и ще ти предаде по Емеляненко заповед за провеждане на оперативни мероприятия: обиск, задържане и така нататък. Чакайте Никита с неговите момчета и оперативно-следствената група около поста на КАТ преди завоя към Шчолково. Но нито крачка без него. Поне една умна глава да има с вас. Смятайте го за заповед. Назначавам Никита за старши на операцията, неговата дума за всички е закон. Не може прокурори да се занимават с оперативна работа. Дявол да го вземе, ще му закрия фирмата, ясно ли е?

Охо! „Другарите приятели“ само се спогледаха: и Шура се разбъбри. Време е да свършват беседата.

— А за този Ашот, така ли беше, също отговаряте с главите си! — гърмеше Романова. — Защо го повлякохте с вас? Сега това е единственият свидетел, от който тръгват всички нишки към бандата! Вторият го изгубихте. Не го изпускайте от очи! Това е, момчета — остатъците от гнева на Романова прозвучаха някак глухо. — Успех… Нито крачка без Никита. Излиза, че той познава този ваш Гурам, ясно ли е? И отдавна му има зъб.

Последва кратко пиукане и Саша изключи телефона.

Предупреждението на Шура бе тъкмо на място. То решаваше редица чисто тактически проблеми, свързани с действията на оперативната група. Всичко можеше да ги очаква в дома на Гурам, дори въоръжена съпротива. Само двамата — защото Акимов пак ще трябва да пази Ашот — нямат работа там без съответната високопрофесионална подкрепа на момчетата от ОМОН. Ще ги смачкат като пилета и следа няма да остане. Умни началници, решиха въпроса оперативно и най-важното — изключително грамотно, нали днес е събота, както вече отбеляза Саша. Всеобщ почивен ден. Но не за всички.

Не се наложи да чакат никого. Към будката на КАТ, където паркира жигулата на Акимов, се зададе цяла колона от коли с „буркани“, водена от светлосин милиционерски форд. Зад Емеляненко идеше закрит микробус, а след него закрита газка, пълна с момчета в маскировъчни костюми. Солидна група.

Турецки се премести в колата на Емеляненко и колите се понесоха към Шчолково, усилвайки скоростта.

Саша бе се срещал с Никита и нямаше нужда да ги представят един на друг. Затова двамата просто се ръкуваха и Турецки, известен със силното си ръкостискане, отбеляза не без завист желязната длан на суховатия и явно отлично трениран полковник, който гостоприемно се отмести и направи място на задната седалка до себе си за полковника от „Главната“.

— Е, разказвай — намигна съвсем свойски — и ако може, малко по-подробно. Знам приблизително схемата. Пък и имаме време.

И Саша за трети път тази сутрин повтори пред Емеляненко разказа си за своите похождения заедно с Грязнов. Онзи го слушаше пределно внимателно, макар погледът му уж да пробягваше по околността зад прозорците на мощната кола.

— Този Гурам не е лесен — рече той. — Отдавна го дебна, гада, но се измъква от мрежата. Той е умен и предпазлив. Дори да сбърка, грешката е толкова незначителна, че нашата прокуратура дори не желае да обърне внимание. Освен това — той се наведе към Саша — имам съвсем точно подозрение, че някой, също тъй печен и делови — и посочи с очи нагоре, — го пази добре от нас.

Никита поразтри с длани почти голото си теме, хвана яката си брадичка с цяла шепа като Мефистофел и отметна главата си върху облегалката.

Помълчаха.

— И той ме познава… Слушай, Саша. — Стана така, че веднага преминаха на „ти“, без да се уговарят. Първо, бяха почти връстници и, второ, отиваха заедно на опасно място, не е време за етикет и условности. — Ако заложничката се окаже у тях, както твърди този твой рекетьор обирджия на апартаменти, работата на Гурам може да стане сериозна. При всички случаи, дори да я черпи с чай и ягодов конфитюр. Ако пък излезе, че има пръст в убийството на таткото на дамата, тогава го чакат дълги години затвор. Или — куршум в челото. Не може да не го разбира. Тогава… какво?

— Е? — подкани го Саша, преди да е съобразил.

— Ще направи всичко, ако още не го е направил, за да докаже, че няма никакво отношение към нея, не я е виждал, не я познава и дори не се сеща. Какви са изводите? — Никита продължаваше да разсъждава сякаш със себе си. — Знам къде е къщата му. Точно над река Уча. И мястото е красиво, и къщата е превъзходна, и оградата, и охраната и дори има къде да се скрие трупът: реката е дълга. Познавам и началника на милицията във Фрязинск. Искам да мисля, че още не знае плановете ни, но и нищо не е изключено: у нас, в областното управление, няма само ангели. Имали сме фалове, а още не сме открили следите. Не можем. Но според мен не искаме. Такива ми ти работи. Затова, повтарям, не е изключено — трябва да се готвим за по-лошия вариант — да са им звъннали и да са ги предупредили. Не можеш да събереш моите момчета незабелязано, още повече в събота. Ясно е, че не отиват на пикник. Затова може да не намерим заложничката. Но следите са ваша работа, вие с Грязнов сте специалистите. Предлагам следното. Момчетата веднага да обкръжат така, че муха да не прехвръкне. По мои разчети в дома на Гурам има към петнайсет мутри. Но пред моите са чували. Стига само от глупост да не започнат да стрелят… А ние най-напред ще се отбием при Малахов. Трябва да го вземем с нас. Много искам да видя физиономията му, когато започнем да тарашим Гурам. Абсолютно съм сигурен — негово приятелче е. Но ще действаме като по ноти. Имам едно силно подозрение, но не искам да споделям предварително. — И Никита замълча, загледан през прозореца. — Виждал ли си жената? — попита изведнъж.

— Видях портрета й на стената в нейния апартамент, където хванахме арменците. Много ефектна блондинка. Защо?

— Жалко… — въздъхна Никита. — Просто не си виждал този Гурам, а аз знам как му пламват очите, като види хубава мадама… Хайде стига, с нас има лекар. Помислих, че тази измет е способна на всичко…

— Тогава още по-зле за него.

— За нея е по-зле — свъси вежди Емеляненко. — Ако още е жива. Няма какво да говорим за Гурам. Но все пак къде се е дянал нейният благоверен?

— Търсим го — късо и недоволно отговори Турецки.

— Може да не го намерите…

— Защо пък?

— Колко време мина от започването на историята?

— След час тъкмо ще станат две денонощия от убийството. Предполагаемото. Още не съм видял заключението на експерта.

— Мислиш ли, че този Богданов, блестящо планирал операцията си и изпързалял дори такъв хитряга като Гурам, стои някъде и чака да се затегне примката около шията му? Своята или на Гурам примка? Та те не прощават такова нещо, повярвай ми, и заплахите им не са празен звук. — Никита пак въздъхна. — Според мен вече сте закъснели, братлета. Сегашното ОНД или бившето съюзно пространство е толкова голямо и обширно, че е най-приятно да се изгубиш в просторите му. Една нощ с влака в коя да е посока, а със самолет само час, и вече си зад граница. Далеч от нашите лапи. В днешно време, разбираш ли? Ако бях на негово място и аз щях да постъпя така. Първо проверете самолетните каси, момчета…

— Имаш право.

Наистина, кой може да възрази срещу желязната логика на опитния оперативен работник? И вчера говориха за това, и Полунин, ако не е пуснал покрай ушите си указанието на Романова още там, в апартамента на убития старец, трябваше от сутринта да се заеме най-напред с този въпрос. Нали засега подозренията падаха върху Вадим Богданов. Трябва да се размножи снимката му, но откъде да я вземат? От собствения му дом? Но там имахме съвсем други грижи и работи… Подозренията още не са доказателство. А трябва да се докаже дали е убил или не. Като начало — да дочакат резултатите от съдебномедицинската експертиза…