Фридрих Незнански
Опасно хоби (10)

8

Константиниди поглади с длан лакираната повърхност на писалището и наклони глава, сякаш се вслушваше в дишането на сейфа отвътре. При това стъкълцата на пенснето му, наподобяващи крилца на водно конче, застанали косо на носа му, хвърляха ярки слънчеви петна в ъгъла на стаята. Като дете Ларочка обичаше да хваща с ръчички тези зайчета…

Но всеки миг трябваше да звъннат похитителите. Значи е време да заеме позата на убит от мъка старец, но такъв, с когото не си струва да спориш, защото още е много силен и може много. Трябва да разузнае всичко, а после, както се изразява прелюбезната Александра Ивановна, всичко ще е въпрос на нейната милиционерска техника. Сега ще се разбере каква е ролята на Вадим в цялата тази гнусна комедия.

И все пак в този момент беше голямо изкушение да плюе на всичко и да бръкне в сейфа. Константиниди свали от врата си кръстчето със сребърното синджирче, защото това не беше обикновено ключе, а наистина вълшебно. Релефното кръстче, направено от най-здрав титан, невзрачно и беличко, което би съблазнило само глупак, служеше за отваряне на тайния капак. Но за него знаеха само трима: Георгий Георгиевич, Лариса и майсторът, който измисли ключалката. Не се знае кое възпря стареца, но той се вслушваше в нещо и точно тогава се раздаде телефонен звън. Георгий Георгиевич скри кръстчето с верижката в джоба на халата и тръгна към антрето, където по навик бе пренесъл телефона.

Глас с изразен арменски акцент (Константиниди различаваше основните три-четири подобни кавказки акцента) попита кой се обажда, макар да знаеше много добре. Старецът предполагаше, че може да го чува и Лариса: възможно е да е близо до телефона. Затова се стараеше да говори спокойно, да не я вълнува излишно. Арменецът се поинтересува дали е известно на уважаемия Георгий Георгиевич, че дъщеря му е отвлечена заради откуп. Известно ми е, отговори Константиниди, защото още вчера ми съобщи зет ми, тоест нейният законен съпруг. А днес рано-рано дотича, за да докаже пълната си несъстоятелност и нищожност, поради което няма да може да събере нужната сума. Само не уточни каква точно. Нима е толкова голяма, че един мъж е готов да остави в лапите на мошеници собствената си жена?

Старецът се усмихна на себе си: хубаво натрих носа на зетчето. Много е възможно и той да е някъде наблизо с този арменец. Нищо, нека слуша какво мисли за него тъст му. Пък и неговата съпруга отдавна трябваше да проумее, че достойнствата на сериозния човек, който може да издържа семейство, не се измерват с дължината на половия член.

— Извинете, но засега не ви разбрах добре: за каква сума по-точно говорим? — попита старецът, играейки на вежливост. — Както разбирате, изобщо не ме интересува мерцедесът, с който сте отмъкнали дъщеря ми.

Константиниди почувства, че онзи отсреща се шокира малко от трезвите му реакции.

— Понеже сте достатъчно информиран, улеснявате задачата ми — рече похитителят, а Георгий Георгиевич се усмихна: чуй го как говори, сигурно е чел книжки. — Цялата сделка ще ви струва само един милион долара, уважаеми. Смятаме, че това е напълно достойна цена за живота и здравето на скъпата ви дъщеря.

— А това последното е моята основна грижа — също така вежливо отговори Константиниди. — Мога ли да поговоря с нея, за да се убедя, че не ме заблуждавате?

— За съжаление… — похитителят направи малка пауза, но бързо продължи: — Разбирате ли, уважаеми Георгий Георгиевич, в момента не се обаждам от мястото, където се намира Лариса Георгиевна, от съображения за нашата сигурност. Но твърдо обещавам да ви предоставя тази възможност.

— От къде на къде съм длъжен да ви вярвам? Да не сте католикос? Или неговият роден брат? Тогава вашият занаят не ви подхожда. В него няма святост.

— Георгий Георгиевич — похитителят започна да обяснява търпеливо, като на малко дете, — доколкото ни е известно, вие сте умен и достоен човек. Защо не допускате подобно нещо и за другите?

— Много интересна постановка на въпроса! — Константиниди почти се възхити. — Не аз, а вие ми откраднахте дъщерята! Не аз, а вие искате за нейния живот един милион долара. Тогава като равни ли говорим?

— Не бих искал да дискутирам, но, уважаеми Георгий Георгиевич, знаете, че всяко нещо си има структура. А в структурата, която сега представлявам, не заемам главен пост. Има хора, които вземат решения, има изпълнители. В дадения случай аз съм изпълнител. Но това съвсем не означава, че съм нечестен човек. Просто такава ми е работата и за нея получавам сума, която всички наричат заплата. Затова се старая всичко да изпълнявам честно. Ние гледаме да не създаваме неприятности на хората, ако не се налага.

— Искате да кажете, че сте от ордена на спасителите на човечеството? Така ли да ви разбирам?

— Георгий Георгиевич, сигурно нарочно подхващате тази дискусия. Няма нужда. Лично аз не се съмнявам, че честно сте изкарали милионите си. Някой не ви вярва, но аз вярвам. Защо тогава заради спокойствието на собствената ви дъщеря да не поделите малка част от състоянието си. Ако искате, мога да повторя. С нашите клиенти стават нещастия само когато те искат това, например не се съгласяват с предложенията ни, намесват в работата ни държавните органи — милицията, славните чекисти и така нататък. Но обикновено се разделяме приятелски и никой няма претенции към никого. Но много се разприказвахме. Ще ми кажете ли, уважаеми, приемате ли нашите условия? Ако да, ще се уточняваме за всичко останало. Ако не, ще ви посъветвам да помислите още веднъж. Мога да се обадя по-късно. Но само един път.

— А имам ли някакъв изход? — Константиниди дори си позволи учудване. — Принуждавате ме да се съглася, още повече че няма смисъл да се пазарим, както са правили едно време. Или греша?

— Не си струва, уважаеми.

— Ами тогава в какъв вид искате да получите откупа? В пари или е възможен някакъв друг еквивалент?

— В долари, Георгий Георгиевич. Това е най-сигурната валута днес.

— Но откъде ще намеря веднага един милион? Представяте ли си поне колко пари са това? Нима не разбирате, че такива суми не се носят в портфейла за дневни нужди? А аз бих могъл да предложа, да речем, някоя равностойна художествена картина. Или бижу.

— А какво ще правим с тях? Ще ни пипнат до първия оказион! Сигурно всичките ви художествени произведения са добре известни на властите. Не, уважаеми, дайте валута. И още едно наше изискване: нека зет ви да донесе откупа. Не бива вие, възрастен човек, да се занимавате с несвойствена работа.

— Да разбирам ли, че за Вадим това е нещо обикновено? — засече го старецът.

— Не се хващайте за една неточна дума. Вашият зет е млад, няма да пострада от повече психическо натоварване, но това може да се отрази зле на здравето ви. Защо? Просто му предайте сумата, сложена в куфарче — сигурно ще се съберат — и той ще ги донесе на посоченото от нас място. В замяна ще получи съпругата си. А по-нататък вече се оправяйте с него. Ако позволите, такива са условията ни.

Сега Константиниди напълно се убеди, че всички подозрения по повод зет му са били верни. Затова не продължи да спори. Опита се да хвърли последната въдица:

— Но вие обещахте да ми кажете къде трябва да се занесе всичко. Освен това, кога ще чуя дъщеря си? Защото няма да има никакъв договор, без да изпълните моето условие, ще извините стареца, че поставя под съмнение вашата честност.

— За първото ще съобщим на зет ви, когато му предадете парите — отговори спокойно похитителят. — А за второто, тоест за дъщеря си, не се безпокойте, мисля, до един час ще поговорите с нея.

— Но аз веднага трябва да седна на телефона. Да се уговарям, да събирам на части, да заложа нещо заради тази голяма сума! Трябва много време! Откъде да знам, че няма да е напразно? Досега, освен обещанията ви, които не са много за вярване, да ме прощавате, нямам никакви други доказателства, че дъщеря ми е жива и здрава. Вече казах какво мисля за зет си Вадим. Защо да не мога аз да предам парите и да получа дъщеря си?

— Не е хубаво, Георгий Георгиевич! — Събеседникът май започна да нервничи, изглежда, работата му се объркваше. — Ще завържем очите на зет ви, ще го откараме далеч от Москва, там ще му предадем жената, ще завържем очите на двамата, ще ги докара ме в Москва и ще ги пуснем близо до дома им. Такива неприятности за вас ли са? Не виждам смисъл. — Той неочаквано се засмя. — Такива изпълнения са само за младите, уважаеми варпет!

„Варпет ме нарече, майстор — помисли Константиниди. — Наистина е арменец. Уважава по-възрастните, магарето. А може да не е никакъв бандит? Просто приятелчетата на Димка са се наговорили да «претръскат» стария тъст? Не, Лара никога няма да се съгласи на такова нещо. Какво пък, щом си го търсят…“

— Разбрах. — Константиниди заговори със скучен глас: — Но кога ще чуя дъщеря си?

— Щом толкова нямате търпение — похитителят пак се засмя, — обещавам да говорите след половин час. За толкова ще отида при нея. Става ли?

— Добре. След половин час. — Георгий Георгиевич погледна часовника си. — Значи в девет. По това време телефонът ми ще бъде свободен.

— Надявам се, уважаеми, че няма да ви хрумне да звъните в милицията — заяви сериозно похитителят. — Повярвайте, Георгий Георгиевич, идеята ще бъде лоша.

— Приличам ли ви на луд? — почти грубо го прекъсна Константиниди. „Нищо, стига съм се церемонил с тях“ — помисли той. — Ето защо не исках да намесвам зет си в тази история. Но щом сте решили, нека бъде така. Съгласен съм.

В слушалката веднага се чу пиукане.