Фридрих Незнански
Опасно хоби (11)

9.

Напълно естествено, Константиниди се обади най-напред на Романова. Александра Ивановна беше в кабинета си. Тя изслуша с интерес съобщението на стария колекционер и накрая попита:

— Какъв е телефонът ви, нали е без телефонен секретар и не записва разговорите?

— Естествено, любезна ми Александра Ивановна. Защо са ми тия инженерни тънкости? Аз съм обикновен човек.

— Да, да — усмихна се Романова. — Но жалко. Струваше си да запишем точно този разговор… Добре, че е минало без заплахи. Значи им трябват парите, а не живота на вашата дъщеря и няма да се решат на „мокра“ работа. Многоуважаеми Георгий Георгиевич, предполагам, че вашите опасения не са безпочвени. Ще постъпим така: вие, естествено, не знаете нищо и не сте звънили на никого. Това е за пред зет ви. Понеже няма да отидете вие със сумата, а той, ще трябва да намерите парите. Лично за вас можехме да приготвим една хубава „кукла“.

— Какво е пък това? — поинтересува се Константиниди.

— Пачка пари, запечатани по специален банков начин. Но отгоре са сложени истински банкноти, а вътре — празни листчета. Така рискът е по-малък, понеже сумите са големи. Но както ми се струва, зетчето ви няма начин да не отвори без време куфара, за да провери дали не сте изпързаляли него и партньорите му. Заемете се с вашата част от работата, аз ще се разпоредя по моята.

— Александра Ивановна, миличка, но тази ваша… работа не заплашва ли бедното ми момиче?

— Първо, доколкото разбрах, дъщеря ви не е момиче. Второ, почти съм убедена, че не. Те просто няма да успеят.

— В какъв смисъл? — В гласа на колекционера вече се долавяше тревога.

— В прекия. Нали разбирате, нашите момчета от РУОП, регионалното управление за борба с организираната престъпност не обичат много да се церемонят. Имат си съвсем определени причини. Момчетата ходят на операциите със скрити лица, сега разбирате ли как ги обичат престъпниците? По принцип могат и да навредят.

— Господи, за какво говорите? — Константиниди съвсем се стресна.

— Окажат ли похитителите въоръжена съпротива, нашите момчета ще стрелят. Ако лично вас това ви притеснява, предлагам и друг вариант, като имам предвид конкретната ситуация. Може да ви се стори по-безопасен. Изборът е ваш, но моля не мислете, че имам особено желание да прехвърлям работата от едни рамене на други. Сигурно сте чували или сте чели по вестниците, че у нас има няколко частни детективски бюра по подобие на западните. Там не работят любители, а хора с най-висок професионализъм. За съжаление държавата, в лицето на имеющите власт, съвсем не се отнася с уважение към детективите си, да не кажа по-лоша дума, пък и заплаща труда им направо… Затова хората напускат системата, обединяват се, организират частни бюра, получават държавен лиценз, изобщо всичко е според закона. Повечето от тези момчета познавам лично от най-добрата им страна от съвместната ни оперативно-следствена работа, та те действат по-прецизно. Преценете сам: те са с дългогодишен опит и съответно мигновено се адаптират към резките промени в ситуацията, познават психологията на престъпника и имат ред други предимства. Уви, засега тези качества липсват на смелите и дори отчаяни момчета от РУОП, по правило техният опит е само от Афганистан, от още няколко вътрешни конфликта и казармата. Затова и така се отнасят към задълженията си. Но… има още една голяма разлика: частните „ченгета“ сключват договори с клиентите си и работят за пари. Ако клиентът желае — предават резултатите и заключенията си в съответните органи също като официалните служби. Когато делото е свързано с тежки и особено опасни престъпления, тогава е задължително. Ако това не ви притеснява…

— И скъпо ли вземат, многоуважаема?

Все пак търгашеството е заложено дълбоко в човека, помисли Романова, с каквито и високи идеали да го маскираш, непременно ще изплува на повърхността.

— Не, мисля, че не вземат скъпо.

— Например — настояваше Константиниди.

— Колко беше откупът, един милион долара ли? А какъв е днес курсът?

— Някъде около четири хиляди и половина, многоуважаема.

— Предполагам, че толкова пъти по-малко.

— Само милион? — смая се Константиниди.

— Точно така, от нашите хартийки, както се казва. Но би трябвало да имат тарифа, ако пожелаете, ще ви я покажат. Впрочем мога да ви препоръчам един добър познат, бивш мой подчинен, прекрасен оперативен работник, той си откри бюро. Името му е Вячеслав Иванович Грязнов, запасен подполковник от милицията. И бюрото му се казва „Глория“. За бога, да не помислите само, че имам някакъв интерес. За мен е по-лесно и по-просто да включа РУОП.

— Искам да помисля, Александра Ивановна — с право забеляза Константиниди.

— Естествено. Имате още време.

— А вие как ще постъпите на мое място?

— Аз ли?! — Романова се засмя и реакцията й сигурно го постави натясно. — Извинете, но като жена ще ги изпозастрелям всички. Собственоръчно. Но това е противозаконно. А по закон може да стане друго. Ние ги хващаме, предаваме ги на следствието, те си вършат работата и един божи ден предават делото в съда. Тогава останалите на свобода главатари на въпросната арменска или някаква друга групировка, която не е задължително да е съставена по национален признак, предлагат подкуп на съдията, който дори може да е равен на вашия откуп. Поставят алтернативата: или ти вземаш парите, след което всички са свободни, или мерзавците все пак остават в затвора, а жената или дъщерята на съдията, ако той е мъж, ако е жена — самата тя — ще бъдат побити на кол. Сигурно от историческите източници познавате турското наказание, това е бандитският му вариант. Понеже никой не може да защити нашите съдии, да не говорим за семействата и близките им, познайте какво решава съдията. В най-добрия случай ще изпрати делото на доразследване заради някакви недоказани не много съществени епизоди. Какво искате от мен, дявол да го вземе?!

— Да — мрачно обобщи Константиниди. — О, Темида!

— Но ако не греша, тя е от вашите земи. Така че претенции за слепотата й… Не ми се сърдете, Георгий Георгиевич, просто настроението ми от сутринта е кофти. Причината не сте вие. А относно съвета, ще кажа следното. Нали сте почти сигурен, че тази игра е замислена от зет ви? Ако тръгнем по официалния път, в края на краищата трябва да има съдебно разследване. Ще започне следствие, а тия мръсници имат добри адвокати, бъдете сигурен. От дума на дума, ще изприщят дъщеря ви, както се казва… Защо ви е такава слава на стари години?

— Права сте, многоуважаема Александра Ивановна — съгласи се изведнъж Константиниди. — Бихте ли се наели да съобщите на вашия познат, че желая да обсъдя с него ситуацията? Все пак да петня името си…

— Добре, нищо не ми коства. Без малко да забравя, може би ще бъде любопитно за вас: зет ви още никъде не е съобщил за нощното произшествие.

— Няма и да съобщи, прелюбезна, бъдете сигурна. Още едно въпросче, преди да свършим, Александра Ивановна?

— Давайте! — засмя се тя.

— Толкова приятни неща ми разказахте за вашите бивши сътрудници, че си помислих неволно за вас. Защо не отидете в частно бюро.

— Ах, любезни — въздъхна Романова. — Викат ме, канят ме за консултант, представяте ли си. А аз все стоя тук. И чакам кога най-после нашата държава ще се опомни, ще се сети, че без професионалисти с нея е свършено. Затова, както се казва, нищо не се знае. Така стоят нещата, уважаеми. Я по-добре вижте кога горе-долу ще успеете да съберете доларите си?

— До края на деня. Максимум — утре. Ще позвъня на някой друг колега колекционер, ще извадя нещо от приготвеното за търг. Какво да се прави, заради дъщерята… Но това вече са мои лични работи.

— Да, да, имате право…

На Георгий Георгиевич му се стори, че Романова се усмихна, и се обиди малко, но бързо се отказа. Не си струва да усложнява нещата. Всъщност тази шефка има право. У кого могат да се окажат такива гигантски пари от нейната милиционерска гледна точка!

— Добре, действайте! — Романова приключи разговора. — Ако има някакви усложнения, веднага ми позвънете.