Фридрих Незнански
Опасно хоби (2)

Пролог

1945 г. Германия

„… Но спят гренадирите морни, Елба там дето шуми…“ — рецитираше стиховете на великия поет капитан Никифоров, докато се изкачваше по високия склон на тясната рекичка, криволичеща в саксонската долина, и смяташе, че поетът не е бил много прав.

Река Елба бе отъняла от ранната юнска жега и по оголените й глинести брегове войниците от комендантския взвод в дълги до коленете черни гащета и с рижи ботуши играеха футбол.

Капитан Никифоров отдавна и безуспешно броеше дните до завръщането в родината. Достатъчно му беше омръзнала нехайната работа и безредието в комендатурата. Но офицерите фронтоваци най-вече се дразнеха от сюрията адютанти, изпратени от съдбата и командването в комендатурите на малките немски градчета. Адютантите опаковаха свръхтежките куфари, кутии и денкове на своите полковници и генерали, заминаващи за вкъщи, и препълваха с мебели и сервизи товарните вагони.

Тясната немска железопътна линия не съответстваше на руската и вместо да прехвърлят трофеите от вагон във вагон, хитреците бяха измислили по-прост начин: в Брест повдигаха вагоните с кранове и нагаждаха наши, руски оси. По този начин за кратко време покорена Германия остана почти напълно без вагонен парк. Тогава Жуков издаде суровата си заповед: товарите да се прехвърлят. Естествено, той не би могъл да заповяда всичко да се върне на мястото му: открай време победената страна се предава на милостта на победителя. В името на справедливостта трябва да кажем, че фрицовете превърнаха половин Русия в пепелище, в гробище. Така че никой не виждаше причини да се церемони.

Казваха, че първата жертва станал някой си не съвсем трезвен полковник, който въпреки заповедта застанал като скала пред вратата на собствения си вагон. И точно там патрулът го разстрелял без всякакъв съд и следствие, за да послужи за урок на останалите. Никой не знаеше със сигурност дали е било така или не, макар да сочеха очевидци, както във всяка войнишка мълва.

Но всичко това би могло да се нарече дреболия в сравнение с онова, което вършеха хората от НКВД. Тези юнаци с фуражки със сини околожки изобщо нямаха мяра и не се подчиняваха на ничии заповеди. Най-малко от всичко ги интересуваха предметите, които строевите офицери тъпчеха в куфарите — дрехи, платове, игли за шевни машини и прочие дреболии, нужни за домакинството. Тези работеха на едро. В техните среди бяха на почит тежките дъбови мебели стил „райхстаг“, колекционното оръжие, скъпоценният майсенски порцелан и — картини, картини, картини. Всичко, което пропускаше окото на държавната комисия, ръководена от опитни московски изкуствоведи. Разбира се, капитан Никифоров не знаеше чия специална заповед изпълняват, но можеше да се досети.

Самият той също не се смяташе за пълен профан. Пък и професията му отпреди войната — беше учител по рисуване и чертане — му помагаше да различи кое е копие и кое оригинал. А тук, в тези благословени саксонски места, където лично Господ Бог е заповядал да има изкуство и то да се развива, имаше в изобилие и копия, и оригинали. Затова капитанът също успя да си избере едно-друго за вкъщи. Ще мине време и находките ще струват големи пари. Само не биваше да издребнява.

Преди обед от съседния град Майсен долетя на вилиса си майор Титаренко. Беше вече порядъчно почерпен, но стискаше здраво кормилото и не водеше шофьор. Влезе в комендатурата разкрачен, свали от потната си глава познатия танков шлем и докато го размахваше, пресуши пълната с вода гарафа. После с мълчалив жест повика Никифоров да излезе навън.

Минаха по синкавите излъскани павета на улицата и се настаниха на каменната пейка под клонест столетен чинар. Титаренко бе зъл и сумтеше напрегнато.

— Какво се е случило? — Никифоров разбра, че майорът няма да го мъкне току-така навън. Значи не иска чужди уши, с каквито е пълно във всяка комендатура.

— А! — Гостът рязко се обърна. — Ванка, представяш ли си какви са гадове! Не се издържа! Това му дай, онова му подсигури! Къде е транспортът? Къде са войниците за товаренето? Все не им стига на гадините, все им е малко, малко… Неналапаха се!

Никифоров се сети за кого става дума. „Сините околожки“ отново принуждават помощник-коменданта на Майсен да товари вагоните с краденото.

— Помниш ли моя Костя? — попита неочаквано Титаренко.

— Кой, Грачов ли? — учуди се Никифоров. — Че защо да го помня, нали вчера беше при мен?

— Арестуваха го.

— За какво?! — подскочи Никифоров.

— И аз така попитах: за какво? Знаеш ли какво ми отговориха? За разгласяване на особено важна държавна тайна! А пък тайната им — тю! — Майорът ядно се изплю. — Миналата седмица при нас бяха представители на френската администрация. Интересуваха се какво сме намерили от откраднатото от фрицовете в техните музеи. А Костя да вземе да изтърси: имаше гравюри — и назовал някакъв художник. Аз пък нищо не отбирам от високото изкуство: помня, имаше картинки с голи женоря. Цяла папка. Обаче кой ги е рисувал, нали знаеш, за мен е… И французите се лепнаха. За беля дойдоха особистите, от спецотдела де. Да не би значи да продадем на Запада някоя пиклива тайна. Французите — право при тях. Нашите си знаят: няма такова нещо. Кой каза? Мамицата им… Французите си заминаха, а Костя отиде в пандиза.

Старши лейтенант Грачов работеше като художник в дивизионния вестник. И когато комисията от московски изкуствоведи откриваше и регистрираше скритите от немците ценности на Дрезденската художествена галерия и другите музеи, по настояване на московчани привлякоха и Костя — като човек, който разбира от тия неща.

— Казват, че за такова престъпление го чакат 10 години, не по-малко.

— Съвсем са се разпасали! — кипна Никифоров — Те самите крадат вагони!

— И аз това викам! — Титаренко бутна с показалеца си капитана. — А те ми отговарят: майоре, само още веднъж да гъкнеш, ще ти откъснем пагоните, а теб ще натоварим за родината в пломбиран сандък и ще отпътуваш в друга посока. Ясно ли ти е? — Титаренко изведнъж скочи и махна с ръка на капитана: — Ела с мен.

Той взе от задната седалка на джипа малка папка и без да я отваря, я подаде на Никифоров.

— Костя каза да ти я дам, на него вече не му трябва. А ти я скрий и си вържи езика на фльонга. Ясно? Нищо не си видял, не си чувал и не знаеш. И никого не познаваш. Дръж.

Титаренко скочи на седалката сякаш върху седло, даде газ и като отфуча на десетина метра, спря и пак се обърна. Запечата с длан устата си, а сетне се провикна:

— Разбра ли?!

А след още два часа в трофеен шикозен хорх пристигна „синя околожка“ с капитански пагони.

Нещо в Никифоров се сви. Но той стана и демонстративно спокойно и отсечено отдаде чест на пристигналия капитан от спецчастите. Без да гледа, оня махна небрежно с ръка и нареди на всички външни лица да излязат. Когато останаха двамата, „околожката“ сънливо-лениво огледа от главата до краката изпънатия капитан и попита:

— Познаваш ли лейтенант Грачов?

Никифоров престорено равнодушно сви рамене.

— Познавам го.

— Какво знаеш? — процеди мързеливо „околожката“.

— Ами умно момче. Разбира си от занаята.

— Какъв занаят?

— Нали работеше в комисията. Търсеше нещо.

— А защо Титаренко беше днес при теб?

— Минавал оттук, отби се да пие вода, излока цялата гарафа.

— Какво каза?

— Беше жега. Какъв ти разговор? Напи се и замина. Но какво е станало?

— Пречукали са го — съобщи особистът все така лениво, сякаш ставаше дума за нещо незначително.

— Кой?! Как?

— С шмайзер. Кой? — Особистът се подсмихна мрачно. — Фрицовете, то се знае… Та казваш, какво ти разказвал тука?

Никифоров мълчеше потресен, втренчен тъпо в синята околожка на фуражката.

— Значи не си спомняш… — констатира зловещо особистът. — Внимавай… Нареди да налеят в колата ми една туба бензин.

И излезе навън, без да се сбогува.

Чак късно през нощта, когато се убеди, че наоколо няма външни лица, капитан Никифоров оцени постъпката на Костя Грачов и се реши най-после да отвори папката му. Нямаше много рисунки, едва ли повече от десет, и не бяха големи — като отворена ученическа тетрадка. Бяха нарисувани с молив, туш, с червена и бяла минерална боя. Напрегната, свита китка на мъжка ръка, ходило, леки, сякаш въздушни скици на женски голи фигури със силни, мускулести бедра и едри гърди, глави на дългокоси юноши с барети, пестеливи пейзажни скици. Кафява хартия, почти картон, с оръфани ъгли… Изведнъж лъхна на такава старина, че Никифоров го обзе страх дори да я държи в ръцете си.

На обратната страна на листовете имаше залепени етикетчета с немски текст и Костя бе направил с молив неясни надписи, които наистина шашваха: „Микеланджело“, „Рембранд или негов ученик“, „Лука Кранах“, „Рубенс“, „Тициан“… Рисунките наистина бяха безценни. Но по какъв начин се бяха озовали у Грачов? Изглежда, е успял да ги скрие от вездесъщите любители на музейните антики. Ето защо се бяха засуетили „околожките“. Сигурно са научили от някого за находката. Може и Костя да е казал на някого и е тръгнало… Особистите явно знаеха цената на рисунките и заради тях бяха готови на всичко, дори… Дори какво? Нима и Титаренко е станал тяхна жертва?! Тогава защо идва този нагъл капитан…

Войната, естествено, е нещо безжалостно, но заради някакви картинки да убиваш своите… Но после Никифоров си спомни, че и за по-малко очистваха хора — за неволно отронена неподходяща дума, за непокорен характер. А това са стари майстори, автографът на всеки от тях е безценен.

Най-отдолу в папката имаше написана с молив бележка:

„Тези рисунки намерих аз, художникът Конст. Грачов, в мазето на напълно разрушена къща в гр. Дрезден през май 1945 г. Изглежда, са принадлежали на частен собственик, свързан по някакъв начин с Дрезденската галерия, не можах да открия личността му. Понеже рисунките имат висока художествена стойност, не сметнах за нужно да предам находката на представителите на военната администрация, защото всичко, което съм предавал по-рано, изчезна безследно и никой не даде убедителен отговор на въпросите ми. Разчитам да предам лично тези рисунки в един от нашите музеи. Конст. Грачов. Май, 45-а, Дрезден.“

И по-надолу — преписка също с молив:

„Иване, много те моля: каквото и да стане с мен, запази това.

Костя“

Едва сега Никифоров разбра, че опасенията на Костя съвсем не са били безпочвени. Сигурно е вече в ръцете на „околожките“, а при тях се знае как свършва всичко. Значи сега са се захванали и с познатите.

И тогава капитан Никифоров направи така, че нито една жива душа да не разбере къде са скрити рисунките. В това отношение възможностите на един комендант на малко немско градче са големи. Неслучайно през по-голямата част от войната капитанът бе служил в разузнавателна рота.