Фридрих Незнански
Опасно хоби (14)

12.

Вадим натисна клаксона пред желязната врата на вилата на Бай. Скоро от портичката се показа младеж с камуфлажна униформа, дойде спокойно до сивата жигула и се наведе към спуснатото странично стъкло.

— Защо свириш?

— Кажи на Виталий Александрович, че идвам от Константиниди. Той знае. И чака.

Младежът сигурно също знаеше, защото безмълвно отвори вратата и пусна колата. „Ето така живеем — просто, но с вкус — помисли Вадим. — Има за пазене, пази го. Когато през осемдесетте е бродил на Запад, е бил прост голтак. А сега — световноизвестен галерист! Издава списания и дипляни за изкуство! Къде ще се мерим ние…“

Гостът напразно се самонавиваше. Бай го посрещна повече от радушно. Учуди се само, че Георгий Георгиевич толкова бързо сменя плановете си, като вятърничава госпожица. Ту искаше той да дойде, ту е решил Вадим да донесе платната.

Също толкова лесно прие обяснението на Вадим, че дядото винаги е бил непостоянен. А днес изобщо не му е до разходки. Такава се е завъртяла, не е за приказване.

— Ти ли караш? — попита бегло.

Вадим кимна. Бай надникна през прозореца и вдигна смаяно вежди:

— Какво виждам! А къде е твоят ален хубавец? — Имаше предвид мерцедеса.

— Капризничи нещо — небрежно отвърна гостът. — Закарах го на майстор, а жигулата взех от приятели. Щом вози, значи е добро. Колко му трябва на човека.

— То е така… — вдигна рамене Бай.

— Защо питате? Да нямате работа в града? Мога да ви закарам. Аз съм за бързо, свършвам работата си и заминавам.

— Не, мислех да ударим по една. Нещо ми дойде настроението. Не знаеш ли защо? — Той намигна хитро и се насочи към кабинета си. Беше висок като Вадим, но тромав, с увиснало над колана шкембе и заоблени полегати рамене. Типичен месар от някой селски пазар край Москва. Има много пари, пък няма фасон. Затлъстял ли е, мързелив ли е?

Бай като че ли подслуша мислите му, обърна се, огледа Вадим от главата до петите с бързия си лепкав поглед.

— На колко си?

— В какъв смисъл? Не ви разбрах.

— На колко години.

— Ударих четиридесетака.

— Добре — кимна Бай. — Тъкмо хубава възраст. Един стар познат някога казваше: той е млад, всичко е пред него! А? Xo-xo-xo.

Вадим също се засмя. Вярно, насила, защото сега най-много искаше да приключи нещата тук и да се връща в Москва, където го чакаха доста работи за днес. И истинско напрежение.

В кабинета си Бай седна на дивана, покрит с тъмновишнев пухкав китеник, и просна широко краката си.

— Хайде, вади — разреши накрая той и потри доволно ръце. — Не ме измъчвай, показвай!

Вадим отвори голяма черна подвързана папка, която бе взел от колата, и извади първото платно, внимателно свалено от рамката. Краищата му още бяха свити и пазеха формата на дървото.

Бай подпря лакти на коленете си и стовари двойната си брадичка върху свитите си юмруци. Гледаше мълчаливо, само понякога сумтеше, мляскаше и облизваше устните си.

Наистина, изумителният Мане си заслужаваше цената.

Прочутите гребци, тръгнали с лодки по Сена, седяха с веселите си приятелки в кръг и пируваха на чист въздух и слънце. Това беше нещо невероятно! Приказка и вълшебен прозорец към миналия век. Да, има неща, които човек не е в състояние да преразкаже, може само да ги почувства, усетил как се пълнят гърдите му със свеж слънчев полъх.

Галеристът неохотно прекъсна съзерцаването на живописното чудо и погледна Вадим с невиждащи очи, намръщи се и късите му вежди се сключиха. Сякаш сравни две несъпоставими неща. Кимна няколко пъти замислено, премляска.

Истината е, че картината няма цена. И затова трябва да бъде продадена. Има достоен купувач, знае той. Но за целта ще трябва да я изпраща в Америка. При това трябва сам да свърши всичко, защото такива неща не се вършат с посредник…

— И какво още се откъсна от сърцето на стария? — Бай попита уж без никакъв интерес, а в същото време го свиваше под лъжичката. — Едва ли може да се сложи нещо по-горе от Мане в колекцията му. Освен ако…

— Той нареди да ви покажа още веднъж онези две работи на Сезан. Какво ще кажете, стига ли? Ще ви стигнат ли парите? — Вадим си позволи лека усмивка.

Беше разбран правилно.

— Момче, това вече е моя работа. Хайде вади!

И отново цял потъна в съзерцание пред рисунките на гениалния Пол Сезан.

— Както си спомняш, за гребците уж се бяхме разбрали преди. Дядото не е ли променил цената?

— Иска шестстотин. — Вадим равнодушно вдигна рамене.

Бай кимна.

— А за Сезаните — по двеста. За да се закръгли и да стане „лимон“.

Бай пак кимна. Помълча и рече:

— Защо пък му е кръгла сума? Ако изведнъж предложа повече?

— Нужда, Виталий Александрович — въздъхна съвсем тежко Вадим. — Не ни е до екстри.

— Какво се е случило? — Бай го погледна с интерес.

— Неприятна история…

— Не го усуквай, свои хора сме все пак.

— Тази история не ме прославя. Носи ми само скръб и позор пред света…

— Значи заради тебе дядката е решил да се лиши от шедьоврите си? В такъв случай на теб дължа… Добре, благодаря, ти държиш на думата си. Аз също, както ти е известно. Квит ли сме?

— Виталий Александрович — Вадим почти се замоли, — кълна се в родната си майка, в тези неща няма нищо криминално. Направете така, както сте се уговорили с него. Аз съм само допълнителното звено, нищо повече. Моята работа е да ги донеса, да взема от вас „лимона“ и да го занеса на тъста, той да ги преброи и пак чрез мен ще ги предаде в чужди ръце.

— Ох, така разказваш, че нямам търпение да чуя какво ще стане по-нататък.

— Не съм сигурен, че ще му е приятно. Поне на мен ми е неприятно — почти отсече Вадим.

— Аз няма да казвам! — Бай се лепна за него като кърлеж.

И Вадим най-сетне отстъпи, неохотно и набързо разказа за отвличането на Лариса, за условията на похитителите, за жестокия скандал с Константиниди, понеже няма пари за откупа. Разказа и за всичко останало, за което мъжете не обичат да говорят много, за щото подобни неща унижават достойнството, а нарасналата им популярност не е от много високо качество.

Бай, естествено, го разбра отлично. И правилно оцени нежеланието на Вадим да говори дълго на тази тема. Само не можа да въздържи остроумието си:

— Аз не познавам ли похитителите?… Шегувам се, момче, шегувам се, не ме гледай като полковник Волков, който обеща да ме скапе, ако не очистя незабавно въздуха на прекрасната ни и щастлива родина. Спокойно, момче, и аз те познавам. Но стига шегички. Излиза, че сумата, която ще ти дам сега, вие ще връчите на мошениците? Къде гледа милицията? Или семейната чест не ви позволява да намесвате властта?

— Ох, какво да се прави, познавате го не по-зле от мен… — Вадим печално сви рамене. — Той винаги казва едно, а върши друго. Звъня пред мен на разни места, уговаря се нещо. Писнало ми е от неговите капризи…

Галеристът помисли и се видя принуден да приеме логиката му. Познаваше характера на стареца, и то съвсем не от най-добрата страна.

— Какво още носиш? — попита уж между другото Бай, защото видя в очите на събеседника си някакво очакване и неловкост. Сигурно този подлец е преметнал нещо стареца. Не може дядката непрекъснато да инспектира сандъците си.

Самият Вадим знаеше за какво мисли Бай, докато го гледа. Нещо повече, той нарочно поведе разговора в такава посока, за да може този самовлюбен охранен пуяк да познае точно това, което иска той. Нека мисли, че нещастното и тъпо крадливо момченце, станало на четирийсет, не просто може, а трябва да бъде измамено — това искаше Вадим с целия си вид. И май го постигна. Да, Бай наистина налапа въдицата.

Вадим започна да се озърта без причина, макар точно сега никой да не можеше да го засече, и извади от папката си…

Не! Не може да бъде! Бай излетя над дивана като тапа и скочи към платното, без малко да падне на колене пред него. Впи поглед в долния ляв ъгъл на картината, където тъмнееха петте вълшебни букви „Degas“ — Дега, Едгар Дега! Неговата прочута „Шапкарница“, прочутият авторски вариант на онази, която е в експозицията на Чикагския музей! Дега, който наистина няма цена… в рамките на половин милион. Долари, естествено, Виталий Александрович веднага оцени трезво неволния си изблик.

Гостът се усмихна неволно, както го гледаше, но се постара моментално да скрие усмивката си.

— Как успя? — прошепна Бай.

„Това вече съвсем не те засяга“ — пак се усмихна Вадим, този път мислено, но отговори твърде сухо:

— Беше у нас. В нашия дом с жена ми. Това достатъчно ли е?

— Е, аз не питах за това! Разбирам — не си я откраднал, не си убил човек… Но как се реши?

— А! Това ли било — „досети“ се Вадим. — Работата е много проста. Трябват ми пари, и то веднага. Може да се провали командировката ми. Изключително отговорна. Как можа да се струпа всичко сега!… Само неприятности…

— Да речем… Стига си се вълнувал — забеляза мъдро Бай. — Лично аз не съм ти причинил никакви неприятности. Тъкмо обратното, помогнал съм ти, нали?

Виталий Александрович твърде недвусмислено му напомни, че само преди два месеца фирма „Доверие“, на която Вадим се водеше президент, получи кредит от Централната банка за трийсет милиарда рубли срещу гаранционно писмо от Министерството на културата, издействано от Бай. Със сумата трябваше да се закупят от унгарски партньори няколко партиди бои, лакове и други материали, страшно необходими на художниците, но липсващи в страната, въпреки че преди се продаваха на всяка крачка. Та Едуард Мане бе част от „моралната“ компенсация, за която двамата предварително се бяха споразумели.

Бай като че ли бе решил да прибави и Дега? Няма да стане, господинчо. За тези „Шапки“ пак ще трябва да платиш в същата валута. Стига ти, че сигурно ще я препродадеш двойно и тройно на твоите американци.

— Господи, кой говори за вас! — Вадим махна с ръка. — Единствено вие помогнахте истински. Другите се измъкват главно с обещания!

Няма да седне да обяснява, че онези милиарди отдавна са обърнати във валута и преведени по сметката на унгарската партньорска фирма „Безалом“, което в превод е пак „Доверие“. И неин съучредител е пак същият Вадим Борисович Богданов. Но Бай няма нужда да знае подробности. Сега, когато завършваше пазарлъка с него, Вадим разбра ясно, че след всичко сторено тук, в тази страна, за него има само един път. Не биваше да губи нито миг. Бай все пак забеляза напрегнатостта и нервниченето на Вадим.

И предложи категорично — триста. Гостът поклати отрицателно глава. Добре, четиристотин! Това е максимумът. Виталий Александрович взе да обяснява, че милион за стария и още четиристотин за зетя е всичко, което има в наличност.

— Петстотин! — отчаяно махна с ръка и Вадим веднага върна платното на масата.

— Петстотин става — одобри той.

— Но откъде да ти намеря спешно сто хилядарки? — Галеристът се разстрои от собствената си несдържана щедрост.

— Да направим друго — предложи изход Вадим. — На мен изплащате пълната сума, а другата част занасяте лично на тъста. В края на краищата има ли значение кой ги предава? Все едно трябва да ги дадете… Донесох ви картинките по негово указание, всичко е точно, нали. За цената сте се разбрали помежду си, аз нямам нищо общо. Пък и честно казано, не горя от желание да изслушвам поредните му упреци и оскърбления. Нямам желание, разбирате ли? Нека ви разкаже какво съм лайно — и той изведнъж се засмя. — Но знаете ли какво, напишете ми за всеки случай една бележка, че сте получили от мен Мане и две рисунки на Сезан, които съм донесъл лично от Константиниди според предварителната ви уговорка.

— Защо ти е? — учуди се Бай.

— Ах, Виталий Александрович, скъпи, изглежда, малко познавате Георгий Георгиевич. Никой не може да знае с какво ще го изненада по задника в следващия момент. А така ще имам оправдание, че не съм ги откраднал, а според собствената му воля съм ги предал в солидни ръце. Няма да я размахвам на всяка крачка. Бележката с нищо не ви заплашва, но като познавам характера му, знам, че може да ме изпрати отвъд Сибир. Нали?

— Знам — малко озадачено изрече домакинът. Но веднага съобрази, че подобна бележка с нищо не го компрометира. Напротив, може да му е полезна. Този глупак не разбира, че си пъха главата в торбата.

Седна на масата и написа бележката. Вадим я прочете, сгъна я внимателно и я пъхна в джоба на якето си.

— Ами ти какво ще правиш? — предпазливо започна Бай. — Нали жена ти…

— Но какво мога да направя?! — Вадим почти изкрещя, но веднага се овладя. — Предлагах му мой вариант. Не прие. Наруга ме. Изпъди ме от апартамента. За какъв дявол се върнах? Реши лично да преговаря с ония мошеници, въобразява си, че е най-умният. Но те веднага му казаха, че са отвлекли не моята жена, а неговата дъщеря. Следователно аз не им трябвам. Какво могат да получат от мен? Този Дега? Защо им е? Какво разбират те от Дега? Пипнали стария, а той не е толкова беден, както се представя… Ох, какви ги говоря, вие по-добре разбирате. Ето. Работите ми изостават и унгарците не могат да чакат кога старият пръч ще вземе окончателното си решение. Затова съм като на тръни.

— Ясно. — Бай замислено го погледна, сякаш пресмяташе нещо важно за себе си. — Ти си знаеш, проблемът си е лично твой. А може да имаш право за себе си, кой знае… Какво ще кажеш, да ударим по една, преди да тръгнеш? За късмет, а? Не се бой, ще ти донеса едно нещо! Пъхаш го в уста и никой катаджия няма да усети, че си пил. Освен ако не го прегазиш! — засмя се Виталий Александрович.

— Добре! Да става каквото ще! Давай по една! — неочаквано се съгласи Вадим. — От две чашки нищо ми няма. А от друга страна, свърших задачите за днес. Наливай, съблазнителю! Хайде, за пътуването и за късмета!

Бай кимна доволен и излезе от стаята.

Качи се на втория етаж, извика с пръст пазача си Льоша и му пошепна да извика бързо шофьора.

Андрей, над трийсет и пет годишен, суховат и невисок брюнет, беше не само опитен шофьор, но и личен телохранител. Шефът съумя дори да му извади разрешително за носене на оръжие. Този малко мрачен и лаконичен човек му бе абсолютно предан и изпълняваше безпрекословно и добросъвестно всичките му поръчения и затова бе ценен. Много високо ценен.

Сега пак се усамотиха в спалнята, там под избелелите френски тапети от седемнайсети век бе вграден таен сейф. А тези тапети Бай купи съвсем наскоро и сравнително евтино от вдовицата на бивш генерал от КГБ, който веднага след войната, още майор, се занимавал с репарациите в победена Германия. Изглежда, този чекист е бил печен, добре се е трудил не само за благото на държавата. Ще трябва по-късно да претършува вдовицата: бабката, на ръст като вейка, сигурно пази доста скъпоценности, иззети навремето от победителите в страната на победените. Много са били добри по тази част тия от НКВД. Нищо не са пропускали.

Но за това ще мислим после, а сега е по-важно друго: ситуацията с Константиниди се подрежда изключително успешно. Едва ли в близко време може да имаме подобно стечение на обстоятелствата. Но Бай се нуждаеше от бърз и решителен изпълнител на проекта, който се роди в главата му, докато слушаше как гостът се измъчва от собствената си непълноценност и описва семейното нещастие. Трябваше му човек като Андрей. Бай го щадеше и се стараеше по-рядко да го включва в подобни операции, защото знаеше колко трудно ще го замени с друг. Но тъкмо сега си струваше да рискува. Печалбата щеше да оправдае всички мечти, дори и най-дръзките.

А сега трябва незабавно да изплати парите, които Вадим поиска за несравнимия Дега, за да не възникне и капка съмнение у глупавия зет на великия колекционер.

Първо, ако сме докрай справедливи, Дега си заслужаваше и, второ, тази умопомрачителна за обикновен човек сума може да се окаже чудесна „защита“ за самия Виталий… после, по време на следствието…

Отвори сейфа, извади от него кафяво куфарче, обикновено на вид, препълнено със стодоларови пачки, после преброи петдесет, остави ги в куфарчето, а останалите прибра на камара пак в сейфа. Сетне бавно и замислено затвори сейфа, но изведнъж спря и изсипа обратно на леглото три пачки в „зелено“.

„Стига толкова — рече си Бай, — да не глезим много момъка…“

Докато затваряше сейфа, чу зад гърба си сдържано, леко кашляне и потръпна неволно. Обърна се и видя Андрей на прага на спалнята. Винаги го поразяваше, сякаш бе невидим и безшумен. Странно, но под краката му дори старата скърцаща стълба за втория етаж ставаше безшумна. Той е като котка — плавен, малко бавен и безшумен, но много силен и неуравновесен, макар суховатата му невисока фигура да не говореше това. Един незабележим мъж с наивни и раздалечени очи.

Андрей пак покашля тихичко в юмрука си и се втренчи въпросително в господаря.

Виталий Александрович му кимна, посочи с пухкавия си пръст меката табуретка до спалнята и го покани да седне, а той взе радиотелефона.

Избра бързо нужния номер и застана до прозореца, оглеждайки разсеяно двора.

— Андрюша, той сам ли дойде? — попита и прикри микрофона с длан.

— Зад ъгъла има някаква жигула — отговори тихо бодигардът.

— Мислиш ли, че е с него?

Андрей сви рамене:

— По-скоро след него… Един здравеняк мина два-три пъти покрай портата и пак седна в колата.

Бай кимна и моментално превключи вниманието си на разговора, защото след дългите сигнали в слушалката най-накрая абонатът се обади:

— Ало, ало!

— Още веднъж ви поздравявам, уважаеми Георгий Георгиевич. — Бай започна с бърз и умилкващ глас. — Извинете, че се реших да ви обезпокоя. Здрав ли сте? Нещо не ми харесва гласът ви, да не сте настинали?

— Покорно благодаря. — Константиниди отговори недоволно и с пресипнал глас. — Какво има още?

— Всичко е наред. — Бай побърза да успокои стареца. — Платната пристигнаха непокътнати, както се казва. Благодаря ви изключително много, благодетелю. Гледам и не мога да им се нагледам, ей богу! А за Сезаните нямам думи. Стоплихте ми душата, благодаря… Но сега мисля за друго. Извинете, може ли да ви забавя за миг-два?

— Говорете, щом сте започнали — пак недоволно рече старецът, като смяташе, че този мошеник е хвърлил хищното си око на още нещо.

— Уважаеми Георгий Георгиевич, написах ви една бележка, колкото да спазим протокола, че съм получил от вас платната. Готов съм да предам парите на Вадим, както се бяхме разбрали. Но вие огледахте ли го днес внимателно?

— Да, защо? — промърмори Константиниди.

— Как да ви кажа… — Бай се направи на замислен, сякаш старецът можеше да го види отнякъде, и направи пауза. — Май е почерпен. Има вид на пиян врабец, един такъв рошав — той се изкиска тихо, — нещо е напрегнат. Струва ми се, че някъде отрано се е подредил. И у дома продължи. Като се залепи за мен, сякаш опря на гърлото ми нож: налей ми, вика. Нали ме познавате, аз сутрин никога не си позволявам. После ми се стори, че не му е добре, може да е махмурлия, затова наредих да донесат бутилката. Така че докато аз се наслаждавах на „Гребците“, той погълна почти половин шише. Какво ще кажете по този въпрос? И аз си помислих: може би не си струва да рискувам? Хайде да ви изпратя шофьора си, ако не възразявате, буквално на мига изпращам Андрюша, виждали сте го, един тих, приличен младеж. Той да ви предаде уговорената сума.

Константиниди мълчеше.

— Не дай Боже да наруши нещо, че хайде пътна полиция, това-онова, какво има в куфарчето, а, пари значи, и то много, и то валута… Как мислите?

Старецът още умуваше и Бай започна вече да се дразни, да кипи, но погледна под вежди шофьора си и забеляза присвитото му око, та се сдържа.

— Георгий Георгиевич, щях да пропусна, ако сте забравили моя Андрей, а нали не пускате у вас непознати и добре правите, можем да се уговорим така: той ще позвъни четири пъти — два пъти късо, два дълго, а в ръка ще държи кафяво куфарче. Вие погледнете в перископа си — Бай се усмихна, — вижте го и чак тогава отворете вратата. Ако желаете, нека Вадим ги донесе. Все ми е едно, ваша воля, както наредите. Между другото той не чува разговора ни, обаждам се от спалнята. Така че не изпитвам никакво неудобство — нито пред него, нито пред вас. Решавайте…

Бай отмести слушалката от ухото си, изду бузи и въздъхна шумно, като демонстрираше неизвестно пред кого колко му е омръзнал този своенравен старец, за чиито пари се налага да се грижи кой знае защо той.

Най-накрая Константиниди се предаде.

— Добре, така да бъде — изскърца старецът. — А на оня мерзавец предайте: когато изтрезнее, веднага да ми се обади. Какво животно само… Е, хайде, бъдете здрав.

Бай изключи телефона, хвърли небрежно слушалката на леглото и седна срещу Андрей.

— Мисля, че разбра какви действия ни предстоят?

Бодигардът гледаше мълчаливо господаря си и очакваше продължението.

— Както разбираш, Андрюша, не ти трябва опашка. — Бай кимна към прозореца. — Пристигаш на „Староконюшени“, звъниш, както чу. Ще ти дам друго куфарче, пак такова. — Посочи куфарчето на пода пред краката си и подаде на шофьора три пачки. — Ще ги сложиш вътре и ще ги покажеш на шпионката, ако дядката поиска. Но те са твои, разбра ли, Андрюша?

Младежът кимна все така мълчаливо, но този път едва сви тъмните си почти сключени вежди. Изглежда, най-после се досети за какво му дават този хонорар.

— Ще вземеш моята чанта, нали я знаеш? — След поредното утвърдително кимване Бай продължи, сякаш ставаше дума за най-обикновена работа: — Той има вкъщи много картинки. Но не трябва да ги сваляш от рамките, това ще те забави, а имаш на разположение около половин час. Най-много четирийсет минути. Аз ще се опитам повече да задържа този пикльо. Но, Андрюша, главното е всичко да е натурално, нали разбираш?

Нямаше нужда от отговор.

— Такива ми ти работи… големичка ще е чантата, обаче… Прекалено дълго е да чупиш рамките, пък и няма да стане хубаво. Излишна работа. Започни от спалнята. После кабинетчето и стаята отляво. Голямата я остави за накрая: там няма много ценни платна. Впрочем ще видиш как ще тръгне работата и как ще си с времето. Ясно?

Андрей пак кимна. Значи е разбрал всичко и не показва неудоволствие.

— И последното. Това е личната ми молба към теб. Не носи оръжие. Не бива да има никакъв шум. Постарай се да не оставиш следи. Смятам, че за този сам ще измислиш нещо — и Бай посочи с показалеца пода, имайки предвид Вадим, който стоеше в този момент в кабинета и очакваше да му платят. — Хайде, Андрюша, Бог да те пази!…

Вадим седеше на любимия диван на домакина, забил морно-равнодушен поглед в тъмния ъгъл на кабинета. Виталий Александрович влезе и донесе неначената бутилка уиски „Балантайн“, две високи чаши с искрящи кристални стени и отворен буркан с едри гръцки маслини. Към пълното си бедро притискаше кафяво куфарче.

— Помогни ми — рече.

Както седеше подпрян старческата с ръце на коленете, Вадим се надигна неохотно и извади куфарчето изпод лакътя му.

— Твое е. — Бай кимна и сложи в края на писалището буркана, уискито и чашите. — Можеш да не ги броиш — петдесет парчета са.

Но Вадим отвори все пак капака и опитното му око пресметна: май не лъже. Затвори куфарчето и го сложи настрана. В това време Бай изви капачката на бутилката, тя изпука, наля щедро в едната чаша, а в другата на дъното за себе си, после взе от перваза пластмасова бутилка със сода и попита:

— Как ти се струва?

— Няма нужда, остави — махна Вадим.

Бай поклати глава и си наля малко. Вдигна чашата и намигна:

— Наздраве! — После тикна буркана с маслините към госта.

Пи на екс, глътна черна маслина с костилката и рече:

— За всеки случай се обадих на дядото, всичко става, обясних му, че утре рано ще му занеса парите, както се уговорихме с теб… А той се запъна — Бай пренебрежително се засмя — и близо пет минути само сумтя, докато слушаше моите приказки и оправдания. Накрая се съгласи. Както сам разбираш, при нас нещата са ажур.

А, щях да забравя: той каза, по-точно нареди, при него всичко е в заповедна форма, нареди оттук да се отбиеш при него. Беше категоричен. Изглежда, заради ония ваши работи. Но тонът му, да беше чул! Уж е бил винаги интелигентен човек, относително де… — Бай погледна многозначително Вадим, — а изведнъж заговори като докер на гарата… То си е твоя работа, разбира се, но аз на твое място все пак щях да се отбия, защо да влошаваме отношенията, нали?

— Ще помисля — обеща Вадим мрачно и посегна към бутилката. — А къде е онова средство срещу катаджиите?

— А, да. — Бай се сепна. Бръкна в писалището и извади найлоново пакетче с някакво кафяво коренче. Помириса го и му го подаде.

— Вземай всичкото. Като видиш катаджии, слагаш в уста и смучеш. За камуфлаж можеш да захапеш и незапалена цигара. Никой уред няма да покаже алкохол. Стига да не почнеш да прегръщаш мильото!

— Давай. — Вадим също помириса коренчето, ухаещо силно и приятно, и го сложи в джоба си.

— Все пак не карай много бързо — добави загрижено Бай, като видя как гостът му хвана решително бутилката. — Всичко става!

— Не се бой за мен — успокои го Вадим. — Ти само се погрижи утре за „лимона“ на стареца. А пък аз ще му дам днес разписката, да опустее дано…

— Нямаш проблеми! Не се тревожи, както знаеш, моята дума е твърда… Значи заминаваш? За дълго ли?

— Ами, дреболия, максимум за две седмици. В Будапеща. Вече май не се брои за чужбина.

— Виж ти! — сети се Бай. — Излиза, че пак по ония въпроси? За лаковете и боите, нали? За ония милиарди?

— Какво странно има? Нали трябва най-сетне да се заема с бизнеса си! Стига съм тичал като куриер на стареца — пошегува се уж предизвикателно Вадим, като гледаше без усмивка потното кръгло лице на Виталий Александрович.

— Чрез министерството ли заминаваш?

— Аха. Както се казва, с твоя помощ. Благодаря, господарю!

— Вадим, я стига! — удиви се Бай. — Да не съм ти направил мръсно, какво ти е? Не ти ли издействах аз кредита? Или след моите обаждания Кисота не е направила нещо както трябва? Учуден съм от тона ти, и то искрено!

— Извинявай, просто настроението ми… Пък и нали виждаш, старецът ми създава достатъчно… — Вадим махна с ръка и с целия си вид показа, че наистина е прекалил.

— Вадуля, твоето настроение си е твой проблем — отбеляза назидателно Бай. — Няма защо да ми стоварваш кривите дърва на гърба. А за Кисота не попитах от тъпо любопитство. Тя трябваше да ти осигури всичко, както я бях инструктирал. И да получи това, което й се полага. Нали не си я обидил? Не си, нали?

— Не съм. — Вадим се усмихна.

— Браво на теб. Тази жена и утре може да е полезна за всички. Такива контакти не са за изпускане. Бъди по-нежен с нея, по-открит, тя е самотна жена и сигурно е гладна, нали разбираш, Вадик? Знаеш ли на какво са способни такива жени за малко нежност? Не знаеш май… Макар че на твоите години още не е задължително да знаеш. Но за в бъдеще… не забравяй.

Вадим премълча, но си помисли: „Проклета змия! Всичко знае, за всичко му докладват, че и с подробности… Иска да изглежда безкористен, меценат, покровител на изкуствата, а сигурно в главата му чатка сметачна машинка, която непрекъснато пресмята: изгодно-неизгодно…“

За хилавата си Кисота също не започна случайно: иска още нещо от него. Но какво ли? Засега не е известно какво му е хрумнало на този паяк… А Кисота? Благодаря ти, пухчо сладък, добра идея ми подхвърли, без да искаш. Как не съм се сетил по-рано? Как всичко може да си дойде на мястото, направо чудно! Нали тъкмо Кисота е следващата спирка или дори гара по дългия му път днес. Остава само да разбере какво общо има с нея Бай?…

Виталий Александрович смяташе, че чете мислите на събеседника си — съмненията му, желанието по-бързо да си свърши работата тук и да хвърчи в министерството при Кисота. Но Бай вече й звъня и Аля му съобщи, че зам-министърът е подписал всички необходими документи, също и гаранциите, ако по време на преговорите възникнат някакви финансови усложнения. А Вадим трябва да мине днес и да вземе документите. Нека върви. Но само след посещението на „Староконюшени переулок“. Трябва да предупреди Кисота да бъде по-нежна и по-мила с Вадик, в края на краищата е възможно нещо да получи и тя. А за тази цел, моя стара приятелко, трябва да задържиш в обятията си този безделник и нищожество, та ченгетата по-лесно да пипнат престъпника. Така… Преди Виталий имаше нужда от Вадим като железен пропуск пред стария Константиниди, но сега за какво му е.

— И кога е самолетът ти?

— Вдругиден — излъга Вадим неизвестно защо и не погледна събеседника си. Билетът му беше за утре, при това за първия самолет.

— Аха…

Бай се успокои и реши, че всичко се нарежда от добре по-добре. Много удобно. В такъв случай няма да хвръкнеш заникъде, малкият, а ще отпътуваш в закритата джипка към едно определено място. Жалко за парите в куфарчето. Ако Андрей беше сега тук, щяха да ги подменят, преди да си се опомнил… Може пък така да е по-добре: все едно няма да има време да ги изхарчи. Ще трябва да намекне на Кисота и по този въпрос…

Вадим пиеше бавно от уискито си, Виталий Александрович му задаваше незначителни и напълно безобидни въпроси и колкото можеше печелеше време. Накрая реши, че това е достатъчно, и тръгна да изпраща госта на двора.

— За всеки случай не карай много бързо — бащински го предупреди Бай. — Гаранцията е сто процента, но пешеходците са тъп народ, обичат да се хвърлят под колите, да пази Господ… Довиждане. Обади се, като се върнеш от Будапеща. Може да се спазарим за още нещо…

Той се изкиска и тракна вратата на жигулата. Изчака, докато Вадим излезе, и после с удоволствие забеляза как покрай портата веднага след него мина още една жигула с якичък шофьор, както беше казал Андрей. А Андрей познава хората.

Като се прибра вкъщи, Виталий Александрович позвъни на Алевтина Кисота и я помоли да направи необходимото и да задържи през двата почивни дни Вадим при себе си. Лично за него било много важно, добави Бай: работата е сериозна и свързана с много пари. Ще носи кафяво куфарче, да се постарае да не го изпуска от очи. Най-добре да оставят куфарчето у дома. Не е лошо да се поразходят с младежа с параходче, да наемат двуместна каюта, както в добрите стари времена, с преспиване по пътя. Или да се отбият в някой хотел-мотел, изобщо да се повеселят през нощта. Най-вероятно настроението на младежа ще е отвратително — скарал се е със стареца, затова на всяка цена тя да го развесели.

Кисота искаше да се възмути: за кого я взема той? Да не е някоя проститутка? Но Бай бързо охлади разгорещеността й:

— Повече не са ти нужни хонорари, така ли да разбирам? Алка, всичко струва пари. А особено по днешния курс струва много пари. Дори простият ни живот… — заключи той философски и си помисли, че преди десетина години Алевтина наистина нямаше цена, а сега какво да й гледаш: дърта кошница. Но кой знае как ще завърши този експеримент за нашия Вадик, ако Алка се запали.

Всъщност знаеше със сигурност. Стига всичко да продължи по плана му, възникнал именно днес, по странно стечение на обстоятелствата.

Когато този план започна да се оформя в главата му, той направо се изпоти от някаква неясна засега възбуда, хем винаги се стараеше да не взема импулсивни решения. Но има и изключения! Като днешното, когато най-първото решение по-късно излезе и най-правилното…