Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Опасное хобби, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Венета Козарева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Опасно хоби
Преводач: Венета Козарева
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: Роман
Националност: Руска
ISBN: 954-729-008-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3456
История
- —Добавяне
11.
Ашот донесе отнякъде цвърчащ тиган с две големи парчета месо, които димяха и ухаеха апетитно на подправки, заедно с топъл кавказки хляб лаваш и бутилка с лют сос.
Останаха без сили — Лариса направо бе разнебитена и смазана — и повече не се докосваха, сякаш негласно се бяха разбрали, но голите им тела вероятно бяха готови за по-нататъшни любовни схватки. Не… стига толкова, може да не издържи сърцето. Лариса се боеше да си представи всичко останало, защото изцяло и без остатък се бе озовала във властта на Ашот. Той не настояваше. Сигурно имаше причини. Или наближаваше време за някакви кардинални решения.
В желанието да отмъсти на мъжа си, тя предизвика такъв ураган, че неволно сама се оказа в епицентъра му. Какъв страшен любовник! Да, тази продукция не е за всеки ден, само за еднократна употреба. Димка е майстор, но пред момчето е като студен и пресметлив котарак. Каквото и да се случи сега, както и да завърши тази идиотска история, Димка няма да я получи повече. Поне това разбра ясно.
Но тя се гордееше със себе си: кой е способен да издържи подобен натиск! Тя можа.
Точно в разгара на закуската, лакома и безмълвна, се чу шум от автомобил. Ашот за миг се напрегна, ослуша се, после скочи бързо да се облича като изстрелян от невидима пружина. Той погледна изразително Лариса, докато закопчаваше дънките си, и изтича навън.
Тя помисли и реши, че няма да е твърде удобно да разговаря в този, меко казано, фриволен вид с новодошлия, който и да е той, и също се заоблича.
Зад вратата се чуха високи и зли гласове, ако се съди по тоналността им. Говореха на арменски. По-точно викаха си взаимно. Тази непозната езикова бариера бе доста дълга. Най-накрая вратата на стаята се отвори и влезе брадатият арменец, който първия път бе толкова любезен с нея и изглеждаше малко по-голям от Ашот.
Без да поздрави, той огледа мрачно, под вежди седящата на дивана жена от петите до темето и обратно. Не се обърна, а се скара рязко и сърдито на Ашот, който стоеше зад него с виновно наведена глава.
— Лариса Георгиевна, имах по-добро мнение за вас — рече най-после брадатият.
— Кой сте вие и въобще какво отношение имате към мен? — искрено се учуди тя. — Какъв сте ми? Сват, брат, годеник, съпруг? Вие сте най-обикновен бандит, нищо повече, който се занимава с лайняната си работа, защото не умеете нищо друго. Не ми се бъркайте. Разберете най-после, все ми е едно какво мислите за мен.
— Добре. — Той се съгласи подозрително лесно и бързо. — После ще поговорим за това…
— Изобщо не възнамерявам да разговарям с вас за каквото и да било.
— Готово. — Той показа с ръка. — А сега ще ви дам телефона, ще се обадите на баща си и ще кажете, че с вас всичко е наред. Той иска така. Защо да усложняваме живота на стария човек.
— По-рано трябваше да се досетите, мислители скапани…
Брадатият не отговори, извади от джоба на якето си слушалката на радиотелефона, извади антената и я подаде на Лариса. Тя беше виждала вече подобна вещ и дори веднъж говори от колата на един бизнесмен, но сега нямаше значение. Затова не й беше трудно да се свърже с баща си. Когато чу продължителния сигнал, Лариса Георгиевна погледна брадатия и попита рязко:
— За какво мога и за какво не бива да говоря с баща си?
Младежът дори потръпна от предизвикателния й тон, но само сви рамене.
— Каквото искате. Той се интересува от самочувствието ви. Дали не ви обиждат. Кажете му, че с вас се държат добре… Дори прекалено… — И той довърши изречението на арменски.
— Откъде знаете, че прекалено? — Тя попита с явен присмех.
— Не бива напразно да вълнуваме стария човек — изрече назидателно брадатият и се намръщи.
— Ало! Татко? Аз съм — занарежда Лариса, като чу характерното покашляне на баща си.
— Ларочка, скъпа, толкова се вълнувам за теб! — Константиниди заговори с малко сух и доста безсърдечен глас. — Надявам се тези негодници да не са ти сторили нищо?
Този татко! Дори в такава ситуация не може да се въздържи и да не я убоде лекичко. А пък обича дъщеря си, Лариса го знаеше, но въпреки това непрекъснато мърмори и не можеш да го разбереш какво иска. Има всичко каквото е желал. Но явно не му стига. Не мирясва. И другите не оставя да живеят по своя воля — всички поучава, всички наставлява… Но тя реши да не бъде рязка.
— Можеш да не се вълнуваш, нали ме познаваш! — Тя успокои баща си. — А тези престъпници от пръв поглед наистина изглеждат на съвсем прилични хора, представяш ли си.
Тя с удоволствие чу как брадатият се изкашля недоволно: гледай какви горди сме се насъбрали, същински наследници на Робин Худ!
— Дъще, поискаха един милион долара за освобождаването ти. Разбира се, че е много. — Баща й разсъждаваше като за нещо странично, да речем за покупка на коза, защото не си позволяваше подобен търгашески тон по отношение на картините си. — Но ти си единствената ми наследничка… — Сети се най-после! — Казах им, че съм съгласен. Сигурно ни подслушват, затова няма повече да говоря. Ще се постарая още днес да намеря необходимите пари, разбираш ли ме? А утре ще им ги предам. Така че, дъще, ще потърпиш до утре, нали?
— Налага се да търпя… Какво да правя, като сме загазили…
— За твое сведение, отдавна сме загазили… — подхвърли баща й. — Надявам се, че схващаш за какво и за кого говоря?
— Да, татко. Знаеш ли, и аз имам аналогично впечатление. Май беше прав, а аз, както винаги, съм глупачка.
— Точно така! — завика високо той. — Както винаги, това са негови номера! Ще го накажа аз този негодник, обаче… Така ще го накажа, както не е подозирал! Ще го накажа за целия му гаден живот! — Старецът задиша тежко. И добави след миг: — А ти потърпи. И не им позволявай… Ах, дяволска работа! За какво ти говоря!
— Откъде ще намериш толкова пари? — посъчувства Лариса.
— Ще намеря — въздъхна той. — Само не забравяй какво сме решили с теб. Аз съм напълно готов. Сега е твой ред, дъще.
— Слушай, татко — Лариса неочаквано се развесели, — а не е ли най-добре да пратим всичките по дяволите? Какво могат да направят, ще ме убият ли? Глупости. Тия арменци до един са пъзльовци. Какво ще кажеш, хайде да ги изпързаляме, а? И да става каквото ще!
Провокацията й сполучи. Защото, ако бяха й разрешили да продължи тази тема, значи намеренията на похитителите наистина са сериозни и няма да отстъпят от своето. Ако пък е обратното, най-вероятно още не са решили какво ще правят после. Хванали бика за рогата, а не знаят какво да правят по-нататък: не могат да го удържат, а пък е страшно да го пуснат. Следователно историята с отвличането е най-обикновена игра, и то лошо изпълнена.
Но брадатият скочи, дръпна грубо от ръцете й телефонната слушалка, отстрани Лариса рязко с ръка и заговори:
— Уважаеми Георгий Георгиевич, убедихте се, както лично ви обещах, че Лариса Георгиевна е жива и здрава, дори се чувства по-добре, отколкото очаквах. Настроението й е войнствено. Но засега това не е опасно за нея. Повтарям, засега. Защото, ако размислите и започнете да слушате дъщеря си, тогава може да стане лошо за нея. Дори много. Просто тя още не знае, че когато един човек е отвлечен с цел откуп, не го държат във вили с всички удобства, а в студено мазе с белезници. За да стане по-мек и сговорчив. А свежото му и бяло тяло става зелено и сбръчкано като на жаба. Направихме това изключение заради вас и заради нея, но мисля, че е било напразно. Чухте нашите условия. Парите трябва да донесе — утре, нали? — мъжът й. Вашият зет, нали така?
— Но моля ви! — Константиниди се възмути. — Как мога да изпълня вашите напълно идиотски условия, след като преди половин час изгоних от къщи онзи нагъл дръвник и му наредих повече да не се мярка тук! Да не искате да го търся из цяла Москва? Колко скъпоценно време ще загубя? По-добре преценете!
— Вече сме преценили, уважаеми. — Брадатият бе твърд и непоколебим. — Ето защо повтарям: няма да променяме условията. Вашите трудности са си ваш проблем. Няма да преговаряме с никой друг!
Той през цялото време натъртваше кавказкото си „не“, сетне натисна копчето и прекъсна, прибра с удар антената и сложи слушалката в джоба си.
Дали защото връзката бе отлична, или гласовете високи, но Лариса чуваше буквално всяка дума на баща си, макар да не беше близо до телефона. Значи баща й е решил вместо нея окончателната й съдба! Така-така… А Димка е истинска гадина. Студен и пресметлив. Тя не можеше да забрави погледа му вчера. Или още не искаше да го забрави? Трябва да скъса веднъж завинаги. За да не си спомня и да не съжалява после…
— А сега, Лариса Георгиевна, седнете, моля, и ме слушайте, ако не искате да попаднете в студеното мазе, както казах на многоуважаемия ви баща. Ние с Ашот сме братя. Аз съм по-големият.
— Изобщо не ме интересува. Дори ако сте мъж и жена, както е прието при вас на Кавказ.
— Не ме прекъсвайте! — В очите на брадатия светнаха зли пламъчета. — В нашето семейство по-малкият винаги се подчинява на по-големия, такъв е законът. А вие сте направили така, че Ашот го е нарушил. Защо? Мигар ви обидихме?
— Ах, ти за това ли! — извика Лариса Георгиевна презрително и на „ти“ проточи глас. — Да знаеш, Ашот отдавна не е момче. А вашите закони изобщо не ме засягат.
— Може — продължи спокойно брадатият. — Но трябва да знаете — той явно не прие нейното „ти“, — този закон в нашето семейство означава, че по-малкият прави всичко само след по-големия. И при жена отива след брат си, и след него се жени, и ако иска, дори се развежда. Такъв е законът. Аз не съм виновен.
— Ах, вие, нещастни сополанковци! — Лариса веднага се досети за какво намеква по-големият брат: съжалява, че не му се е паднало първо на него. — Не, тая няма да стане. С удоволствие дадох на Ашот, но на теб за нищо на света. Разкарай се! Ще съжаляваш през целия си гаден живот, ако ме пипнеш дори с пръст. Ясно ли ти е? Хайде изчезвай, пазителю на законите! Кажи на малкия, че сега ще разговарям само с него.
Лариса Георгиевна се задъха, отиде до прозореца и демонстративно залюля бедра. Загледа се навън към двора, скрит от външни погледи с висока ограда.
— Тъпаци такива, още не ме познавате — закани се тя многозначително. Но брадатият не я слушаше, беше се излегнал в креслото със затворени очи и изпружени до средата на стаята дълги като на лос крака.
„Къде го засърбяло! — помисли вече без никаква злоба. — Какво ще ме заплашват? Като искаш, кажи си и остави жената да помисли… Такива им били законите, значи по старшинство чукат мадамите, моля ви се!“
На връщане към дивана тя нарочно силно заби върха на обувката си в глезена му, което накара младежа веднага да си свие краката.
— Нали казах да се омиташ! Не е ли ясно? Да повторя ли? — И тя се приготви за следващ удар с крак.
Той се надигна бавно като мечка, с ниско наклонена глава, погледна я и тръгна към вратата.
— Кажи на Ашот веднага да дойде. Ще ми прави масаж! — извика предизвикателно след него.
Той рязко изви глава и рече с нисък и груб глас:
— Не предполагах, че сте такъв боклук, Лариса Георгиевна…
Сякаш някой я удари през лицето, дори страните й пламнаха.
Тя едва се сдържа да не скочи върху него с юмруци, с нокти. Навреме се опомни. Едва продума:
— Никого не искам да виждам… Господи, как ми дотегнахте всички! Бъдете проклети… И запомни, а после предай на когото трябва: не развалям вашето арменско семейство, а измислих такова отмъщение за бившия си мъж. Предай му, че в сравнение с Ашотик е едно миризливо коте. Предай му, на Димка ще му е приятно да чуе. А сега си върви. И не влизайте повече при мен…
Тя се захлупи на дивана по очи, като сдържаше с всички сили сълзите си, гърдите й се задушаваха или от ненавист, или от срам, един дявол знае, но обидата трябваше да се изплаче със сълзи. Което и стана…
Когато Лариса се нарева и вдигна глава, в стаята нямаше никого.