Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Опасное хобби, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Венета Козарева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Опасно хоби
Преводач: Венета Козарева
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: Роман
Националност: Руска
ISBN: 954-729-008-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3456
История
- —Добавяне
Събота, 15 юли, сутринта
19.
Лариса се събуди от трополене над главата си. Първата й мисъл бе, че бандитите са се върнали. Защо не отварят мазето, ако са те? Може да я търси милицията? Сигурно са хванали ония мерзавци, когато са обирали дома й, а сега са дошли да я спасяват… Дали милицията знае за мазето, или изобщо не се досеща!
Пак се изплаши от неизвестността. Да мълчи ли, или все пак да извика за помощ? Най-накрая не издържа и завика с все сила, почти диво, сякаш я колят. Стъпките моментално стихнаха, изведнъж капакът се отвори и в мазето нахлу светлина. Лариса се втурна към стълбата, без да вижда почти нищо, заслепена от ярка лампа, но краката й се подкосиха: отгоре я гледаха с алчни погледи три отвратителни гърбоноси и небръснати муцуни. Черните загракаха след кратка пауза като гладни гъски, радваха се или спореха за нещо на своя език. След това заслизаха един след друг в мазето.
От ужас Лариса се сви на миндера. Мъжете я обградиха от трите й страни, нахално я оглеждаха и продължаваха да си разменят кратки гърлени реплики. Сякаш пред тях нямаше жив човек, а кукла или някаква скъпа, чудновата стока. Изглежда, изобщо не се интересуваха от нейното мнение за себе си.
— Какво искате от мен? — едва продума.
— Ха-ха-ха! — зарадваха се те.
— Най-сетне жената се заинтересува какво искат от нея истински мъже! — възкликна възторжено единият, с къса рошава брада, превзела цялото му лице чак до очите. Носеше скъп дънков костюм.
— Не се вълнувай, красавице! — подкрепи го вторият, едър, с дълги до коленете ръце, той пък беше с дънки и протрито кожено яке. — Няма да те питаме, сами ще вземем каквото ни трябва от теб. И на всички ще ни стане хубаво, нали? Обичаш ли удоволствията? — Но веднага млъкна, щом третият закашля.
— Първо ни кажи къде са се дянали хлапетата? И какво правиш тук съвсем сама? — попита най-накрая този третият, изглежда, най-старшият и най-мрачният от тях. Не беше облечен модерно, а с обикновен, доста извехтял костюм.
Лариса реши да не скрива истината, може пък това да я спаси от отвратителните обрасли кавказци. Каза, че Ашот и брат му са заминали в Москва, в нейния апартамент, за да вземат имуществото й вместо откупа. А после са обещали да я пуснат.
— Защо тия сополанковци ще решават да пускат или не? — Мрачният почти се изуми от тази наглост. — Никой не им е поставял подобна задача.
На Лариса й се стори странно, че троицата говорят почти чисто на руски. Е, с акцент. Дали няма да успее да се спазари с тях?
— Но аз на практика им дадох всичко. Всичко, което имах… имам… в себе си… дори апартамента си, както те искаха… — И като се разплака неочаквано за себе си, направи груба грешка: — Казаха, че чичо Гурам… — Но забелязвайки острата реакция по лицата им, прехапа език и замълча.
Кавказците се спогледаха. После мрачният приседна на миндера, та се наложи Лариса по-силно да подгъне под себе си крака.
— А какво ти казаха за Гурам? — попита с много лош глас.
— Нищо особено… Просто го споменаха, че Вадим, мъжът ми, за всичко се е пазарил с него…
— Така! — Мрачният почеса яростно врата си. — А къде е мъжът ти?
— Откъде да зная? Сигурно съм тук вече втори ден…
— Стой си! — грубо я прекъсна мрачният.
И пак заговориха на своя език — високо, гърлено, сякаш се карат. Лариса съвсем се шашна от шумното им и опасно присъствие и само безпомощно местеше погледа си ту на единия, ту на другия. По бузите й течаха сълзи и тя боязливо ги бършеше с ръкав. Изглежда, най-накрая се разбраха, защото мрачният стана и рече:
— Решихме, че повече няма да оставаш тук. Ще дойдеш с нас. За теб ще стане по-лошо, ако викаш или се съпротивляваш. Нека господарят се занимава с теб.
— Но защо да ходя някъде, като те скоро ще се върнат? Обещаха да ме пуснат…
— Много си глупава. Кой ще те пусне просто така? Има ли откуп, няма ли — ти какво отношение имаш? Казваш, че те отвлекли? Значи са те отвлекли. Господарят по-добре знае какво да прави с теб. Чуй един добър съвет: не ни възразявай, а когато отидеш при господаря — също не възразявай. Защото ще те даде на нас — мрачният така се усмихна, че Лариса я втресе, — а в нашите ръчички веднага ще станеш кротка… като овца! А! — И той се захили зловещо, подкрепян от другарите си.
Лариса така се изплаши от неговите черни прогнили зъби, от страхотните звуци, представляващи смях, и от тези явно престъпни типове, и усети, че се задушава.
— Засега не се бой от нас — все така „игриво“ продължи мрачният. — Няма да те пипнем. Нека господарят види каква красива жена ще му доставим днес. Той обича такива като теб. Сигурно ще му харесаш…
Най-сетне някаква остра буца в гърлото на Лариса сякаш се търкулна в хранопровода й и тя отново закрещя така, че ушите им писнаха. Крещеше с последни сили и отблъскваше с голи крака протегнатите към нея груби ръце. Но нечия твърда като дърво длан веднага запуши устата й, заболя я, извиха ръцете й и сръчно я увиха с одеялото, с което бе застлан миндерът. Тя се задавяше в собствения си вик и скоро изпадна в несвяст.
Това бе най-обикновена вила, в околностите на Баковка имаше много такива: стари, но солидно построени някога, сега вече постегнати предимно отвътре. Всеки пореден виладжия, който наемаше за летния сезон стаи с остъклени веранди, искаше елементарен уют, а после си разрешаваше собствени пердета, докарваше мебели, застилаше прозъбения под с жакардови килими и пътеки, изобщо грижеше се за собствения си интериор. А външният вид на постройките, десетилетия умивани от дъждовете, беше почти еднакъв — все едноетажни, облицовани с изсивяла от времето дървена ламперия.
Вилата, в която се намираше Лариса, не се различаваше от съседните. По-рано собственикът я даваше за през лятото, вземаше много пари и не се интересуваше от нищо. Сигурно добре буташе на местната власт. Този път я даде практически за година: клиентът бе сериозен и веднага снесе сума, която надвишаваше два пъти наема, който си бе намислил собственикът. В такива случаи не се пазарят. Наложи се да се премести в московското си жилище.
Това селище навремето се смяташе за „генералско“. Тук имаше и големи подредени места, и солидни къщи с всички удобства и масивни огради, като например вилата, по-точно зимната къща на самия покоен маршал Будьони. Такива вили си имаха собствена охрана и се спазваше постоянен ред. Не е много за лудории. Сигурно затова, както се досещаше Турецки, всякакви новобогаташи, които се смятаха за предприемачи, можеха да се чувстват тук напълно спокойно. Големите пари, които пилееха наляво и надясно, ги превръщаха в господари на живота.
Ченгетата се учудиха, че вратата на къщата не е заключена, макар Ашот да бе готов да се закълне, че на тръгване са заключили добре. Без да му свалят белезниците, Турецки и Грязнов се изкачиха на верандата. Акимов остана край колата.
— Хайде, показвай къде е пленницата? — за всеки случай Грязнов извади пистолета си.
— Тук е. — Ашот ги въведе в антрето и тропна по килима. — Трябва само да се вдигне килимът. А лампата е там. — Той показа с брадичка ключа.
Те отвориха капака и надникнаха в ярко осветеното мазе. Но там нямаше никого.
— Баламосваш ли ни? — Грязнов вдигна глава и погледна Ашот.
Той също коленичи и надникна в мазето. Видя празния миндер: нито Лариса бе там, нито одеялото върху дъските. Той поклати глава и зяпна ченгетата, озадачен.
— Тук беше… Нищо не разбирам. Не е могла да излезе сама. Значи…
— Какво има? — Турецки и Грязнов застанаха нащрек. — Кой може да я изведе оттук? Къде може да я заведе? Веднага отговаряй!
Турецки направи крачка към Ашот, хвана го за яката като коте и го изправи.
— Чуй ме, Ашот. Вече направи чистосърдечно признание, което записахме в протокола. Както ти обяснихме, за това ти се полага снизхождение, нали? Да. И за чичо си вече ни каза. Само нямаше време за адреса му, но сега ще ни го съобщиш, нали? Защото изчезването на Лариса, доколкото се досещам, е негова работа. Или на момчетата му. Така ли е, Ашот?
Но той стоеше като пън, напълно объркан, сякаш не чуваше, че го питат, и мълчеше, загледан тъпо в отвора на капака.
— И още — продължи Турецки, — никой съд не признава половинчати признания. Или разказвай всичко с детайлите, или ако протакаш, а твоят Гурам направи нещо със заложничката, ще ви съдим всички заедно и без никакво снизхождение. Ясно ли е?… Не, май нищо не разбра. Тогава ще трябва да ти обясня по друг начин. За да мислиш по-бързо, аз ще се обърна, понеже съм облечен с власт, а Вячеслав Иванович е частен детектив, може повече да се разгорещи и Бог ще му прости, щом е оказана съпротива. Е, Вячеслав Иванович? Направи ми тази услуга, задай няколко въпроса на момчето, за да разбере най-сетне с кого си има работа, а аз ще се обърна и няма да ти преча… Ако желаеш, мога да извикам на помощ Акимов. Или ще се справиш сам?
Ашот се оказа слаб. Турецки още не бе довършил, а Грязнов само запретваше ръкавите си, но момчето съобрази, че този риж здравеняк наистина може да му смъкне кожата. Почувства как душата му наистина пада в петите…
— Ще кажа! — зарева изплашено той.
— Всичко ли? — Грязнов се наежи, сякаш се готвеше за удар.
— Всичко! — Ашот побърза да потвърди, като неволно се защитаваше с рамо.
— Отдавна трябваше да го направиш. — Грязнов започна спокойно да си оправя ръкавите и да закопчава маншетите. — Само крадеш от времето си, глупако… Е, ще започваш ли? За чичо Гурам, така ли?
Младежът кимна.
— Какъв е той?
— Голям човек. — Ашот отговори със сериозно изражение на лицето. — Живее във Фрязино.
— Адресът? Бързо! — и погледна Турецки. — Това е на майната си! Цял час, ако не и повече.
— Приблизително — кимна Турецки. — Но и не толкова далеч според мен — веднага след Шчолково. Но по обиколния е далечко. Но защо мълчи нашият приятел и не отговаря? Какъв е адресът?
— „Ново село“, седем.
— Какво е това? Къща, апартамент?
— Къща. Но…
— Какво има?
— Не бива при него… така. Той…
— Какво пак? Ние ли не бива да отидем? Че кой е той в края на краищата? Страшен мафиот?
— Страх ме е от него. Всички се страхуват от него. И Миша също… Момчетата му са… опасни.
— Така. Слава, разбра ли всичко? Да отиваме в Москва, при Костя. От него се свързваме с Шура и действаме по съответния начин. Май ще се наложи да търсим областното управление. Тя ще подскаже. Познаваш ли там някого?
— Никита Емеляненко, заместника по оперативните въпроси.
— Браво, по-голям не ни трябва. Стига, да не губим повече време. Костя сигурно вече е вдигнал тревога. Тръгваме. Хайде, момче. — Турецки кимна на Ашот, — излизай навън. Какви мъдреци сте, вашта…
Оставиха червения мерцедес в двора, вече не им трябваше, и заминаха с жигулата на Акимов.
Турецки седна на задната седалка до арестанта. Той съвсем беше увесил нос, защото накрая май разбра в каква каша се забърка по вина на брат си.
— Какво направихте с нея? — Турецки погледна от упор Ашот и той разбра за кого става дума.
— Нищо лошо.
— Лъжеш, момче. — Турецки въздъхна. — Тя ще ни разкаже всичко.
— Тя ме люби! — предизвикателно отвърна Ашот.
— Гледай ти! — промърмори Турецки. — Впрочем всичко става… Не изключвам. Но ще те спаси само едно: ако тя лично го потвърди. Ами този недодялан Михаил? Той пък как? Също ли по любов?
— Той не е правил нищо. Искаше само малко да я сплаши.
— С какво? — застана нащрек Турецки.
— С публичния дом…
— Охо, това е нещо ново! Хайде, разправяй… Гледам, че сте стигнали далеч.
— Миша каза, че ако няма откуп, чичо Гурам ще я прати в публичния дом.
— А къде е това ваше заведение?
— А, няма такова и аз не съм бил никога там. Миша просто така… да не мисли, че може да ни измами.
— Добре, скоро ще разберем има ли, няма ли. Но тогава защо Михаил се хвърли през прозореца? От какво се изплаши? Само от споменаването на чичо Гурам?
— Не беше на себе си. И фалът с откупа. Ходи в Москва: старецът убит, Вадим изчезнал. С какво ще отидем при чичо Гурам? Ще стане лошо. И ще заповяда да ме убият…
— Виж ти колко е страшен — обади се от предната седалка Грязнов. — А ние все пак не се страхуваме от него. И теб не съветваме.
— Ами откъде се взе този чичо Гурам? — попита Турецки.
— Живееше в Тбилиси. Той наистина е наш чичо. Когато дошъл тук през осемдесет и седма, останал да живее. Построил си голяма къща, тухлена. Три етажа. Голяма къща, с охрана.
— Ясно, и така си представяме с кого ще си имаме работа. А вие?
— В Тбилиси стана много лошо. Арменците заминават, грузинците бягат тука. И ние с Миша дойдохме. Чичо ни нае вилата в Баковка. Каза, че ще я спечелим, ще я купим.
— А за услугата вие — какво?
— Той нареждаше на Миша. Ние го правехме. Чичо даваше пари. Засега не много, не ни стигат да купим вилата. — Ашот въздъхна със съжаление.
— Момчетата са печелели, както могат — пак се намеси Грязнов. — Явно са се занимавали с рекет. Заложнички, откупи и така нататък? А после, за да няма следи, куршум в тила? Така ли? — Слава се обърна рязко към Ашот и впи поглед в него.
— Защо? — Ашот се изплаши. — Ние винаги мирно. Никого не сме докоснали с пръст. И чичо Гурам не даваше.
— Скоро ще разберем — Грязнов неочаквано му намигна почти дружелюбно. — Но сега се моли на твоя Бог или каквото имате, да не се случи нищо с Лариса Георгиевна. Иначе с теб е свършено, момче, и никой няма да те намери. След чичо ти иде твоят ред. Моли се…